Вероятно мнозина от вас са имали следната ситуация: случайно или не, попадате на книга, чийто автор изобщо не познавате, но на мига решавате, че трябва да я имате. Веднъж добрали се до нея, започвате да разлиствате с трепет в желанието си да разберете дали авторът ще оправдае високите ви очаквания. Четете дума по дума, ред по ред, параграф по параграф, страница подир страница, докато не завършите книгата с чувството, че сте намерили сродна душа, другар, с когото споделяте общи ценности, разбирания и светоусещане, събеседник, с когото искате да общувате постоянно, защото едновременно ви разбира и ви провокира да мислите, да задавате въпроси и да търсите техните отговори, да бъдете отворени към света и да го възприемате в цялата му сложност и многообразие.
Срещите с такива автори и книги са рядкост, но пък затова са толкова лични и толкова ценни.
Преживях такава „среща“ съвсем наскоро с част от творчеството на Ришард Капушчински (1932-2007), полски интелектуалец и един от най-изтъкнатите репортери, изследователи и познавачи на Третия свят. Преди няколко седмици във Facebook попаднах на информация за предстоящата тогава премиера на нова книга на Капушчински на български език, която включва три знаменателни творби: „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006). Достатъчно беше да прочета само няколко цитата от „Автопортрет на репортера“, за да заключа, че трябва да държа тази книга в ръцете си възможно най-скоро.
Купих книгата, прочетох и осъзнах, че това е не просто книга, а книжен диамант. На белия лист Капушчински е разгърнал много от нещата, в които вярвам, по изключително достъпен, ясен и естетически издържан начин благодарение на своето езиково майсторство и богат житейски опит.
Въпреки че трите творби се различават откъм тематика, послания и структура, те споделят обща основа и идват изпод перото на журналист, който се отличава с невероятно любопитство към света, солидни ценностни ориентири и усещане за мисия.
„Най-често бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Само че не преводач от един език на друг – а от една култура на друга култура.“
Капушчински разсъждава върху същността и ролята на професията във високотехнологичния, забързан и сложен XXI век, описва положителните и негативните промени в света на медиите, очертава отговорностите на и предизвикателствата пред съвременната журналистика, критикува европоцентричния ни начин на мислене, лежерното приемане на стереотипи и склонността ни да се надвикваме, без дори да опитваме да се изслушваме, анализира социалните, политическите, икономическите, технологичните и културните трансформации по земното кълбо и ни показва пътищата, по които трябва да поемем, ако искаме да живеем в мирен, благоденстващ и щастлив свят.
Иначе казано, в над 300 страници Капушчински ни „превежда“ случващото се през последните няколко десетилетия, като поставя ключовите събития и тенденции в контекст, така че да ги разберем, а не просто регистрираме. Той „превежда“ със съзнанието на човек, имал привилегията и щастието да обикаля Азия, Африка, Латинска Америка и Европа надлъж и нашир в продължение на половин столетие – привилегия, която носи със себе си и тежки отговорности. Капушчински съумява да представи многопластови проблеми и теми хем правдиво и задълбочено, хем достъпно и увлекателно. Той изпълнява мисионерската си задача съвършено, защото е не просто журналист, а историк, мислител, изследовател, пътешественик, писател, търсач на познанието заради самото познание и, вероятно най-важното, добър Човек.
„Смятам, че добрите репортери – това впрочем доказват опитът и историята – са скромни хора, които съумяват да изразят своето уважение и почит към другите. Да бъдеш репортер, означава преди всичко да уважаваш другия човек, да цениш неговия личен живот, индивидуалност и ценностите, които изповядва. Животът и плодовете на неговия труд зависят от това, което ще чуе, от това, което другите ще направят за него. За да бъде приет от тях, той трябва да се научи да живее сред хората. За мен репортерът трябва да бъде човек смирен и емпатичен.“
Докато четете тези три творби на Капушчински, физически сте на конкретно място, но същевременно препускате из държави и континенти, опознавате култури и ценностни системи, заобичвате историята и географията. Капушчински ловко съчетава научното познание със солидния си опит „на терен“. Резултатът: вълнуващ и достоверен разказ за човека и света, който е възможен само тогава, когато разказвачът лично се е докоснал до атмосферата, събитията и главните действащи лица, за които разказва.
„Смятам – винаги съм смятал така, – че не мога нито да пиша, нито да говоря за нещо, което не съм видял, не съм преживял и в което сам не съм понесъл общия риск. Това е единственият възможен начин на постъпване и писане. Тук не става въпрос за моя издател или моя редактор – аз самият трябва да кажа на себе си, че съм получил правото да пиша за тези неща. Смятам, че не всеки има това право. Не всички могат да правят това и да го правят отговорно. А писането трябва да бъде отговорно, трябва да бъде сериозно, трябва да бъде достоверно; а тези три особености: именно тази отговорност, тази сериозност, тази достоверност, се извоюват, като се удостоверяват със собствената ни съдба и поведение.“
Поради късмет или просто съдба, Капушчински гради име като кореспондент на Полската телеграфна агенция за страните от т.н. Трети свят в годините на Студената война, на десетки революции, преврати и военни конфликти, на появата на десетки поне формално независими държави. За около 50 години той изкарва прехраната си като журналист, който доброволно и съзнателно приема ролята на „войник“, на наблюдател, но и на участник в повече или по-малко опасни събития, които впоследствие пресъздава в писмен вид.
Срещата с Капушчински се запечатва в паметта ни както заради придобитите нови познания и естетическата наслада, така и заради възхищението ни пред личността му. За съжаление обаче днес, когато имаме остра нужда от хора като него, той изглежда по-скоро като онези исторически фигури, които сякаш принадлежат към една бъзвъзвратно отминала епоха.
„Никога не съм мислил за професията си чисто печалбарски, обикновено не съм имал пари. Живеем в един много сложен свят, появиха се нови култури и нови общности, а заедно с тях – напрежения, войни, религиозни и етнически конфликти, мощен експанзионизъм и прочие. Смятам, че върху хората, които имат възможност да пътуват, пада бремето на една своеобразна отговорност: да покажат, че другите хора имат свои чувства и потребности, че трябва да ги разберем и опознаем, а тези, които са ги опознали, би трябвало по някакъв начин да го покажат и обяснят.“
Подобно на всички големи мислители, Капушчински анализира случващото се около нас, приковава вниманието ни към погрешни теории и разсъждения и ни предизвиква да навлезем надълбоко в реката, вместо да плаваме по повърхността. Той се интересува повече от принципите и идеите, отколкото от опаковката и лесните обяснения. Именно това прави словото му повече от актуално и днес, едва няколко дни след поредните терористични атентати в Белгия и Турция и на фона на продължаващите граждански войни и насилие в различни точки на планетата.
„Тероризмът е разсеяно, диференцирано и хаотично явление – невъзможно за неутрализиране с помощта на военни кампании. Можем да го ограничаваме, да го следим, да отслабваме неговото действие, да го предварваме, но не е възможно да го ликвидираме. Трябва да помним, че съществува принципна разлика между проблема за терористите и проблема за тероризма. Възможно е, разбира се, да се ликвидират отделни терористи – и това вероятно ще се прави. Но проблемът „тероризъм“ не може да се реши с военни или полицейски средства. Възможно е, разбира се, теоретично да се каже, че тероризмът може да се ликвидира в течение на една седмица, ако се въведе механизмът на недемократичната принуда и контрол. Накратко казано, въвеждайки сталинизъм, можем да ликвидираме тероризма в течение на един месец. Но въвеждането на сталинистките механизми означава отказ от демокрацията, а отказът от демокрация означава края на Запада.“
След като прочетох трите творби на Капушчински, поместени в новото българско издание, мога смело да кажа, че прочетеното надхвърли дори най-смелите ми очаквания. Благородно завиждам на студентите по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, които са имали удоволствието да обменят мисли и впечатления с Капушчински по време на посещението му в България през април 2002 г. Надявам се те да са взели максимума от тази среща! Благородно завиждам и на всички четящи, които тепърва ще се „срещат“ с Капушчински.
Накрая бих искал да отбележа отличната работа на преводачката Благовеста Лингорска, която в продължение на около четвърт век опознава Капушчински от първа ръка и която, както разбираме от изповедта ѝ в края на книгата, е негов най-пламенен почитател. Поздравления заслужава и изд. „Сонм“, защото издаването на книги от такова равнище, които по различни причини не са масови и не носят високи тиражи и съответно високи печалби, изисква смелост и визия. А ние безспорно се нуждаем от подобна литература, защото тя възпитава, облагородява и вдъхновява.
Водеща снимка: Ndk.bg
Тази статия ви хареса? Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ще откриете още ревюта на класики и съвременна литература!