Лятото на 2018 г. вероятно за мнозина от нас ще остане като едно от най-дъждовните лета, които помним в живота си досега. Но въпреки дъжда, сезонът на почивките пази своето очарование, защото ни кара да мечтаем – за безкрайни звездни нощи, морска шир, планински въздух, отпускарски дух, дълги разговори на по бира с приятели, разходки в парка… и какво ли още не. Но ни кара и да поглеждаме с умиление назад – в съкровищната си от спомени, в която сме събрали онези лета, прекарани на село, омазани с лютеница, с ожулени колене и с дълъг списък с книги за четене от училище. Или пък ни връща в онова лято, в което сме се влюбили за пръв път… или сме се изправили срещу някой свой страх, покорили сме някой връх или просто сме събрали слънчеви лъчи и букет от цветове, които да ни топлят след това цяла година.
Затова и решихме да ви поканим с нас на една разходка в най-любимите ни мигове от лятото…
🌺 Яница 🌺
С бандата, половин дузина хлапета, сме на по 12-13 години и сме във ваканция. Намираме се на село, в планината. Тъй като наскоро се бяхме изгубили и с часове обикаляхме из баирите, докато намерим пътя наобратно, този път бяхме решили да тръгнем по познатите пътеки на близката гора. Вървяхме доста дълго време и трябваше да си починем, да изядем по една вафла, за да съберем сили и да си продължим с прехода. Идеалното място за почивка беше на една полянка между няколко дървета. Едното от дърветата беше отрязано и в умореното ни съзнание наподобяваше трон, при това с облегалка. Логично се насочих към него, но и… един приятел стори същото. Известно време се препирахме и спорихме кой да седне там, докато накрая той кавалерски ми отстъпи. Седнах аз на дънера, облегнах се на ствола му и блажено примижах срещу слънцето, когато… куп грамадански червени мравки полазиха по мен. Оказа се, че са си превърнали отсеченото дърво в мравуняк. Всички се смяха, особено онзи, който ми отстъпи мястото… Накрая, след като пристъпът на кикот отмина, благоволиха да ми помогнат да се измъкна от мравките и да си продължим по пътя. Оттогава съм подозрителна към всичко, което изглежда прекалено удобно в дадена ситуация 🙂
Следващата ми лятна история е от миналото лято. Но преди да стигна до нея, трябва да разкажа как преди години, когато се запознах с една приятелка във Велико Търново, веднъж в парка тя се загледа в мен (заради рижавата ми коса) и каза: „Знаеш ли, че едно време жените като теб са ги изгаряли на клада?…”.
И така… Миналото лято със същата тази приятелка и с още няколко души сме се наканили да гледаме лятно кино в парка. Денят беше горещ, градът едва не се разтапяше под лъчите на юлското слънце. Въпреки температурите обаче, паркът беше пълен. Преди началото на прожекцията не можех да спра да недоволствам колко е топло (защото не обичам да ми е топло, наистина). Не знам колко пъти съм повторила, че ми омръзна тази жега и няма ли да завали най-накрая, когато… от ясното и синьо небе в началото, не започна да се чува тътен, а скоро се появиха и облаци. Разля се лятна буря изневиделица, която развали киното на всички. „Ти го направи, нали? – попита ме моята компания – Признай си, че си вещица…”.
Не знам дали бях аз и дали възмущението ми от времето е било толкова силно, за да успее да го промени, но това си остава любимата ми буря – за всички лета досега 🙂
🚲 Илия 🚲
Лятото е непоносимо в града. Затова аз, брат ми и още двама приятели решихме да избягаме в гората. Бяхме си набелязали една местност близо до града, където всяка година се състоеше събор. Но нас той не ни интересуваше. Бяха пуснали безплатни автобуси до мястото, до което искахме да стигнем и решихме да се възползваме от възможността. Качихме се на един от автобусите. Син чавдар. Подвижен капан. Ботевградското автомобилно чудо. Важното беше да ни откара до местността. Така и стана. Стигнахме там невредими, само с лек световъртеж. Но веднага щом вдишахме от чистия планински въздух, всичко ни се избистри. Автобусите тръгваха в обратна посока в 4 следобед, ние обаче нямахме намерение да хващаме някой от тях. Решихме, че ще се разхождаме из гората. Из местата, където има най-малко хора. Разхождахме се в продължение на часове, а когато се уморихме, се скрихме под гъстата сянка на няколко дървета. И там решихме, че ще слезем пеша до града (около 17 км). Но имахме план. Щяхме да минем пo прекия път. Покрай реката. По планинските пътеки, някои от които дори неотъпкани.
И така, потеглихме. Не знаехме точно откъде минава пътят, но тогава наричахме себе си екстремистите – от един екшън филм. Решихме, че търсим приключение. Такова и получихме. На места пътят беше едва проходим. На няколко пъти се наложи и да нагазим в реката. А след това трябваше да се катерим по баири, за да видим дали вървим в правилната посока. Бяхме се изгубили. Но това ни хареса. Въпреки, че бяхме хванали прекия път, изминахме много повече разстояние. Прибрахме се привечер – целите в кал, с измокрени обувки, но със сияещи усмивки. Знаехме, че питат ли ни дали ще направим същото пак, със сигурност ще отговорим “да” без да се замислим. Защото това е лятото за мен – приключение без план.
🐱 Александра 🐱
Има хора, които за мен означават лято. Топло е с тях, слънчево и весело – в спомените ми от миналото и в представите ми за бъдещето. Тези хора идват като нежни, утринни лъчи, погалват те по бузката и се сгушват в живота ти. Не се притесняваш дали ще изчезнат, не се измъчваш как да ги запазиш, защото просто са твоите хора – независимо от разстоянието и различните посоки, по които ви отвежда ежедневието.
Истинските приятели са лято. А едни от моите такива дойдоха в живота ми точно с лятната ваканция.
Карловска жега през август, когато вятърът спи така дълбоко следобедната си дрямка, че не помръдва и листенце. И само Балканът е скрил прохлада в горите си, която ние решихме, че трябва да потърсим с най-неподходящата екипировка – кецове (2 номера по-големи), неудобна чанта и дънки, защото въпреки жегата, 15-годишните момичета могат да бъдат много мазохистично настроени, когато нямат тен на краката.
Съвет: Когато дадена екопътека има име, за препоръчване е да го прочете, както и упътването, което го придружава. Ние, разбира се, не го направихме и подминахме надписа „Адреналин”, както и задължителните указания, че са необходими карабинери, въже и по възможност водач, за да тръгнем по този маршрут. Не съм сигурна кое беше по-силното чувство по време на преживяването – страхът, че всяка крачка те води към болезнено пребиване или възхищението от уникално красивата природа на това място. Помня само, че никога не съм се радвала да видя асфалт толкова, колкото когато най-накрая се върнахме при началната си точка. За 15-годишни хлапета, които приемат прехода в планината като детска игра, имахме невероятен късмет да се приберем вкъщи без физически повреди. Независимо от липсата на подготовка по време на приключението си обаче, превърнахме този момент от детството си в незабравим спомен, който си припомняме с леко гузен смях всеки път, когато успеем да се видим. Защото там горе прекрасната природа успява да те впечатли, въпреки ускорения ти пулс – непокорни водопади, стръмни скали, прекрасни гори. Опитайте да се докоснете до тях с малко повече разум от този на 15-годишни хлапаци, но със същия ентусиазъм като техния.
Наздраве за детството – за грешките му, които ни учат и за топлите спомени, които винаги ще си носим за из път.
🍒 Яна 🍒
Поглеждайки назад към летата от детството си, забелязвам как целите са оцветени в червени багри.
Червена беше първата кола, която помня. Жигула, трудно загряваща през зимата и лесно прегряваща през лятото. В ранните дни на юни татко я подкарваше в посока морето. От Бургас – смело на юг до къмпинг „Златна рибка“ – бунгала и рибки (златни не, но пък пържени). Прекарваше уикендите с нас, а през седмицата се връщаше на работа. Аз, мама и брат ми потъвахме в лятно безвремие. Със сол в косите и пясък зад ушите се учехме да играем билярд на „капанчето“ на плажа или наблюдавахме хоризонта през бинокъла на Стоян, спасителят на „Градина“. Единственият ни начин да знаем дали е делничен ден, или уикенд, беше червената на жигула на паркинга и татко, похъркващ в едностайното бунгало до нас. Червеното беше лято. Червеното беше щастие.
Червено беше червилото на мама, с което изрисувах огледалото вкъщи. Бях наказана, затворена сама в семейната спалня. Беше рожденият ден на брат ми – началото на септември, когато лятото все още къдри дългите си дни и топлите нощи. Този ден, обаче, беше един от най-дългите. Ден на наказание. Ден на ядосано малко момиченце, въоръжено с червено червило, което далеч не използва по предназначение. Защо наказана, се чудите. Е, в моите спомени, напълно несправедливо. Да кажем само, че в историята фигурират едни изцапани с пастели ръце, измити със сапун над изстудяващ се домашен крем за торта за рожден ден…
Червена беше тетрадката със спомени от ученическите години на мама. Показа ми я през едно горещо лято, което никога няма да забравя. Твърди корици, формат А5… никога няма да забравя тази тетрадка, която като някаква магия ми позволяваше да надникна в живота на мама, когато е била на моите години по онова време. Всичките й съученици й бяха написали по нещо, което да й остане за спомен. Надали тогава са предполагали, че то ще достигне с очарованието си чак поколение напред. Помня преписани с четлив, подреден почерк стихове на Дамян Дамянов и Евтим Евтимов, рисунки и пожелания за нея, за мама… за „Валето“, „Валка“, „Валенце“. В онези летни часове между страниците на червената тетрадка мама се превръщаше все по-малко в мама и все повече в приятел.
Червени бяха и черешите на село. Едно по-особено червено, обаче. По-наситено. По-изпълващо, не само със сладост, но и със смисъл. Същите череши, които събирахме в кошници за сладко, компот и ракия… или пък просто изяждахме, накачулени по дърветата. Червени бяха и маковете там. Същите макове, от които дядо ме учеше да правя „човечета“. Дългите лета на село бяха нещо повече от щастие. Те бяха онези моменти, които осмислят детството ти с липсата на всякаква сложност. Тя бяха да прочетеш „Пипи, дългото чорапче“, кацнал на дървена ограда. Да излапаш толкова много джанки, че да те заболи корема, но да не можеш да кажеш „не“ на мляко с бисквити. Да надничаш пред оградата в телевизора на съседите, за да хванеш „Приказки на Братя Грим“. Да обичаш. Да се смееш. Да си обагрен в червено, в синьо, в зелено или жълто. Да си шарен и да разпръскваш цветове.
Водещо изображение: http://www.doberre.com