Днес е един от рядко светлите и приятни дни в Брюксел, каращи те да примигваш срещу слънчевите лъчи, мислейки си: „Какъв, за бога, е този природен феномен?!“… Само да не бяха виещите сирени на всеки уличен ъгъл. Никога не съм предполагала – след четири години „Международни отношения и политика“ и допълнително три години в сферата на сигурността и развитието, че някога ще пратя съобщение на някого, гласящо, че не трябва да излизаме, тъй като полицията преследва терористи в центъра. Или че ще пътувам в същия автобус, който закара някои от хората до „Завентем“ тази сутрин. Или че ще съм се возила на линията на метрото преди три дни, където в момента има прах и човешка кръв по стените.
Сега хората ще споделят всякакви свои коментари и разсъждения – очевидно аз също, въпреки че рядко го правя във Facebook. Ще има такива като Тръмп и Фараж, ще има и такива като Далай Лама и Паулу Коелю. Умерените мнения „по средата“ рядко ще се толерират, защото ако кажеш нещо различно от твърдите либерали, ще бъдеш наречен „расист“ и „фашист“. Ако кажеш нещо, което се различава от крайно дясното, ще се превърнеш в дразнещ човеколюбец или просто в глупак. В крайна сметка крайно левите и крайно десните ще натрупат изгода от емоционалността на хората, а гласоподавателят ще даде своя глас на смущаващо безгръбначен набор от популисти.
Ще се дебатира за исляма и християнството. За ролята на религията и политиката. Ще възникнат спорове за добрите и лошите мюсюлмани, за добрия и лошия Западен свят. Хората ще заявяват, че по природа сме едни и същи, или пък точно обратното – че сме напълно различни. Бягайки от идеята, че реалността може би е някъде по средата.
Видях снимка на дете бежанец, държащо лист хартия с надпис: „Съжалявам за Брюксел“. „Не е твоя вината, дете. Ти за нищо не трябва да се извиняваш“, ми се прииска да му кажа.
Тръмповците и Фаражците не споменаха в своите изявления за границите, че терористите в по-голямата си част са родени и отгледани в Европа. Деца с мистериозни корени, легендарно етническо минало и ужасно объркано настояще. Деца, които не са щастливи със своите объркани идентичности, с iPhone-и в ръцете и скука в сърцата си, които са нещастни заради нещо в света и са забравени в гетото, където полицията не стъпва. Политиците и силите за сигурност напълно се провалят в опитите си да разберат какво може да стои зад всичко това. Непризнавайки, че Европа бележи изумителен крах на всички фронтове, докато плува в своя дребен басейн от проблеми, мултилингвистични караници за сирене и чипс и плашещо ниво на лична амбиция.
Хората обвиняват Запада. Винаги злия Запад, който трябва да се чувства засрамен за всичко в света, неможейки да разбере, че историята няма едно лице, а много, а инвазиите са се осъществявали от всички страни и посоки. Въпреки че историята може би ще играе по-добра роля, ако остане въпрос на минало.
Ще бъдат публикувани статии как медиите плакаха за Париж, но не го направиха за Бейрут. Това обаче може би е така просто защото четем западни медии, които са естествено склонни да се интересуват повече от своята част на света. Въпреки че, за добро или за лошо, Западът се интересува значително от останалия свят; нещо, което не много други правят. И между другото се оказва, че не е единственото общество, което има расови проблеми.
С нищо от това не искам да кажа, че Западът е велик или чист. Или да омаловажа страданието на други народи, които са понесли много по-големи несправедливости. Ни най-малко. Нещата обаче никога не са бели или черни. И колкото повече различни нюанси и страни се виждат, толкова по-ясна става голямата картина. Или поне така смятам. О, много по-сложно е, но не бих могла всичко да изкажа тук.
И хора ще рисуват комикси и ще се преструват, че не са уплашени, а това изглежда като по-добрата стратегия. Някои ще го надценяват, други ще го подценяват, но каквото и да казват, това, което се случва, не е приемливо. Европа не трябва да изглежда и да се усеща по този начин. Никое място не трябва. Ние не трябва да изпращаме подобни текстови съобщения на нашите приятели. Нужно е да запазим както своята хуманност, така и своите ценности. И най-вече да бъдем разумни, когато правим избор и когато назначаваме нашите управляващи, колкото и ограничени да са опциите. Защото въпросът не е кого ще избереш, а колко добре ще успееш да го държиш отговорен. Тези, които взимат решенията, обикновено имат общ бог, който се казва Алчност за Власт. Те са и от двете страни на бариерата. И както един човек каза днес: „Това, което виждаме, е резултатът от процес, който е ужасяващо политически“. И невинните са тези, които страдат. Така че не гледайте на своите съседи с презрение, когато ги подминавате. Помислете, че това е една от малкото въможности, останали за Европа да бъде Европа – една обединена, будна и визионерска Европа.
Автор: Александрина Мавродиева, експерт по международна сигурност и развитие, която в момента живее и работи в Брюксел. Мнението е написано по повод атентатите в Брюксел от 22 март 2016 г. Коментарът първоначално е публикуван на английски език във Facebook в същия ден. Заглавието и преводът са на TrueStory.bg.
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ще ви разкажем още истории от света около нас.
