Ям баничка от най-вкусната пекарна в града, която по стечение на обстоятелствата е на ъгъла на главната (където съм отседнала) и пряката, която води към моста над реката. Любима ми е тази със спанак и козе сирене, защото върви идеално с наливната им боза. Там продават и домашен сладолед — ванилия, ягода и шоколад. Взех си и от трите вида за десерт.
Някои биха казали, че тази пекарна е като от едно време и се съгласявам. Аз също съм от хората, които мислят, че по-зле от сега не може да бъде. Парадокс, защото всяка следваща година деградира в личната ми класация… което означава, че утре ще се чувствам малко по-кофти от днес. Тоест, сега определено съм по-добре, отколкото ще бъда след час.
Карай! Облизвам кафяво-розово-бялата линийка, която се стича от ръба на фунийката до палеца ми, и захарният допинг ме успокоява. Чувам камбаната на църквата, която удря девет пъти. След 60 минути имам шофьорски изпит. Скъсаха ме два пъти на кормуване в София, защото отклоних предложението на 70-годишния си инструктор за нощно каране към Тихия кът на Витоша. Затова реших да си пробвам късмета в друг град. В родния ми, в който за последно живях преди 20+ години. Трети път… не знам за щастие ли е, но със сигурност е за последно.
Изхрусквам остатъка от сладоледа и се избърсвам с една от онези ретро мокри кърпички, които миришат на лимон. По-хубави са от сегашните. Ставам от нагрятата слънчева пейка, изтупвам се. Двата гълъба, които се бият за трохите от баничката ми, се разхвърчават, а аз се запътвам към квартирата си.
Стигам до тежката дървена врата на кооперацията без асансьор и ето ги моите стръмни четири етажа. Започвам да ги катеря и да си мисля, че това все пак си е прилична тренировка след калорийната бомба отпреди малко. Как живеят възрастните хора тук? 100% има такива, нали това е стара сграда? Обаче… какъв избор са имали, когато асансьорите още не са съществували? Кога беше измислен асансьорът? Почти стигам площадката на третия етаж и чувам как една от вратите се хлопва. Пак. За трети път за три дни. Спирам се пред нея и се взирам в малката решетка в средата, която служи за шпионка.
— Ехо? — долепям се до нея и усещам дъха си с аромат на ягоди и шоколад да се връща към носа ми.
Чувам скърцане на паркет. За секунда дървеното похлупаче зад малката решетка се отмества и голямо черно око се забива в лицето ми. Отскачам назад и похлупачето хлопва. Взимам следващия етаж през стъпало, отключвам набързо и тряскам вратата зад себе си. Добър спринт преди следващия. Наплисквам лицето си, посъвземам се от неочакваната среща долу, взимам си документите и се подготвям психически за предстоящото. Първа, втора, газ, спирачка… съединителят по тези баири… Защо не записах курс за автоматик? Карай!
Излизам, заключвам и се спускам по стълбите. Вече съм на площадката на третия етаж и завивам надолу, когато същата врата рязко се отваря и аз замръзвам. На прага стои нисичко, пълничко бабе с бастун. Има отчасти боядисана коса и две особено различни очи — едното черно, а другото… сляпо.
— Момиче, ти ли вика по-рано?
— Е, чак да съм викала… — поразмърдвам се в опит да си продължа по пътя.
— На кой си ти? — спира ме тя.
— На никого — разсмивам се. — Извинете, но бързам — спускам се още две-три стъпала и с периферното си зрение виждам как фигурата се придвижва напред.
— Ша са връщаш ли по-после?
— Да! — провиквам се и продължавам да слизам.
Кръглото ѝ лице се показва през тунелчето в междустълбищното пространство и няколко черно-бели кичура се заклащат.
— Ша ми земеш ле едно кило свински ушички от пазаря?
Спирам се и я поглеждам. Усмихва ми се, а черното ѝ око се е разляло над мен като нощно небе.
— Д-добре… — казвам ѝ и като че ли от него започват да се сипят звезди.
— ‘арно! Пък по-после ша ти гледам на кафе! — затраква с бастуна и хлопва вратата.
Излизам на улицата, а мислите ми заплитат невъобразим бъркоч… Полудявам, когато изпитващият си цъка на таблета! Наказателна точка ли ми дава, или жена му му пише да купи хляб? Или свински ушички? Къде продават такава гадост, аз не ям месо от 6 години. Тъжно ми е за прасетата — те не виждат нищо хубаво от живота, затворени в кочината си. А по принцип са едни от най-чистите животни… не са като мен в момента, изпотила съм се като свиня! Ето, пак незаслужени обиди по техен адрес! Аз поне не съм виждала потно прасе. Или изобщо някакво толкова отблизо, че да разбера дали е потно — освен предишния ми инструктор по кормуване, който сега сигурно пуши цигара в Тихия кът, а аз се тормозя вече трети месец с изпити. През това време в очите ми се издигнаха всички шофьори на автобуси, маршрутки, камиони, тирове… Ами комбайнерите, трактористите? Евала, наистина! А накъде беше пазарът? Ох, лошо ми е…
Стигам до белия Мерцедес от ’91-ва, който трябва да подкарам за най-дългите 25 минути от живота си. Добре, че е на дизел, няма как да не тръгне. А дали ще спре? Виждам нощното небе в окото на бабето… и себе си, плуваща в него сред съзвездие от свински ушички.
— Сядай вътре и чакай — казва новият ми инструктор, с когото карам последните дни. Чете брошура на Кауфланд и го боли фара. Откъде се пускаха фаровете?
Сядам и чакам. Вадичка пот се спуска по гръбнака ми и попива в гащите ми. По принцип това би ме притеснило, но в случая няма накъде повече. Поглеждам се в огледалото за задно виждане. Интересно изражение… не съм сигурна дали ми се повръща, или ми се реве. „Споко, после ще ти гледат на кафе, на кафе ще ти гледат, може да ти кажат нещо хубаво дори…“
Вратите се отварят. Инструкторът сяда отзад, а пичът с таблета се тръшва до мен. Мирише на риба. Сега определено повече ми се повръща. Насочва ми камера, пуска си екрана и започва да щрака по него. Любимото ми. Гледам го. Поглежда ме и той.
— Чакаш ли некой?
Паля. Угасва. Паля. Дави се. Гасне. Паля. Тръгва. Шофирам между звездичките и точките пред очите си. Пулсът ми е стадо подивели глигани. Препуска, но още не е спрял. Как се спираше? А къде беше пазарът?
Правя опит за паркиране, който предизвиква бурно щракане по таблета, но аз успявам да запазя самообладание. Вярно е, че паник атаката трае около 10 минути, а те вече минаха. Отпускам се в мокрите си дрехи и си мисля, че в следващите 15 нищо не може да ме бутне, когато фиксирам колоездач в далечината. Съвсем не се придържа вдясно, от което на мен ми идва да се хвана вляво. Намалявам, а изпитващият ме стрелка с поглед. Дебне ме. Гледам всички огледала, намалявам още малко, вече съм на задната му гума. Не се мести, човекът, кара си по средата. Мигач и някак го заобикалям. Следва мощно щракане върху таблета. Снижавам се и чакам в окопите да ме накара да отбия. Обаче не го прави и вече съм сигурна: готово, готово, наистина няма какво да стане… когато до дясното ми уше долитат думите:
— Ай ся, свий към Севлиево.
Къде?! Ама аз не съм от тук! Тоест, от тук съм по натална карта, ама съм за малко! Вече навлизам в кръговото, когато виждам табелата „Севлиево“ и стрелка. Стрелката към посоката на живота ми! Последните 5 минути ми се губят. Връщам звук и картина чак на обзора на събитията, идващ отдясно:
— Паркирането няя го коментирам… оня колоездач тряба да ходи си лее куршум… 93 точки, минаваш.
Е, няма такова щастие! Или както AI би подредил изречението — не защото се виждам като тираджийка или комбайнерка, а защото няма да преживявам всичко гореописано пак! Няма да се случва ОТНОВО!
Оглеждам се. Забили са ме на полигона извън града в 35-градусова жега и никога не съм се чувствала по-добре! Ако някога ме питат кое е твоето щастливо място — ето го. Никакви борови гори, високи планини и девствени плажове. Моето е разбит полигон на майната си. Казвам им чао, а за първи път съм сигурна, че си е чисто сбогом.
Вървя до пазара около 45 минути, където с най-широката усмивка правя най-гадната покупка в живота си и тръгвам към бабето. На площадката на първия етаж поглеждам нагоре, а над мен се полюшва кръглото ѝ като месечина лице. Чака ме. Грешка, чака си ушичките, но пак е мило. Покатервам се до нея, подавам ѝ торбата, а тя грее.
— Влизай ся да ти гледам.
Кухнята ѝ изглежда така, сякаш времето е спряло през 1984-та. Изпиваме по едно гъсто, горчиво кафе, а аз любезно отказвам предложението ѝ да остана за вечерята — уши с хрян. Тя обръща чашата, затваря черното си око, вглежда се със сляпото и започва да реди:
— Виждам път.
— И аз го видях днес — смея се. — Това добре ли е?
— От де да знам.
— Как не знаеш?
— Щото пътищата не са добри или лоши. Те са си пътища.
Замислям се.
— А виждаш ли нещо хубаво? — питам.
Тя оставя чашата и забива в мен двете си различни очи.
— Виждам, че ше го помниш тоя ден.
— Защото си взех изпита.
— Вземала си го. Ама не оня ти е бил изпитът — потупва ме по ръката тя, хваща торбата и затраква с бастуна към мивката.
Разбирам. И благодаря. Изпращам я с очи, прави го и тя, макар да не ме гледа. Изправям се и тръгвам да си ходя. На вратата се чудя дали да ѝ кажа, че на пазара ги продават и готови.
Карай.
Тя знае.
