Една година може да бъде миг, а може да бъде и вечност. За нас 2017-та беше време на промени, динамика, сълзи и смях, радост и надежди. Беше ценно време – и ѝ благодарим за всичко, което ни донесе. С еуфорията, че прекрачваме прага на 2018-та и с един мил поглед назад към 2017-та преди да затворим вратата зад гърба си, почувствахме, че трябва да попишем за отминалите ѝ дни.
2017-та като място, като чувство, като мисъл. Като най-новия ни спомен. Ето я!
Александра:
Преди няколко месеца щях да ви кажа – забравете, няма да пиша никога, по никакъв повод за гадната 2017-та – нека си отива по-бързо. Само че сега, на старта на следващата, осъзнавам колко много мога да мисля за нея. И как не мога да я прехвърля с няколко бегли извода. А и не искам. Всъщност, в момента най-много искам да си отворя една бира и да си кажа „наздраве” за начина, по който ме промени и ми помогна да порасна.
В тази връзка, вече доста време през ума ми преминават различни спомени от последната година. И места, някои – съвършено нови за мен, с които ме срещна изтичащото ѝ време. Интересното обаче е, че след всеки спомен за място, на което съм била, веднага се сещам за онова, на което винаги се връщам. И защото знам, че когато се колебаеш какво да напишеш, идеята сама пропълзява под пръстите ти, оставам моето място да бъде това, на което винаги съм си мислила, че не съм си на мястото 😉
Живея в София от 18 години. Странното ми усещане за този град е вече пълнолетно и може да се напие без да го придружавам. Винаги съм приемала това местенце като необходимото зло, което трябва да ми се случва, за да могат нещата да мърдат напред. Да изтърпиш малко гадости, за да си получиш наградата. Например, да се помачкаш в градския транспорт, за да се видиш с приятелите си. И на връщане леко да те втресе от странните индивиди по улиците, защото ти е било прекалено приятно, за да се прибереш в 20 ч.
Напоследък обаче в живота ми е модерно да преоткривам старите неща по друг начин. И ви казвам – в пъти по-интересно е, отколкото да бягаш от тях с идеята да търсиш нови. Мястото е просто относително понятие, върху което проектираме временните си представи за него и обременяваме със спомени и неслучили се желания. Тази мъдрост, разбира се, не идва изведнъж след някое събуждане в прекрасна утрин. Обикновено обстоятелствата те принуждават да събереш сили и да го разбереш, защото имаш нужда от промяна.
А когато успееш да надникнеш зад завесата на предразсъдъците, можеш да откриеш една София, която да те топли с коледните си светлини и греяното си вино. Да те вдъхновява с изкуството и музиката си. Да те среща с креативни хора и да ти подарява интересни разговори. Да те кара да се усмихваш и да използваш сърцето си по предназначение.
Но тъй като 2017-та ме научи на по-предпазливи чувства, а любовта е прекалено смело такова, за финал мога да кажа само – София, харесва ми да прекарвам времето си с теб. Надявам се през 2018-та да ми допадаш все повече.
Илия:
Когато мисля за изминалата година, се сещам за всички места, на които не успях да отида, но и за всички прекрасни места, на които успях. Дори когато оставах с по-малко от 10 лв. в джоба, не спирах да обикалям и да търся вдъхновение, знаци от изгубените цивилизации, каквото и да е – и намирах повече, отколкото очаквах.
Не си спомням как стана, но в един късен следобед в късната есен с един приятел се качихме в колата му и просто тръгнахме без посока. Вървяхме след залязващото слънце. Нямахме предварително избран маршрут. Денят ставаше все по-къс, вечерта все по-дълга, а пътят, по който вървяхме, лъкатушеше между планините. В един прекрасен момент завихме наляво и подминахме табела, която указваше посока към село Кремен. Веднага си спомних как като малък ходех с родителите си там, и се сетих колко доволно обикалях из една стара порутена къща – с две филии лютеница със сирене в ръце и не спирах да се изумявам на красотата, която обграждаше селото. Оттогава не бях ходил там. Бяха изминали поне 20 години.
И така, без предварителна уговорка, се озовахме в най-източните части на Северен Пирин, на около 15 км. от Гоце Делчев, високо в планината, в село Кремен. Докато минавахме с колата, три кучета се спуснаха след нас и тичаха до колата. Не лаеха. Мисля, че просто се радваха да ни видят. Спряхме и решихме да повървим пеш. Едно от кучетата ни последва. Погалих го, а то замаха весело с опашка и не се отделяше от нас. Подминавахме къщурки, поздравяхме малкото хора, които срещахме по пътя и спряхме пред една нива. Спуснахме се по склона, паднахме един-два пъти, но продължихме. Кучето ни следваше и махаше доволно с опашка. На няколко пъти минахме през бодливи храсти, то изджавка и изцвили няколко пъти от болка, но ни следваше неотлъчно.
Спряхме се на един голям камък, а под него зееше такава пропаст, че застинахме на място. Кучето се сгуши в една дупка под камъка, а ние седяхме и се наслаждавахме на страхотната гледка, която се откриваше под, пред и навсякъде около нас. В подножието се извиваше малка рекичка, а дъбовите и буковите гори вече бяха оцветени в тъмно кафяво, златно, някои дори в тъмно зелено – от късната есен. Забелязахме също и една къщурка, която се беше скрила в горичката. Но това, което ни спря дъха, беше небето. На места розовееше. След това стана оранжево-жълто, златисто, премина в кърваво-червено, а накрая тъмнееше, но дори и тогава беше изключително красиво.
Такава беше и годината за мен – пъстра като това небе, изпълнена както с лоши, така и с прекрасни преживявания. Дори и сега не спирам да мисля за Кремен.
Говори се, че по време на поробването, османците срещали значителна съпротива от жителите, които не искали да предадат вярата си. Останали твърди като кремък. Нека годините не ни прекършат и през 2018-та да останем твърди като кремъци.
Бетина:
Усещането, което оставя у теб Кеймбридж през пролетта, е усещане за ново начало. Така го почувствах аз, когато бях там през май 2017-та. Посещението на този младежки град на фона на свежия дъждовно-слънчев климът бе зареждащ и вдъхновяващ. Да крачиш по тесните улички в центъра между сградите с внушителна старинна архитектура не може да се сравни с никое друго. Можем да мечатем само да съградим един такъв студентски град с традиции и тежест. Насядалите по поляните студенти с напитка и книга в ръка, които се къпят в лъчите на майското слънце, могат да те презаредят и изпълнят с енергия.
В този млад град няма как да не изпиташ носталгия по студентските години и младостта. Градът сам по себе си те подмладява, изисква от теб да си енергичен, въпреки че за разлика от големите градове като Лондон, например, не напряга и не изтощава.
Караш колело по алеите, седиш в малките кафенета следобед или хапваш традиционните фиш едн чипс за вечеря в някой бар със страхотна светла бира – заради тези изживявания ще се върна пак, отново през пролетта, за да направя снимки, много снимки.
Яна:
Мога да изпиша откровения с обем, подобен на този на „Война и мир“ за това колко ме промени България през изминалата година. Мога да пиша за градовете й, за селата й, за случайно откритите полянки, за дупките на тротоарите по „Оборище“ или за дъха на морска вода и смокини из улиците на Созопол.
Загърбвайки 2017-та година, обаче, предпочитам да оставя България да продължи да изписва мен, а не аз нея.
Вместо това в няколко кратки реда ще се опитам да ви потопя в усещането за място, от което винаги се стремя да си нося по мъничко обратно с мен, когато се връщам оттам. Испания.
Испания е шофьорът на автобус, който те поздравява при качването ти. Усмихва ти се и, ако не си сигурен за спирката, специално става от шофьорското си място и идва до теб, за да се увери, че знаеш къде да слезеш. Испания са шумните непознати, които те посрещат с целувки по двете бузи. Испания е приятелката ти, българка, която живее там и толкова е свикнала на спокойствието, че дори се движи по-бавно. Испания е тълпата в метрото по време на фестивал в Барселона. Потни, наблъскани в малкото влакче, залитащи един към друг. Мислено си мислиш как вероятно в София в тази ситуация някой вече щеше да е повишил тон или поне да е изпуфтял. Там, обаче, започват да пеят песни. Група момчета носи шестичка кенчета с бира. Раздават ги на случаен принцип. Смеят се. Испания са контрольорите – прекрасно облечени млади мъже, които се разливат от любезност, когато искат билета ти. Испания е шумният скандал на някаква двойка. Чуват се изключително ясно и заблуждават, че са близо, но истината е, че крясъците им долитат от доста далеч. Минути по-късно вече се целуват. Защото просто кипят от емоции. Испания е сервитьорът, който, въпреки че е ужасно зает, спира на твоята маса, за да ти обясни непознатите думи в менюто. Испания е близостта и позитивизма.
Испания не е моят дом. И никога няма да бъде. Испания, обаче, ме учи да гледам с повече спокойствие на нещата около себе си. С буза, готова за целувка. Без задни мисли. С по-широка усмивка. Защото „защо не?“.
Яница:
Чудих се за кое място да ви разкажа, което ще остане най-ярко в паметта ми от 2017-та година… И мисълта ми ме връщаше все към едно. Реших да напиша тези редове с усмивка, защото смятам, че така е редно – да преглътна тъгата и да оставя красивият спомен да изпълва света около мен с ефирността на присъствието си.
Беше лято. Стоях си в старата квартира в София, забила нос в записки от едни уроци, които трябваше да разучавам. Свечеряваше се, когато телефонът ми звънна. Добра приятелка от детинство. Вдигнах. И вместо познатия глас, чувах само звука на морето – вълните, които се разбиват в брега, птици в небето, шум на забързана вода, която целува пясъка и се скрива в прииждащата нощ… И така в продължение на минута. Едва след това се появи гласът й: „Яни, това беше морето специално за теб! Реших да те изненадам…”.
Израснала съм на 100 километра от Бургас. Не съм ходила толкова често до там, но всичките ми спомени от града са били заедно с нея – едно щуро приятелство с много преживени приключения заедно. Тя винаги е знаела, че не обичам да ходя на плаж, не обичам, а и не мога да плувам, не харесвам чак толкова да бъда във водата, но… обожавам да я гледам – в голям и син морски мащаб, заредена с истории за разказване и споделяне, пълна с живот и безкраен хоризонт.
И така… В разгара на август, нарамила раница с багаж, се материализирах на морския бряг – от плът и кръв. Беше вечер. Топла, задушна августовска вечер. И макар че моята приятелка беше доста болна, превъзмогна себе си и каза, че ще ме заведе до брега, въпреки моите протести. Сега знам, че просто е искала да ме направи щастлива. И аз бях. Като малко дете, нагазило във водата, с полепнал до коленете пясък, събираща морски бриз и солен въздух… И когато се обърнах и тръгнах по плажа, оставяйки мокри следи по пясъка, тя беше там – бледа, облегнала глава на рамото на своя приятел, но усмихната и щастлива, че е подарила на някого радост…
Моето любимо място от изтичащата 2017-та ще бъде точно това, точно в този миг… Защото това е било едно от последните неща, които сме правили заедно, преди тя да ни напусне завинаги, тъй като все пак болестта накрая победи…
Днес, по-ясно от когато и да е, си давам сметка, че любимите ни места… те не са места. Те са спомени и емоции. Те са съкровища и мечти. Те са свидни мигове, които пазим в душите си и които ни сгряват винаги с вълшебната си топлина, каквото и изпитание да ни е подготвил животът. Те са винаги там, където сме били обичани. Където сме обичали. Където сме открили радост. Където сме преоткрили себе си. Където сме до хората, които изпълват света ни със смисъл…
Затова… не жалете сили през 2018-та година! Излезте навън и колекционирайте спомени, мигове и места! Обогатете картата на преживяванията си, покорете нови върхове, посетете нови страни, опознайте родината, изгубете си в любимия си град… И съхранете най-хубавите моменти там, дълбоко в умовете и сърцата си – за да се връщате към тях винаги с радост, с благодарност и с блясък в очите!