Днес ви представяме следващото интервю, част от рубриката на TrueStory.bg – „Професия преводач на художествена литература“, като този път си говорим с преводач от български на френски език.
Преди няколко дни ви разказахме историята на Мари Врина-Николов (MarieVrinat–Nikolov) – френска българистка и преводачка на художествена литература. Тя завършва класическа филология (латински и старогръцки), обща лингвистика и българска филология в парижкия университет INALCO. Защитава дисертация на тема „Емоционалните частици в съвременния български език“, която през 1999 г. излиза на български под заглавие „Експресивните частици в българския език“. През 2001 г. защитава хабилитационен труд за професура. Автор е на множество изследвания в областта на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Досега е превела около 40 български книги, сред които творби на Йордан Йовков, Иван Вазов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Севда Севан, Виктор Пасков, Вера Мутафчиева, Кирил Кадийски, Георги Господинов, Алек Попов, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Здрава Каменова, Гергана Димитрова и др. Съвсем скоро в неин превод трябва да излезе издание с поезия на Константин Павлов.
С голямо удоволствие ви представяме мнението на Мари Врина-Николов по въпроси, свързани с художествения превод. Приятно четене!
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Мари Врина-Николов: Да има очи, които да слушат, и уши, които да виждат! Всичко, което участва във визуалната и звукова тъкан на един литературен текст. И, разбира се, да умее да пише.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Мари Врина-Николов: За мен качественият превод е този, който осъзнава и е приел, че е различен от оригинала, но се стреми да действа по същия начин върху читателя.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Мари Врина-Николов: Некачественият превод е този, който, обсебен от „езиково коректното“, не се вслушва в текста, не вижда неговите смислови, звукови и образни мрежи, а гони тъй наречената четивност, лекота и „естественост“, този, който е направен от преводач, който има за цел не индивидуалния език на текста, а нормативния език (който за мен си остава една чиста виртуалност).
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се подават на превод?
Мари Врина-Николов: Преведох [„Под игото“] на Иван Вазов. Всички деца, които ги принуждават да го четат, ще ви кажат, че това е архаичен език. Само че има разлика между архаичен език, който е архаичен, защото е остарял по естествени причини, и архаизиращ език, който търси да е архаичен в момента, когато се пише. Аз се учудих колко съвремен като език е Вазов. Когато той пише „Под игото“, той пише на неговия си език. Затова реших, че трябва да превеждам на съвременен [френски].
Защо всъщност четем чужда литература? За да ни е чужда. Аз не чета чужда литература, за да ми мирише на Франция. Ако [превеждам] на френски диалект, аз се пренасям във френската област, където говорят този диалект. Това не го искам. Иначе просто ще чета френска литература.
Как се отнасяте към бележките под линия?
Мари Врина-Николов: Общо взето се смята, че бележките под линия са позор за преводача, неуспех, провал, защото показват, че той не може да превежда, че не е намерил думата и че те затрудняват прочита на читателя. Аз мисля, че вече трябва да загърбим тази концепция за превода. За мен „превод“ съдържа и самият превод, и бележките под линия, целия този паратекст. [Същевременно] в ерата на интернет много бележки губят своя смисъл. Например в дадена творба става дума за Пловдив или за Търново. Преди 20-30 години вероятно щях да сложа бележка под линия, че това е български град, [да посоча] къде се намира. Сега това е абсолютно излишно, защото едно кликване и намираш. Но пък неща като 9-ти септември ги обяснявам, за да могат читателите да разберат за какво става дума.
С кои от преведените досега от Вас творби се гордеете най-много?
Мари Врина-Николов: Фактът, че ги превеждам, означава, че ги обичам. Не казвам само харесвам, а обичам. Иначе [бих откроила] „Балада за Георг Хених“, „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Майките“ на Теодора Димова и книгите на Емилия Дворянова.
Кой от преведените от Вас български романи бихте определили като най-голямо предизвикателство и защо?
Мари Врина-Николов: „Passion или смъртта на Алиса“, първата книга на Емилия Дворянова, защото нейният език е много сложен. Тя добавя наставки, които съществуват на български, към думи, което им придава нов оттенък. Нейната пунктуация си е нейна, образите са си нейни, скритите или нескритите препратки към Библията…
Кои са онези български произведения, които бихте искали да преведете или да видите издадени на френски език за в бъдеще?
Мари Врина-Николов: „Получих имейл от една издателка, българка, женена за французин. Те имат издателство. Изглежда тя има желание да издаде разказите на Йовков, много повече от тези, които аз преведох навремето, така че много ще се радвам, ако стане, защото много харесвам Йовков. Много се надявам да [излязат] и „Емине“ на Теодора Димова, „ProjectDostoevski“ на Радослав Парушев, „Софийски дует“ на Иван Димитров и “Писма за оригами“ на Дияна Боева. Също така много [се радвам], когато чета „Черни лалета за Кант“ на Любов Кронева, преводачка от руски. Много харесвам и „Метафизика в есенните пространства“ [на Филип Дахилов].“
Заповядайте във Facebook страницата на TrueStory.bg, където ще се насладите на още приятни и вдъхнояващи разговори.
