Наскоро на родния книжен пазар се появи един научен труд, който предлага един прелюбопитен поглед към ролята на спорта като оръдие на пропагандата в тоталитарните режими на XX век, включително и този в България. Освен със съчетаването на философия и социология, дълбочината на изследването и подходящи примери, книгата е ценна с това, че показва, че у нас има млади изследователи с потенциал да бъдат активна част от международния научен обмен в своята област.
„Изобретяването на човека машина: Тялото на спортиста“ (изд. „Критика и хуманизъм“, 2018 г.) на Боряна Ангелова – Игова проследява превръщането на човешкото тяло в машина, а по-късно – в ефективен инструмент за пропаганда с помощта на елитния спорт. Младата изследователка, която от 2010 г. преподава философия и философия на спорта в Национална спортна академия „Васил Левски“, умело синтезира процеси и явления, които протичат в продължение на столетия, преди да достигнат своеобразен апогей по време на Студената война.
Не човек, а машина
Човекът машина е продукт на Новото време. Индустриалната революция води до драстично увеличение в производителността на труда. Първоначално се очаква, че механичният труд ще замени изцяло човешкия заради по-високата си ефективност, но в действителност се случва нещо съвсем различно: хората успяват да съхранят мястото си във фабриките, но го правят с цената на своята човечност. Човекът побеждава машините, като сам се превръща в машина, поставена под натиск да работи все по-бързо и прецизно. По този начин, както през XIX век отбелязва Карл Маркс, хората стават винтче от една добре смазана машина и се отчуждават от плодовете на своя труд.
Превръщането на човешкото тяло в машина в годините след Индустриалната революция е процес, който продължава и до днес. Стремежът към надмогване на ограниченията на човешката анатомия създава условия за открития и изобретения, без които днес животът ни би изглеждал немислим. Човекът машина се утвърждава като идеал, към който всеки представител на човешкия род трябва да се стреми.
Човекът машина получава още по-широко поле за изява през първата половина на XX век благодарение на експлозивната комбинация от национализъм и тоталитаризъм. Търсейки всевъзможни начини за консолидиране на едноличната си власт, лидерите на нацистка Германия и съветска Русия, въпреки идеологическите си различия, все повече започват да гледат на спорта като на инструмент с висока политическа стойност. Онова, което привлича вниманието им към спорта, е символният капитал, който той произвежда.
Спортът като генератор на символен капитал
Въведен от Пиер Бурдийо, терминът „символен капитал“ обхваща онези постижения на едно общество, чрез които то се стреми да докаже надмощието си над останалите. Според френския социолог символният капитал стои над всички други видове капитал (икономически, културен, спортен и т.н.), защото той ги легитимира.
При спорта символният капитал приема формата на отличия от европейски и световни първенства и Олимпийски игри и чупенето на рекорди. Спортът, използван умело от архитектите на тоталитарната пропаганда, допринася за поддържането на фасадата на благоденствие.
„Трудът на спортистите машини е физически, но продуктът им е символен, подобно на продукта на интелектуалния труд. Техният труд носи символен капитал на обособилите се нации и свързаните с тях национализми. Както творчеството на националните писатели обединява нацията и подпомага създаването на националната ѝ идентичност, така и златните медали и постигнатите рекорди от спортистите стават повод за национална гордост […] [С]портистите създават нови представи, нов език и нови символи, които са от съществено значение за националистическата и тоталитарната идеология.“
Натрупването на символен капитал, подчертава Ангелова-Игова, не е изначално порочен акт. Както всеки други капитал, символният капитал може да бъде впрегнат и в полза на хората. В случая със спорта съчетанието от тренировки, дисциплина и стремеж към ежедневно себеусъвършенстване може да възпитава добродетели и да вдъхнови подрастващите да открият и развиват заложбите си в спорта, изкуството или науката. Трупането на символен капитал, отбелязва авторката, става проблематично, когато се инструментализира от политическия елит. Именно това се случва в тоталитарните общества, в които спортистите „се произвеждат като машини за производство на „злато“, „сребро“ и „бронз“.
„[Т]ова, което правят телата машини само с явяването си на телевизионния екран в най-гледаното време, е пример за подрастващите и сериозен модел за подражание. Това е символен жест, който струва много повече от хиляди танкове, оръдия и бойни самолети. Защото през XX в. войните са войни главно за душите на хората, за техните вярвания, интереси и стремежи. Затова физическата сила и мощ на войника отстъпва мястото си на побеждаващия спортист и тази тенденция се засилва по време на Студената война. Новият модел за подражание е спортистът с тяло машина.“
„Бащите“ на тоталитарните общества оценяват политическите и идеологически ползи от спорта единствено на база постижения. От първостепенно значение са не носителите на медали, а самите медали. Политиката и спортът стават неделими. Спортът съществува, за да крепи политическия строй. Победите в спортни състезания имат значение само ако служат като доказателство „за добре водена политика“ и за възможностите, предоставени на спортистите в съответната страна.
„Спортистите машини се изтъкват на преден план във време на възход на тоталитарните режими. Тези режими започват масово да инвестират в елитния спорт и до голяма степен го опорочават, като го инструментализират. Медалите от олимпийските игри стават завоювана победа за страната; чрез тях се доказва, че даденият политически строй е най-успешният, че народът е най-силният и най-благоденстващият. Обикновените хора на свой ред се радват, че е спечелена поредната битка и не някой друг, а точно те – тяхната националност (българи, немци, унгарци и пр.) – са спечелили медалите по борба, вдигане на тежести, художествена гимнастика и т.н. Посланието е ясно и елементарно: нашият народ е, да кажем, най-силният в света, а щом сме най-силни, значи сме добре управлявани.“
Спортистите в тоталитарните общества се превръщат в машини, произведени от режима с цел поддържане на неговата легитимност във вътрешно и външнополитически план. Подобно на работниците на поточната линия, спортистите се отчуждават от продукта на своя труд, защото се състезават не за себе си, а най-вече за политическия строй, който „ги е произвел“ и им е дал шанс да разгърнат потенциала си. Ако участието или дори победата в дадено международно състезание няма да донесе политически ползи, спортистите дори биват спирани от участие въпреки усилията и надеждите им.
„За разлика от познатите ни герои от предишните епохи […], тези нови герои са деперсонализирани […].[Т]ехните победи са значими, възпети и възхвалявани, но според пропагандната машина те не са техни лични, а са победи на политическия строй, който ги е „произвел“, „конструирал“ така, че да са впрегнати и да генерират медали, слава и престиж за страната им. По този начин техният труд се ограбва и те се отчуждават от него.“
Когато човекът машина срещне допинга
Растящата значимост на символния капитал, произвеждан от спортистите, създава предпоставки за изграждането на комплексна система от научни институти, чиято задача е да предефинират немислимото и да покажата, че за човешкия организъм граници не съществуват. Спортната медицина и спортната психология превръщат спорта в надпревара между хора с тела машини и оформят съвременния облик на елитния спорт.
Инструментализирането на спорта от жадуващите за абсолютна власт през втората половина на миналия век създава среда, в която целта оправдава средства. Телата машини вече се „произвеждат“ не само с усърдни тренировки, пълноценна почивка и добра храна, но и с допинг. Поставени под политически натиск, треньори и спортисти се обръщат за помощ към всевъзможни медикаменти, които подобряват представянето на състезателите, но често съсипват здравето им, а понякога и живота им. Спортистите се превръщат в бягащи и скачащи Менделееви таблици, в „материал“, от който има полза само докато от него може да се произвежда качествена продукция във вид на медали и счупени рекорди. Когато „материалът“ вече не позволява такова производство, той става ненужен и „отива за скрап“.
Вероятно най-показателен (и най-шокиращ) пример за подобна експлоатация на спортист, с който Ангелова-Игова онагледява аргументите си, е случаят с Хайди Кригер от Германската демократична република (ГДР). Кригер приема огромни количества анаболни стереоиди още преди навършване на пълнолетие. През 1986 г., когато е на 21 г., тя печели европейската титла в тласкането на гюле. Пет години по-късно прекратява спортната си кариера заради срив на отделителната ѝ система и разклатена полова идентичност, тъй като в тялото ѝ има в пъти повече тестостерон, отколкото при средностатистически мъж. След оперативна смяна на пола няколко години по-късно Хайди Кригер става Андреас Кригер. Успехите през кратката спортна кариера на Кригер носят полза на социалистическия режим в ГДР преди падането на Берлинската стена, докато унижението, болката и отчаянието остават за нейна/негова сметка.
Продуктивността над всичко
Приемането на продуктивността като единствен критерий за значимостта на спортиста машина също така чертава границите на политиката на отделяне в спорта. Наличието на конкретно заболяване невинаги се счита за основателна причина даден спортист да се състезава като параолимпиец.
Това явление е валидно и днес. Топ атлети като плувеца Майкъл Фелпс (носител на 28 олимпийски медала, от които 23 златни) и гимнастичката Симон Байлс (детето чудо на гимнастиката, което е само на 19 г., когато през 2016 г. си тръгва от Олимпйските игри в Рио де Жанейро с четири златни и един бронзов медал) се състезават наравно с напълно здрави спортисти, въпреки че двамата страдат от дефицит на внимание, а Фелпс е и астматик. Те не само не са причислени към параолимпийците, но дори получават правото да използват забранени за здравите атлети медикаменти. Причината: те постигат върхови резултати и носят огромен символен капитал на родните си страни и на производители на спортна екипировка, фармацевтични компании и производители на храни и напитки.
Смело изследване, представено на разбираем език
Стойността на „Изобретяването на човека машина: Тялото на спортиста“ не се свежда до чисто академичните качества на книгата. Ангелова-Игова анализира множество тенденции, явления и теории от древни времена до наши дни, като успява да ги представи кратко, ясно и разбираемо, но не повърхностно. Тя илюстрира много от тезите си с повече или по-малко познати примери с известни спортисти и така ни помага да разберем например защо в социалистическа България прекалено известните спортисти са били считани за потенциална заплаха за едноличната власт на Тодор Живков.
Знаменателно в тази посока е погребението на футболистите на „Левски“ Георги Аспарухов – Гунди и Никола Котков, загинали в автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г.
„Погребалното шествие е организирано лично от вътрешния министър Ангел Солаков, а в него се включват спонтанно над 100 000 души, като в същото време в СССР са погребани загиналите при изпълнение на служебния си дълг съветски космонавти. Народът обаче не обръща никакво внимание на космонавтите, а отива на поклонението на Гунди и Котков. Това силно разгневява Тодор Живков, който впоследствие сваля от поста му вътрешния министър Ангел Солаков. С тези си действия вождът ясно заявява, че няма място за други герои и събития, които не са дирижирани от неговата лична власт. Съветските космонавти не са му конкуренция за народната любов, но Гунди и Котков има опасност (така и става) да се превърнат в легендарни личности, а наличието на такива вече поставя статуквото в опасност. Още повече, че е налице спонтанност, хората са се организирали по собствена воля, не става въпрос за организирана манифестация, а това е сериозен проблем за тоталитарната власт.“
Ангелова-Игова заслужава поздравления за куража да обърне внимание на чувствителни за българското общество теми. Например тя хвърля светлина върху мащаба на използване на забранени стимуланти от страна на професионалните спортисти в НРБ, но не раздава присъди, а се придържа към фактите, изложени в официални документи и научни трудове.
Авторката също така прави едно много смело твърдение, което на пръв поглед звучи нелогично, но всъщност представя реалността далеч по-нюансирано и правдоподобно. При тоталитарните режими, пише тя, няма развит масов спорт. Вместо него има спорт за високи постижения за най-атлетичните граждани и физкултура за останалата част от населението.
„Основната идея, която направлява развитието на спорта, е той да е продуктивен, да носи символен капитал под формата на медали, завоювани победи, счупени рекорди. Спортът за всички се свежда до физкултура – физически упражнения, заздравяващи тялото, но лишаващи индивидите от удоволствието, спонтанността и груповата игра. Физкултурата има утилитарната функция да държи населението в добра физическа форма, за да бъде подготвено то в случай, че се стигне до война. Същинското значение на спорта като начин на използване на свободното време, като удоволствие, развиващо междучовешките отношения, като работа в екип, като групово занимание, в чиято основа е хармоничният начин на живот, не е сред търсените ефекти на тоталитарната пропаганда […] В тоталитарните режими физкултурата и спортът за високи постижения заместват спорта, разбиран като занимание за всички и като свободни игри.“
Въпреки научния характер и специализирания фокус на книгата, „Изобретяването на човека машина: Тялото на спортиста“ ще бъде полезно и интересно четиво както за представители на академичната общност, така и за всеки почитател на спорта. Достъпният език, логичната последователност на повествованието и запомнящите се примери правят книгата подходяща за всеки, който иска да обогати познанията си за историята на спорта и да разбере как механизми, положени от тоталитарните режими на XX век, продължават да влияят на професионалния спорт в XXI век.
След прочитането на книгата продължавам да се опитвам да осмисля социалното измерение на допинга. Както отбелязва Хайди/Андреас Кригер в документалния филм Andreas Krieger: Heidi’s Farthest Throw, зрителите също носят отговорност за системната употреба на непозволени и опасни за здравето медикаменти от страна на елитни спортисти. Защото, както казва Кригер, зрителите твърдят, че искат да гледат чист спорт, но същевременно жадуват да бъдат свидетели на извънредни постижения, на чупене на рекорд след рекорд, а не на най-обикновено състезание.
Тази противоречива позиция би трябвало да ни подтикне да си зададем следните два въпроса: какво искаме от спортистите и кое измежду здравето и представянето им поставяме на първо място?