През The Pith Project или „Проектът Сърцевина“ Мария Георгиева ни помага да говорим за трудните теми – страх, загуба, вина, срам, смърт и всичко онова, което носим в себе си безмълвно. Как терепаетичната фотографията осветява и трансформира човешките болки и какво се случва, когато приемем най-отлаганата среща – тази с нас самите? Говорим си за всичко това в следващите редове.
Здравей, Мария! Разкажи ни коя си ти.
Мария: Здравейте! Първо – благодаря за поканата и възможността да разкажа повече за това, с което се занимавам! Труден е този въпрос! Името ми е Мария Георгиева на 29 г., родом от Сливен, но към момента живея в Пловдив. Мисля, че само времето ще покаже коя съм. Аз самата цял живот изследвам тази тема и на помощ винаги ми е било изкуството и по-специално – фотографията. Това, което е въплътено в моята същност, е неугасващата ми любов към човешката душа и вярата в доброто у хората. Това е и импулсът, който ме движи напред.
Как и кога се появи идеята за The Pith Project?
Мария: Всъщност The Pith Project или на български „Проектът Сърцевина” е проект, който развивам цял живот, тъй като в основата му са грижата, любовта и състраданието към сърцевината на всеки един от нас. Качества, които рядко практикуваме в ежедневието си. А когато нещо ни липсва, се стремим да си го набавим по един или друг начин. Така и аз цял живот говоря, изследвам, опознавам и изразявам себе си чрез изкуството. Защото снимките действат като едни ангели, които обслужват раните ми.
Фотографията е с мен почти през целия ми живот и в един момент достигнах до точка, в която исках все повече да се свързвам с другите и да си говорим за истински важните теми, да имаме възможността да опознаваме човека, който стои срещу нас и истински да го видим. Без нападки, без осъждане, без предположения, предразсъдъци и рамки. Искреното ми желание беше да помагам на другите чрез изкуството.
Така през 2023 г. се роди името The Pith Project, вдъхновено от всичко, което споделих до момента. В началото все повече изследвах себе си, докато достигнах до момент, в който създадох въпросник и започнах да интервюирам различни хора. Всяко интервю завършваше със снимка. Това, което ми направи впечатление, докато разговарях с хората, е, че те истински желаят да разкажат за себе си. В тези разговори си спомняха за минали събития, за които иначе не биха се сетили, понякога плачеха, понякога се смееха, но винаги бяха истински. Много от нещата, които тези хора споделяха с мен, всъщност казваха за пръв път, а аз вярвам, че всички болки, които държим в себе си и на които не даваме гласност, лека по лека ни разболяват.
След цялото това изследване по естествен път достигнах до термина „терапевтична фотография”, започнах да го изучавам академично и осъзнах, че аз правя това със себе си цял живот! Разсъждавайки над всичко това и имайки години практика, включително ситуации, в които фотографията буквално е спасила живота ми три пъти, започнах все по-целеустремено да се обучавам, за да предам нататък. Човек може да вярва в каквото си иска, но когато придобие знание, което му е помогнало – редно е да предаде нататък!
Какво се случва, когато фотографията се превърне в процес на себепознание? Как терапевтичната фотография помага на човек да се види отвъд начина, по който обикновено възприема себе си?
Мария: О, случват се толкова много неща, и то все прекрасни! Когато фотографията се превърне в процес на себепознание, ние самите изведнъж започваме да виждаме в себе си толкова много части, които до момента са били „липсващите парчета от пъзела”. Защото живеейки, ние непрестанно търсим нещо външно, което да ни обясни кои сме, какви сме, какъв е смисълът на живота ни или какво трябва да направим, за да достигнем вечното щастие. Терапевтичната фотография много умело ни помага да насочим обектива навътре в нас, да сменим ракурса, да погледнем с очите си вътре в душата си и да се разходим по тази така непозната, но безкрайно красива пътека наречена „към себе си”.
Обикновено се възприемаме, оглеждайки се в другите. Терапевтичната фотография ни помага да се огледаме в нас самите по невероятен начин. Защото тя ни учи, че всяка снимка, която избираме, снимаме и запазваме, е всъщност наш автопортрет. Никога няма да заснемем нещо, което не се съдържа вътре в нас. Това, което за професионалния фотограф е „готовият кадър”, за терапевтичната фотография е само началото. Защото истинската магия се случва в процеса на споделяне, когато снимката започне да говори на нас, чрез нас и за нас. За мен винаги е било изумително как фотографиите ми могат да разкажат повече за мен, отколкото аз самата за себе си и колко много мога да науча, докато разговарям с фотографиите си. Още по-силен е процесът, когато работим в група.
Разкажи ни повече за темите табу, по които работиш. И как изглежда един твой ден или един процес отвътре?
Мария: Темите, по които работя, са свързани с безразличието към човешката душа, замърсяването на околната среда, назоваването на другите с разни епитети, лепването на етикети без дори да познаваме някого, смъртта, паметта, семейството, вината, срама, зависимостта. Напоследък един мой ден изглежда така: ставам сутрин и отивам да бягам. Обожавам да бягам и то на дълги разстояния. Силно препоръчвам всеки да намери собствения си спорт и да го практикува с любов и удоволствие. Ползите са безкрайни.
След това продължавам с всички важни за мен неща свързани с практиката ми в терапевтичната фотография – обработвам снимки, чета изследвания и статии. Паралелно с това уча арт терапия и трудотерапия и в тази насока чета доста книги, обвързани с психологията и мозъка на човека. В процес съм на създаване на моя собствена методология, учредяване на фондация “Сърцевина с Мария Георгиева” и разработване на метод, обвързан с видео, съчетано с поезия като форма на терапия.
Ако говорим за един снимачен процес отвътре – след като имам идеята, започвам да мисля къде и как искам да я пресъздам. Дали аз ще снимам себе си или ще си търся модели. За щастие, имам прекрасни приятели, които се съгласяват на всяка моя щуротия. Рядко снимам в студио, предпочитам външните условия и природата.
Има ли история или среща от The Pith Project, която особено силно те е докоснала и която продължаваш да носиш със себе си?
Мария: Всички хора, с които се срещам по време на работилници или лични проекти, силно ме докосват и нося в себе си. Но ще се спра тук на две истории, които затвърдиха убежденията ми, че изкуството ни е дар от Бог, за да се спасим и че пътят към сърцето на човек е много кратък и се състои в две стъпки – искрен интерес и любов към отсрещния.
Едната история е за много любим за мен човек, който се страхуваше да шофира и изпадаше в паника, когато седне зад волана. Един ден решихме индивидуално да направим сесия с методите на терапевтичната фотография и след 2 срещи тя ми заяви, че страхът ѝ е изчезнал, че се чувства освободена и че това за нея е някакво чудо, тъй като се е борила с този проблем с години и е опитвала доста различни практики. Щастието, което видях този ден в очите ѝ и искрената радост да шофира отново, са най-голямата ми награда. И ще го помня винаги.
Следващата история е свързана с интервютата, които взимах, когато веднъж се бях прибрала на село се срещнах с един човек на име Жельо. Възрастен, никога не е ходил на училище и не може да смята. Помагат му съседите и сестра му. Бях силно впечатлена от неговото изражение… лицето и очите му бяха някак енергични и доста красиви. Тогава пожелах да го снимам, а той на драго сърце се съгласи. Започнахме да си говорим, да го посещавам, когато имам възможност и да му правя все повече снимки. Той желаеше да му ги разпечатвам, за да си ги има за спомен. Веднъж го нагостих, за да му взема интервю и тогава той ми разказа много за себе си, за живота си и за нещата, през които е преминал. В края на интервюто сподели, че не винаги е бил добър, получавал е доста подигравки, които са го разгневявали и е заклеймен с термина „луд”, но е срещнал добри хора в лицето на съседите си и покрай тях се е кротнал и е станал по-добър човек. Неговата история истински ме трогна, защото той е човек, който няма повечето неща, което ние имаме. Но въпреки това, когато го попитах дали е щастлив, той потвърди и сподели, че нищо не му липсва. Разговори като тези насочват вниманието ми към смирението и нещата, за които истински трябва да сме благодарни.
Твоят проект дава пространство и на скръбта да бъде видяна и споделена. Как реши да превърнеш тази толкова интимна тема в част от работата си и какво би искала да кажеш на човек, който в момента преминава през загуба?
Мария: Скръбта е част от живота ми от доста ранна възраст, тъй като загубих майка си, когато бях в 5 клас. Всъщност тя сложи край на живота си и за мен това беше много стряскащо и ужасяващо. Аз самата никога не си дадох възможност да преживея болката от загубата ѝ и дълго време я таях в себе си. Като по ред причини не отидох и на погребението. Така, години по-късно създадох фотоисторията The last goodbye, защото имах нуждата да се сбогувам. Тъй като тогава не успях, фотографията ми даде този втори шанс.
И въпреки това, години наред не говорих с никого и нямах възможността истински да споделя как се чувствам. Нали знаете как се говори за смъртта в нашата култура. Обикновено изразите са: “животът продължава”, „всички ще умрем”, „това се случва на всеки” , „стегни се”, „това е най-сигурното нещо”. Абсолютно не оспорвам тези твърдения, но, когато непрестанно се казва на един човек, че трябва да бъде силен, когато не се говори за тази болка, когато в един момент дори спира да се споменава човекът, който е бил част от живота ни и се държим сякаш никога не е съществувал, това все повече затормозява страдащия. Тези страдания могат да доведат до лудост, до болест и до самоубийство.
Аз не мисля, че това е решението. Ние като човешки същества се страхуваме от неизвестното, по тази причина ни е страх и от смъртта. Не си позволяваме да говорим за нея, нито позволяваме на скърбящите хората да говорят за чувствата си. А колкото повече говорим, толкова повече научаваме… колкото повече научаваме, толкова по-добре можем да се справим с тези катаклизми. Защото изразът “животът продължава” не отменя всички физически процеси, които се случват в нашето тяло, когато загубим близък. В крайна сметка смъртта и животът танцуват един и същ танц, но се изисква голямо усилие, за да му се насладим.
Така че чрез моята работа, относно темата за скръбта, се стремя да отворя пространство за споделяне и възможност всеки да изрази болката си в подкрепяща среда и да знае, че не е сам. Почти година работих по такъв проект, тъй като загубих баба си. Тази жена ме отгледа и буквално беше част от мен. Нейната загуба ме изравни със земята и имаше моменти, в които си мислех, че няма да се справя. Но както вече знаете, на помощ винаги идва фотографията и този проект наистина много ми помогна да изразя всичко, което се случва вътре в мен. Името му е „Някой чука на небесни порти” и тази година беше награден с Honorable Mention в един международен конкурс. След това имах изложба в София и за нея бях подготвила допълнение към проекта. Гласово съобщение, в което казвам на баба ми някои неща, които ми се иска да знае. В тази форма всеки, който желае, може да сподели напълно анонимно нещо, което иска да каже на свой близък.
По време на изложбата си говорих с доста хора и всички те се съгласиха, че имат нуждата да споделят а не да “бъдат силни”. Едно момиче ми каза, че няма търпение да изпрати проекта на неин приятел, тъй като той преминава през тежка загуба в момента и просто трябва да бъде силен за другите, докато вътрешно се разпада. Лично аз вярвам, че най-голямата ни сила стои в уязвимостта и състрадателността ни. Затова и посланието на този проект е: „Достатъчно дълго мълчахме, днес е време да се прегърнем”.
Преди година, когато бях в това скръбно състояние, прочетох цитат, който гласеше: Grief is love that has nowhere to go, „Скръбта е любов, която няма къде да отиде”. Казвам ви, тази любов има къде да отиде и би било прекрасно, ако я насочите към себе си. Липсата на скъп за нас човек никога няма да изчезне, но не преминавайте през това сами. Не задържайте в себе си. Където и да сте, докато четете това, знайте, че някъде там има протегната ръка, прегръдка и отворено сърце, на които може да се доверите.
Какво ти се иска да остане у хората след срещата им с The Pith Project?
Мария: Любов. Човеколюбие. Доброта.
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
