Балфолкът е свят на музика, движение, импровизация и срещи. За Диана Тодорова той започва като любопитство към традиционните танци в Португалия и Испания – и постепенно се превръща в нещо много по-голямо. След един фестивал в Галисия тя разбира, че иска да пренесе това усещане и в България.
Днес Балфолкарѝя вече има своя общност, музиканти, събития и международни проекти. Разговаряме с Диана за балфолка като начин да се свързваме, да се освобождаваме от притесненията си и отново да бъдем заедно – ръка за ръка.
Как започна историята ти с балфолка и в кой момент танцът от нещо, което просто ти е харесвало, се превърна в общност и кауза?
Диана Тодорова: Танцувам от малка и винаги съм обичала музиката и движението. Въпреки това, винаги е имало нещо, което ме възпираше да задълбая или да се усъвършенствам в конкретен стил танц – било то народни или спортни танци. В младите си години имах щастието да живея в Португалия. Там за първи път се срещнах с общности, които танцуват традиционни танци от различни региони – френски, испански, португалски, дори български. Но концепцията балфолк все още не съществуваше в моя свят.
По-късно се преместих да живея в Галисия, Испания. Първото нещо, което направих, беше да започна да танцувам местните танци. Записах се и в група по танци от цял свят – харесваше ми разнообразието от възможности. Можеш да танцуваш сам или в група; групата може да е голяма или малка; може да е в редица или в кръг; партньорите могат да се сменят по време на танца или не. Танците по двойки могат да бъдат динамични, романтични, бързи или бавни. Хората бяха на всякакви възрасти и от различни сфери на живота. Но никой не ми спомена, че съществува движение, наречено балфолк, и че тази еуфория се разпространява из цяла Европа.
Това се случваше между 2017 г. и 2020 г. През 2021 се прибрах да живея в България, но продължавах да се връщам в Испания при всеки удобен момент. Един от тези моменти беше балфолк фестивалът на Folqué – Bailando entre montañas. Бях на житейски кръстопът – сменях работа, партньор, посока на живота. Чувствах се тъжна и изгубена. Още в първия миг, влизайки в балната зала и впускайки се в танците, цялата ми витална енергия се върна. Все едно се събудих от дълбок и тежък сън – а сега всичко беше шарено и леко. Прибрах се в България изключително вдъхновена и първото нещо, с което се захванах, беше да измидля начин да започна такава общност тук.
Балфолкът винаги е бил общност от хора с любов към танца и музиката. Почти всички организации, които познавам, са започнали като група приятели, събиращи се да учат един от друг танци от различни държави, докато общността постепенно не прерасне в нещо голямо: организация, фестивал, училище по музика или танци, а на места и добре развит бизнес.
Какво се случва с човек, когато влезе за първи път на балфолк събитие – какво намира там, което трудно среща в ежедневието си?
Диана Тодорова: За мен най-ценното е контактът с хората и вдъхновението от споделената атмосфера на танци и музика. Балфолк действа изключително зареждащо – много пъти хора са идвали уморени от работа, задачи и отговорности, а са си тръгвали с напълно презаредена енергия.
Друго, което мисля че трудно намираме в ежедневието си, е лекота. Танците ни са лесни, забавни, бързо се научават и човек може почти веднага да започне да им се наслаждава. Има пространство за свобода и изразяване в рамките на обща структура – няма осъждане, а по-скоро приобщаване. Ако случайно се затрудниш с някоя стъпка, всички помагат. Има силно усещане за общност. Затова вярвам, че на балфолк събитие човек може да намери точно онова, което му липсва, било то лекота, подкрепа, принадлежност или просто вдъхновение.
Какво се случи с Балфолкарѝя от първия ден до днес — през какви етапи мина проектът?
Диана Тодорова: В навечерието сме да отпразнуваме четири години от старта на инициативата – период, в който Балфолкарѝя премина през много промени и естествена еволюция. Смени се екипът, промени се структурата, а общността ни постоянно се обновява – хора идват, остават, развиват се, допринасят. Това е жив организъм, който се движи и расте заедно с нас. В началото разчитахме основно на приятели от чужбина, за да имаме музика на живо. Днес вече имаме местен колектив от музиканти – Balfolkariya House Band, с които работим редовно – създаваме репертоар, композираме нова музика, организираме събития и изграждаме устойчиво музикално ядро. Редовно каним и гост преподаватели по музика и танци от различни държави, което обогатява сцената и вдъхновява общността.
Едно от най-големите постижения на нашия екип е случването на Фолк Маратон София — инициатива, която всяка година се провежда в различен европейски град и събира над 400 музиканти, танцьори и любители на фолклора в петдневно приключение с над 100 работилници по музика и танци от цял свят. Успяхме да съберем страхотен екип от артисти и организации и заедно сътворихме наистина забележително събитие.
Сега предстои и нашият годишен бал – ANNUALBALL (27–29 ноември) – най-мащабното издание досега. За първа година каним изключително известна балфолк банда от Франция – Accordzéâm – редом с домакините Balfolkariya House Band и с Armés de l’Être (Белгия), Chu Britsa и Divlya Project (България). Три дни музика и танци, с работилници по традиционни български и балфолк танци, концерти и джем сесии всяка вечер – издание, което за пръв път реализираме с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Регистрацията за събитието е вече отворена.
Иначе не бих разделила развитието ни на отделни етапи, защото няма резки граници, имаме повтарящи се събития, които всяка година развиваме по малко, това е постоянен еволюционен процес, движен от хората, нуждите и идеите. Основната ни цел остава същата – да разпространяваме тази култура, защото вярваме, че тя носи много ползи за съвременното общество: свързване, лекота, творчество, общност.
Днес, освен нашите събития, имаме приятели, които организират фентъзи балове, развиваме нова линия контратанци – концепция, която е нова за страната – и си партнираме с все повече организации и институции. Малко по малко общността ни се разширява, укрепва и става по-видима. Балфолкарѝя не е просто инициатива, а по-скоро движеща се културна екосистема, която расте заедно с хората, които я създават – музиканти, артисти, танцьори, любители.
В свят, в който все повече общуваме през екрани, може ли танцът да бъде начин отново да се върнем към истинската среща с другия човек?
Диана Тодорова: Да – и всъщност това е едно от най-силните качества на балфолка. Танцът ни връща към нещо, което дигиталното общуване не може да замести – присъствието. Когато влезеш в залата, музиката започне и хванеш ръката на друг човек, се случва нещо много просто, но много човешко: връщаш се в тялото си, в момента, в общността.
Балфолк танците са създадени така, че да бъдат социални, достъпни и ненатоварващи – не изискват перфектност, техника или подготовка. Това отваря пространство за истинска среща: поглед, усмивка, синхрон, доверие – неща, които трудно намираме в ежедневието си, където често общуваме през чатове, нотификации и бързи реакции.
Танцът ни учи да се движим заедно, да се съобразяваме един с друг, да усещаме ритъма на групата. В балфолк няма съдене – има подкрепа. Ако някой се затрудни, друг му подава ръка. Ако някой е нов, общността го приобщава. Това създава среда на доверие, която е рядкост в дигиталния свят. Затова вярвам, че танцът – особено балфолк – е един от най-естествените начини да се върнем към истинската среща с другия човек. Той ни напомня, че сме социални същества, че имаме нужда от контакт, движение, споделяне и принадлежност. И че понякога една проста стъпка в ритъм с друг човек може да ни върне усещането за човешка близост, което толкова често ни липсва.
Какво те изненадва в хората, които откриват балфолка – как се променят, какво осмеляват да направят или какво започват да усещат в себе си?
Диана Тодорова: Най-много ни радват хората, които ни откриват случайно и още на влизане казват, че „не танцуват“, че са „като дърво“ или „като пън“. А после, стъпка по стъпка, започват да се отпускат – и се оказва, че танцуват. Понякога дори много добре. Това разцъфтяване е едно от най-красивите неща, които често наблюдаваме.
Друг момент, който често ни изненадва, е поканата за танц. За много хора това е истинско предизвикателство – страхът от отказ, от неловкост, от това да направиш първата крачка. Но колкото повече практикуваме, толкова по-лесно става. Виждаме как хора, които в началото се притесняват да заговорят непознат, след няколко събития вече канят уверено и с усмивка.
Има и нещо много специфично за балфолк културата – няма танцови роли по пол. Всеки може да води и всеки може да следва. И често най-добрите техники за водене или следване се учат именно от партньор от същия пол. Това разчупва стереотипи, отваря пространство за свобода и учи хората да се доверяват на тялото си, а не на социални очаквания. За мен това е един от най-големите напредъци на нашата общност – хората постепенно губят скрупулите и предразсъдъците за това как „трябва“ да изглежда танцът. Вместо консервативни правила и рамки, се появява свобода, споделеност и любопитство.
Балфолкът помага на хората да се осмелят – да се движат, да канят, да общуват, да се доверяват, да се изразяват. И най-вече – да открият в себе си лекота, която често липсва в ежедневието.
Опиши ни Балфолкарѝя като усещане! Какво би искала човек да отнесе със себе си след една вечер с вас?
Диана Тодорова: Балфолкарѝя за мен е усещане за лекота, принадлежност и човешка близост. След една вечер с нас искам човек да си тръгне с онова топло чувство, че е бил част от нещо истинско – не просто събитие, а общност, която го е приела такъв, какъвто е.
Искам да отнесе със себе си усещането за свобода – свободата да се движи, да се смее, да греши, да опитва, да се отпуска. В балфолка няма напрежение, няма съдене, няма очакване да бъдеш „перфектен“. Има пространство да бъдеш себе си.
Искам да почувства свързаност – онзи момент, в който хващаш ръката на непознат и изведнъж се движите в един ритъм, без думи, без обяснения. Това е рядко усещане в ежедневието ни, но в балфолка се случва постоянно.
Искам да си тръгне с лекота в тялото и светлина в ума – да се почувства по-спокоен, по-жив, по-отворен. Много хора идват уморени, претоварени, напрегнати – а си тръгват с презаредена енергия, сякаш някой е натиснал „reset“.
Искам да усети красотата на споделеното движение – че танцът не е просто стъпки, а начин да се срещнеш с другия човек. Че е възможно да се свържеш без екран, без чат, без филтри – само чрез ритъм, присъствие и доверие.
И най-много искам да отнесе със себе си чувството, че принадлежи – че има място, където може да се върне, да се развива, да се радва, да бъде част от нещо по-голямо от самия него и че е важна част за да продължаваме напред.
Как мечтаеш да изглежда тази общност след пет години?
Диана Тодорова: След пет години мечтая Балфолкарѝя да бъде силна, устойчива и разпознаваема общност – място, което хората свързват с лекота, свобода и човешка близост. Представям си сцена, която расте не само като брой участници, но и като култура – с повече музиканти, повече танцьори, повече хора, които създават, споделят и развиват балфолка заедно. Виждам общност, която е уверена, стабилна и вдъхновяваща, и която вече е част от по-голяма международна мрежа.
Много ми се иска през следващите години да се появят и други организации и самоинициативи, които да популяризират балфолк танците в България. Да има балфолк не само в София, но и в Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново – да се създадат локални ядра, които да си гостуват, да обменят преподаватели, музиканти и идеи. Мечтая да изградим балканска мрежа, в която да включим и гръцки, румънски, сръбски и македонски танци, защото балканската традиция е огромна, богата и почти непозната в европейските балфолк сцени.
Балфолк танците, които се танцуват в Европа, са предимно от останалата част на континента – френски, белгийски, холандски, германски, скандинавски. Балканските танци почти не присъстват в репертоарите и концертите на европейските балфолк фестивали. Понякога се появяват отделни мелодии, но не и стабилно присъствие. А българските народни танци и музика са популярни в Европа основно в ансамбловата и оркестровата форма – като нещо, което наблюдаваш. Мечтая да ги видя като част от съвременната социална фолклорна култура, където най-важни са споделеността, любопитството и радостта от движението, а не това колко си перфектен. Искам нашите танци да бъдат танцувани, преживявани, споделяни – да станат част от живата европейска сцена, а не само от сценичната.
Представям си и по-дълбоки връзки със съседните държави. Вече сме имали гости от различни балкански страни и ми се иска тези контакти да се превърнат в постоянни партньорства – да обменяме преподаватели, музиканти, идеи, да създаваме общи проекти и да развиваме регионална културна екосистема.
И най-голямата мечта – след пет години да можем да организираме истински балфолк фестивал, дълъг пет дни. Фестивал с много уроци по танци от различни държави, с концерти и музиканти от България и чужбина, с пространство за импровизация, за свирене, за споделяне. Фестивал с културна инфраструктура, която може да ангажира и заплаща достойно на всички артисти, преподаватели и организатори. Фестивал, който да бъде не просто събитие, а културен символ – място, където хората идват да се потопят чрез музика и тан в различни култури и да обиколят континента.
А за хората, които днес за първи път прекрачват прага на балфолка, бих искала да запаля усещането, че тук има място за тях. Да почувстват смелост да опитват, любопитство към новото, свобода да се изразяват, принадлежност към общност. Пространство, в което се връщаш, защото там намираш лекота, топлина и хора, с които се смееш и танцуваш под звуците на цигулки, акордеони, тромпети и китари.
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
