В село Илинденци, сред градини, животни и хора, които вярват в силата на общността, се случва нещо различно. Софера е социална обучителна ферма, но зад това определение стои много повече от земеделие. Тук работата с почвата и растенията се превръща в начин за учене, свързване и изграждане на увереност, а природата – в пространство, в което човек може да се върне към себе си. В следващите редове си говорим за терапевтичното градинарство, за живота извън града, за важната връзка на децата със земята и за това как да останем хора в свят, който все по-упорито ни превръща в потребители.
Кои сте вие извън Софера? Какво е важно да знаем за хората зад тази идея?
Екип на Софера: Първият аспект, по който Софера се отличава от всички други ферми в България, е именно нейната организационна структура. Софера, като пионер на социалното фермерство в България, следва принципите на кооперативна организация, в която решенията се взимат на принципа на самоуправлението и обединение чрез хоризонтална йерархична структура между експерти, специалисти и доброволци, споделящи обща визия за социално фермерство. Нашите членове са свързани, както със земеделие и екология, така и с различни креативни дейности, като всички сме обединени от желанието да допринесем за терапевтичния импулс — чрез биодинамично земеделие към повишаване на здравето на почвата, растенията и животните, чрез здравословна храна за всички хора, които се хранят с нашите плодове и зеленчуци, чрез участието в курсовете ни за по-задълбочено свързване със себе си, което води до мултиплициране на лечебните ни сили и чрез терапевтичните занаяти до лечебни социални взаимодействия в цялата общност.
През годините екипът ни се променя, като основното ядро са семействата, който живеят в Илинденци и са пряко свързани с ежедневната грижа за градините и терапевтичните животни, като Ирина, Даниел, Митко, Марина, а от две години и Горан, но също и Тони, на който разчитаме за всичко, свързано с машините — оране, косене, балиране и транспортиране. От самото начало идеята се избистри и благодарение на Десислав, който ни придружава с ценни съвети чрез управленския си опит. Другата част от хората зад идеята на Социалната ферма са пряко свързани с терапевтичните и социални дейности, като Стефан, Ани, Миро, Биляна, Вера, които са провеждали регулярни занимания по сензорна интеграция, психологични консултации, творчески ателиета, музикотерапия. Безкрайно благодарни сме на Мирослава и Нео-Геа, с които през годините с е провеждали съвместни лагери, а от 2026 г. обединихме сили чрез членството им в Софера.
Не на последно място изказваме признателност на Катя Цветкова – почетен председател на Софера, която с администраторския опит ни въведе в първите години на организация на Сдружението. Софера си сътрудничи и с други фермери като Филип, Катрин, Албина, Миро и Люба, Мария, с които общото разбиране е, че не се конкурираме, а работим всички заедно за една кауза!
Как започна всичко? Имаше ли конкретен момент, в който разбрахте, че искате да създадете Софера?
Екип на Софера: Социалното фермерство е практика, доказала се в Германия, Австрия, Холандия – по време на посещения в различни Социални ферми в тези страни открихме доказателството, че трудът сред природата може да бъде основен движещ фактор и лечебно средство за деца и младежи със специални потребности. Фермерският организъм дава отговор на всички потребности, които съвременният начин на живот в силна урбанизирана среда трудно може да осигури. Конкретният момент на осъзнаване бе свързан с нуждата от пространство, където тези деца да трупат умения за независим живот в защитена и приемаща среда.
Какво според вас липсва на съвременния човек и се опитвате да дадете чрез Софера?
Екип на Софера: На съвременния човек му липсва заземяване – онази дълбока, жива връзка със земята, със собствените му сетива и с автентичния ритъм на битието, която дигиталният свят неусетно изтрива. Тук измерваме времето през различните празници, голяма част от всичко, което слагаме на масата по време на празничната софра и отгледано от нас – хлябът, млечните продукти, плодове и зеленчуци. Чрез дейността на Сдружение Софера в с. Илинденци се опитваме да върнем обратно изгубеното усещане за присъствие, общност и смисъл.
Какво всъщност представлява терапевтичното градинарство и как се появи в работата ви?
Екип на Софера: Терапевтичното градинарство (или градинска терапия) е научно признат холистичен метод, който използва работата с растения, почва и естествена среда за подобряване на физическото, психическото и емоционалното здраве. Това не е просто хоби или земеделски труд, а целенасочен процес, ръководен от специалисти (терапевти градинари), който помага за развиването на фината моторика, сетивата, социалните умения и координацията.
Три са основните направления, по които се работи в терапевтичното градинарство. Първото е свързано със сетивната интеграция. Допирът до пръстта, мирисът на билките, слушането на птиците и наблюдението на цветовете активират парасимпатиковата нервна система. Това доказано намалява нивата на стрес и кортизол и въвежда организма в режим на покой и възстановяване. Второто направление е свързано с движението като лекарство. Дейности като пресяване на почва, засаждане на семена, поливане или бутане на количка изискват умерено, но продължително физическо усилие. Това развива връзката между мозъка и крайниците и подобрява двигателните функции. Третото направление е свързани с изграждане на воля и увереност в собствените способни и сили. Когато едно дете или младеж види как от малкото семе, за което се е грижило, пониква растение, това дава дълбоко чувство за значимост, отговорност и личен успех. Инклузивното градинарство може да се разглежда като мост към независим живот, като чрез него участниците откриват своите вътрешни силни страни и придобиват практически умения, които реално ги подготвят за по-самостоятелно бъдеще в приемаща общност.
Какво губим, когато едно дете расте без възможност да се докосва до земята, да засажда, да наблюдава и да се грижи за нещо живо?
Екип на Софера: В съвременната психология този феномен е все по-дълбоко изследван и често се нарича “синдром на дефицит на природата“. Той се изразява в невидими загуби, които настъпват в развитието на детето. Това може да се изразява в загуба на сетивна зрялост и емоционална регулация. Претоварване на ума и сетивата: дигиталният свят засипва децата с агресивни визуални и звукови стимули. Земята, от друга страна, предлага „тихи“ стимули — допир до грапава кора, мирис на влажна пръст, шум от вятър. Без тях нервната система остава в състояние на постоянна свръхвъзбуда. Доказано е, че в почвата живеят специфични микроорганизми (Mycobacterium vaccae), които при допир стимулират производството на серотонин (хормона на щастието). Дете, което не пипа пръстта, губи този естествен антидепресант. Също така е и изкривеното усещане за време и липса на търпение. Често попадаме в капанът на моменталното удовлетворение — на екрана всичко се случва с един клик.
В градината обаче времето тече по друг начин — засаждаш семе и чакаш седмици, за да поникне. Така сме достигнали до загуба на способността да се чака. Без досег с природните цикли децата по-трудно развиват търпение, устойчивост на стрес и способност да се справят с разочарованието (например, когато реколтата изсъхне или се повреди). Това, което наблюдаваме, е и липса на дълбока емпатия и отговорност. Когато едно дете се грижи за живо същество или растение, то излиза от ролята на консуматор и влиза в ролята на пазител. То разбира, че неговите действия (поливане, плевене) имат пряк ефект върху живота на друго същество. Без този опит децата по-трудно развиват вродена емпатия към слабото и уязвимото, тъй като всичко около тях в градската среда е готово, механично и лесно заменимо. Все по-често за нас природата се възприема като абстракция: дете, което знае за доматите само от супермаркета, а за природата — от учебниците, не може да я обикне истински. Човек пази само това, което познава и обича. Наблюдаваме загуба на интуитивната екологична култура. Губи се усещането за принадлежност към нещо по-голямо — към земята, която ни храни. Това ражда възрастни, които по-лесно консумират безразсъдно ресурсите на планетата.
Как бихте променили начина, по който днес говорим за образование?
Екип на Софера: Ако трябва да променим езика и философията, с които говорим за образование днес, първата стъпка е да спрем да го разглеждаме като подготовка за икономическа производителност и да започнем да го описваме като процес на човешко съзряване. В образованието трябва да започнем да говорим като за свещенодействие и грижа за бъдещето. Днес масово се говори за „пазар на труда“, „компетенции“, „конкурентоспособност“ и „усвояване на материал“. Този технократски език превръща училището във фабрика, а децата — в продукти. Трябва да променим това в четирите основни посоки.
1. От „какво знаеш“ към „кой си и как се свързваш със света“. Сега: Образованието се измерва с тестове, оценки и обем натрупана информация (която днес е на един клик разстояние в джоба на всяко дете). Промяната: Трябва да говорим за образованието като за изграждане на вътрешна архитектура на личността — развитие на емпатия, емоционална зрялост, критично мислене и силна воля.
2. От „класна стая“ към „ жива екосистема“ Сега: Говорим за образованието като за затворено, статично пространство — чинове, дъска, четири стени. Коридорът е за почивка, стаята е за учене. Промяната: Трябва да изведем разговора (и практиката) навън. Земята, градината, работилницата, местната общност — това са истинските класни стаи. Когато говорим за учене, трябва да си представяме деца, които изследват природните цикли, докосват почвата, създават с ръцете си и виждат реалния резултат от труда си.
3. От „стандартизация“ към „ биография“. Сега: Говорим за децата през средностатистически норми. Всички на 7 години трябва да могат едно и също, по едно и също време. Промяната: Трябва да започнем да говорим за индивидуалния биографичен ритъм на всяко дете. Образованието, вдъхновено от терапевтичните и валдорфските принципи, разбира, че всяко човешко същество идва със своя уникална задача и темпо. Разговорът трябва да бъде: „От какво има нужда това конкретно дете в този седмогодишен период от живота си, за да разгърне потенциала си?“, а не „Как да го вкараме в калъпа на учебната програма?“.
4. От „конкуренция“ към „ общност и съпреживяване“. Сега: Системата е изградена върху състезанието — кой е по-напред, кой е отличен, кой е изоставащ. Това ражда дълбока изолация и тревожност. Промяната: Образованието трябва да се преосмисли като място за задружност. Ученето е социален процес. Когато децата отглеждат градина заедно, те не се конкурират кой ще изкопае по-добра леха, а се учат на взаимопомощ — силното дете помага на по-слабото, голямото се грижи за малкото.
Ако можехте да посадите една идея в главата на всеки човек, каква би била тя?
Екип на Софера: Ако имах възможността да посадя само една идея в ума на всеки човек, тя би била следната: „Ти не си отделен от света; ти си клетка от един общ, жив организъм. Всичко, което правиш на земята, на друго човешко същество или на себе си, го правиш на цялото.“ Тази идея е като малко семе. То изисква време, търпение и грижа, за да покълне, но веднъж пуснало корен, то превръща човека от консуматор в пазител на живота.
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
