Детството е чуден период. Одраскани колене, развинтено въображение и глад за манджичките на баба. Живот преди истинския живот, за който мечтаем, а след това вече не искаме чак толкова. Напоследък често се сещаме точно за това време на най-искрена радост и смешни проблеми, като „защо ми трябваше да крада ябълка от съседния двор или да заравям съкровище там, където всеки ще се сети да го изрови“.
И тъй като понякога искаме да се тревожим точно за тези неща и нищо друго… и защото мъничко се страхуваме да не изгубим способността си да се радваме от все сърце на хубавите неща около себе си, решихме да ви разкажем няколко забавни момента от детството си. С тях си пожелаваме през Новата година да пишем и мислим за повече неща с такава усмивка, с която си спомнихме за:
Александра:
Спомням си, че в хола имахме един много шарен килим, за който обичах да си фантазирам, че е град, погледнат от високо. Представях си различните елементи по него като къщи, улици, реки, планини и т.н. И тъй като да ограничиш въображението си само до един килим някак не върви, реших да превърна близкия диван в летящо килимче и да си фантазирам, че си кръжа над града с него. Имаше моменти, в които толкова „влизах във филма”, че спирах играта, за да се заредя с неща за ядене и пиене от кухнята, преди да продължа да си представям. Все пак всеки разбира, колко е неприятно да огладнееш или ожаднееш, докато си летиш с дивана над килима, нали?
А сещате ли се за онези детски книжки, в които има логически игри от рода на „Свържи точките”, „Открий 10-те разлики” и т.н.? В една такава трябваше да намеря пътя, по който пчеличката да стигне до цветето в другия край на страницата. Помня, че тогава бях ултра малка и майка ми ми помогна да намеря правилния път. Дотук всичко точно, като изключим факта, че след това всеки ден отварях книжката, за да видя дали пчелата се е преместила до цветето. Дори не беше помръднала 🙁 … А на 3-4, когато светът се ограничава до играчките и книжките ти, това е голямо разочарование.
И докато давам думата на следващия автор, се сещам за шока, когато разбрах, че „Текстачетоха” не е странно име на професия и не се пише слято. И за облекчението, когато след седмица кошмари ми казаха, че не можеш да хванеш гангрена от телевизора, докато гледаш „Доктор Куин лечителката”.
Илия:
Спомням си когато бях малък, може би 8-10-годишен, с група приятели вярвахме, че в мазето на една изоставена сграда живее не кой да е, а дяволът. Сградата е била голям ресторант на времето, но тогава пустееше; каквато медна тел и други метали да е имало по нея, отдавна бяха отмъкнати, а по стените имаше всякакви рисунки и надписи (включително и най-известната трибуквена българска дума). Друг необикновен факт около сградата беше това, че е била построена върху стари гробища от Балканската война и се намираше близо до стрелбище, където се упражнявахме да стреляме по дявола (с пиратки, пистолети на сачми, камъни и всякакви подръчни материали).
Та, един ден решихме да сложим край на всичко, да погнем дявола и да го разкараме веднъж завинаги от там. Аз взех нож, един приятел – светена вода, друг Библия, а останалите – достатъчно пиратки, за да му вдигнем задника във въздуха. Нахлухме в сградата, въоръжени, най-вече с решителност, и минахме бързо по стълбите, водещи към мазето. Аз винаги бях последен, защото ако станеше нещо, последните щяха да станат първи, а аз тичах много бързо. Смятахме, че дяволът прилича на кентавър и има копита. Така че знаехме за какво да се оглеждаме. Отгоре на всичко заваля градушка, така че и да искахме, нямаше как да се измъкнем от сградата. Продължихме към мазето, бяхме запалили и факла, понеже беше тъмно и го търсехме от стая в стая. Но нямаше и следа от него. И колкото повече търсехме, толкова повече страхът от дявола се изпаряваше. Разочаровани, че не сме го открили, решихме да прекратим търсенето. Явно дяволът беше подвил опашка, пардон, копито. Оттогава нататък, повече не сме го търсили.
Яница:
Израснала съм в обятията на Стара планина. Точно до дома ми има хълм с гора. Когато бях малка, бях убедена, че зад този хълм, над който често самолетите оставяха белите си следи по синевата, има друг град, друга държава – въобще: всичко е различно. Дори когато години по-късно с приятели минахме с кола от другата страна на хълма и видях, че там се простира просто тучна низина, в мен все пак си остана едно детско подозрение…
В същия този период гледах възрастните с възмущение как може да са толкова глупави! Сред всички истории за пътешествия със самолет от една точна на света до друга, не можех да разбера как никой не се е сетил да отвори прозореца на пустия му самолет, да се протегне с един буркан в ръка и… да си хване облак, който после да си гледа вкъщи! Глупави, глупави възрастни – ако бях на тяхно място само, как щях да постъпя… Днес, повече от двадесет години по-късно, знам, че ако по някаква причина ти се отвори прозорецът на самолета, това – меко казано – е много лоша поличба…
Струваше ми се съвсем разумна също теорията, че под пода вкъщи, забулено в мрак (защото къщата ни пречи на слънчевата светлина) има море. С пясък, вълни, морски бриз… Идилия. Как обаче се стига до там и какво ли прави това море съвсем само, така и не разбрах…
Чудно ми беше и как се появява ледът в камерата на хладилника? Най-логично ми се струваше малки джуджета да го произвеждат и да го слагат там, когато никой ги наблюдава…
И – за финал. В детското съзнание сложната плетеница от човешки взаимоотношения праволинейно се опростява. Така, например, не проумявах драмата във всички филми и сериали, които даваха по телевизията, в които някой е лудо влюбен в някого, а вторият не му отвръща със същото. Е – мислех си – не могат ли просто да се цункат веднъж, та да им мине… Днес знам, че това няма да помогне. Дори шансът да влоши нещата е много по-голям… 😀
Яна:
Спомняте ли си и вие най-опасното оръжие на детството? За мен това бяха откъснатите папури, които заплашително протягах към брат ми. Той, в ролята си на рицаря-враг, трябваше да побегне уплашен от моя заплашителен вик. Е, това всъщност не се случваше. Баткото, 4 години по-голям, ме поглеждаше с лека досада и натискаше педалите на колелото си далеч от мен. Това не ме спираше, обаче, да доразвивам сценариите в главата си, които интерпретираха тази ситуация като „И той, смъртно уплашен, яхна своя кон и побягна през 9 царства в 10-то.“
Помня също и как задачата да бъда верен помощник в брането на череши от овощните дръвчета, не успявах да разбера какъв точно е проблемът в моя метод, а именно: „една череша за кошницата, една за мен, още една за мен, о, ама те са много вкусни…“.
Имаше случаи, когато, обаче, родителите не изглеждаха толкова досадни, а напротив – истински супергерои. Като, например, онази тяхна свръхсила да запомнят всички номера на автобусите и да знаят къде точно отиват?! Как успяваха да запомнят това, но не и песничките от „Принцеса Анастасия“ и да ги изпълняват с конкретните гласове на героите?! Пълна мистерия.
Те пък със същото учудване гледаха на моите идеи да впрегна кучето ни в шейната и да му вменя, че е еленче. Тъжното в тази история е, че кучето беше малко, а аз бях дебело дете, упорито преследвано от баба с филийка хляб със салам „Камчия“.
Джейн:
Спомням си греещото слънце, килимите в реката, пътеките с роса, кофите в бунара, мухите в къщата, прабаба на пейката, котетата по закривените стълби, божурите до тях, миризмата на стаите на втория етаж, ябълковите дървета в двора, старите кънки на мама, режима на водата, гласовете от съседния двор. На село сме. Баба и дядо се връщат от градините. Най-после! И тръгваме с баба по неасфалтирания път от къщата. Водим се за ръка, разказва ми приказки. Аз искам да вървим все по-надолу, покрай нас – къщи и усмихнати хора, пред нас – само синьо небе. Баба казва, че в края на пътя свършва светът. Представям си най-светлия му край. Представям си пропаст и аз баба стоим на нея. Наблюдаваме въртенето на Земята. Най-синьото на небето остава пред нас. И все искам да стигнем до нея. А баба иска да се върнем за вечеря. И така всеки ден, когато сме на село. Всяко лято. Вярвах, че това е пътят за края на света – най-топлият и безстрашен край. Скоро припомнях на баба как ме залъгваше, а тя каза – “нали все някак трябваше да те върна обратно”.
Другият ми спомен за чистите ми детски вяврвания – в центъра на Кюстендил има запазени римски терми, които са изградени през 2-3 век. Като малка не можех да разбера историческото им значение, явно и вписването им в градския пейзаж, и мама най-просто ми обясняваше, че преди нашия град е имало други градове, чиито следи са останали под земята му. И така в търсене на изгубените градове – разказах на приятелчетата от блока, че под краката ни има стари градове. На големия паркинг до нас имаше място с пясък и ние започнахме да правим дупки и да се опитваме да копаем надълбоко, за да ги достигнем. Представях си същите входове на римските терми навсякъде под краката ни и вярвах, че ще ги достигнем, само да изкопаем още малко… археологичните ни разкопки приключиха след опита ми да преместя един относително голям камък за тогавашните ми размери и няколко дни прикриваните болки от спуканата кост на лявата ръка.
Вероника:
Когато бях дете, вярвах и исках татко ми да ме заведе до края на Земята. Може би съм си мислила, че земното кълбо е плоско, кой знае 😀 Та, един хубав зимен ден, след безумно спускане с шейни, хванах баща ми за ръка и го накарах да ме заведе до края на Земята. Вървяхме по едни дълги заснежени улички на зимния град, нямах търпение и постоянно го питах къде е този край, защо не го виждам? Понеже родом съм от крайдунавско градче, той ме заведе но брега на реката и ми каза, че там свършва и започва края на Земята. Понеже в съседство са ни бреговете на Румъния, които често лятото обичах да наблюдавам отдалеч, те бяха краят на гора и винаги съм си представяла, че са част от гъста джунгла на един самотен остров. Винаги съм се чудела какво ли има отвъд този остров, а дърветата отсреща ми се струваха толкова заплашителни, гъсто подредени, без капка човешка следа стъпвала на онази земя. От тогава обичах да си представям, че пристъпвам края на света и отсреща има един нов свят, отвъд гъстата гора със съвсем различни хора от нас. Представях си, че там речният пясък е лилав на цвят, че има брокат из него, както и красиви мидички, украсени с пайети. Представях си, че има две слънца, изгряващи над пурпурно небе и всичко е много, много красиво и приказно. Понякога дори сънувах всички тези красоти. Потапях се в сънищата си и не исках да напускам това райско място, което наричах – “Островът отвъд края на Света“. Когато се събуждах, често оставах разочарована, че отново се завръщам в реалността. Когато пораснах обаче, се престраших да отида на отсрещния дунавски бряг и видях, че за съжаление там няма нищо друго освен една обикновена гора и нито следа от приказният свят, който си представях. Но пък споменът за този свят ще си остане завинаги така красив в мислите ми… 🙂
TrueStory.bg ви пожелава никога да не губите детското в себе си и онази искрица безрезервна вяра в доброто, която да ви дава устрем да променяте света със силата й.