На днешния 18 януари са родени двама великани, двама големи българи, двама майстори на перото – Дамян Дамянов (1935 – 1999 г.) и Недялко Йорданов (1940).
Дълго мислихме коя песен да ви представим в рубриката ни „Музиката на деня“, за да почетем и двамата. Да е запомнящо се и въздействащо преживяване.
Накрая решихме, че най-логично би било да публикуваме техни произведения – такива, които разтърсват, вълнуват и показват силата на словото им – причината, заради която ги обожаваме.
Насладете им се:
Когато си на дъното
Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най тъжен и злочест…
От парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите
създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребусът.
На кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш.
Някога, някога…
Недялко Йорданов
Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни –
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта –
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта…