Моето село е Горна Махала. Намира се между градовете Карлово и Пловдив. Не мога да кажа много исторически факти, но пък имам много скъпи спомени от детството си там. Оттогава са минали доста години и имаше период, в който селото ми бе страшно обезлюдено. Като го посещавах, винаги ме налиташе чувство за безвъзвратност и носталгия. Аз взимам доста при сърце проблема с напускането на селата и затова представям своето мнение за ситуацията през призмата на моето скъпо село Горна Махала.
Кога за последно бяхте при баба и дядо на село? Вероятно отговорът ще е миналото лято, а защо не и преди две лета. Но какво да правите там? Няма хора, няма работа, няма развлечения, а в някои случаи няма и път. Какво има тогава? Къщи – празни, срутени или рушащи се, тревясали дворове, купчини разрушен кирпич и някой друг човек. Селото от детството ни не е същото. Селата и малките населени места се обезлюдяват. Никой не би отглеждал и издържал семейство в такива (никакви условия). Без работа, без достъп на превозни средства при лоши атмосферни условия и куп други причини. В търсене на по-добър живот хората напускат селата и се устройват в големите градове, и настъпва урбанизация. И това е разбираемо, ако беше обратното, тогава би било изненадващо, защото днес в страната ни е борба за оцеляване, понеже държавата не предприема нищо, за да спре този упадък на селата. А нормално ли е в 21-ви век селата да са изолирани и то до такава степен, че пътищата водещи към тях да се срутват постепенно и някъде там остават бабите и дядовците ни и то как?!
Днес старец, който е служил на държавата си като военен, живее без кабелна, без адекватна медицинска помощ, дали заради отдалечените селища с медицински центрове, лошият път, който възпрепятства пристигането на линейка или заради нещо друго. Задоволява се с мизерната пенсия, от която сигурно отделя за внуците, които чака да види и то един или най-много два пъти в годината. Що за живот е това? Кой мъж, баща, съпруг би имал семейство, където единствената работа е на полето, а вече и там няма. Където има един, с повече късмет, два магазина и само хлябът сутрин е в наличност, а единственото развлечение са вечерните седенки.
Знаете ли, че често пътища, свързващи селата, са на път да бъдат срутени. Всичко е въпрос на късмет, на време, на по-висока скорост, а защо не и на един дъжд.
Там, където преди време тичахме кални, с охлузени колене, днес домовете са наравно със земята, рядкост е да видиш хора, особено млади и съществуването им остава само на картата на България, нищо, че нашата кръв тече във вени на хора, почти заличени и почти изолирани от света. Страшна картина, нали?!
Автор: Ралица Кабакова
Очакваме и вашите снимки, придружени с разкази, от селата на България. Вижте повече за играта ни „Спомни си селата на България“ и се включете в нея!
