Ако някой ме запита коя е любимата ми книга от български автор, излязла през 2018 г., ще отговоря с най-голямата увереност, на която съм способен: „Депресията ме обича“ (2018, „Сиела“) на Веселина Седларска.
Завърших „Депресията ме обича“ в първия ден на декември, или приблизително по средата на един от най-депресиращите периоди в годината. В мига, в който попих и последната дума, вече знаех, че в ръката си държа книжно бижу с лечебна сила, което тепърва ще подарявам на близки и приятели.
„Депресията ме обича“ е изключително важна книга по три основни причини.
Книгата разглежда проблем, за който трябва да се говори
В „Депресията ме обича“ Веселина Седларска се изправя очи в очи с чумата на 21. век – депресията. Седларска заслужава поздравления дори само заради куража си да разкаже за личната си битка с това коварно състояние. Въпреки че обгръща в мрак ежедневието на стотици милиони по цял свят, депресията продължава да бъде тема табу – заради неразбиране на сериозността на това явление, заради страх, заради срам. Вместо да се опитаме да разберем как работи депресията и как можем да се предпазим, ние предпочитаме или да я замитаме под килима и да се правим, че не съществува, или да я възприемаме като петно, като доживотна присъда без право на обжалване.
На този фон изповедта на Седларска е подвиг, който заслужава уважение и от който можем само да се учим.
Книгата оборва най-популярните митове за депресията
Уповавайки се на собствените си премеждия с депресията, Седларска разбива на пух и прах част от най-разпространените митове за депресията. Така авкорката не просто ни насърачава да говорим за депресията със сериозността, която това състояние изисква, но и разяснява основни понятия, които трябва да разберем, преди да можем да започнем какъвто и да било разговор по темата.
Един от митовете, които Седларска оборва, е популярното схващане, че депресията е чисто и просто тъга.
„Бъркат често депресията с тъга. Тя не е тъга, тъгата е чувство. Депресията е липса на чувства. Можеш без всекиго. Можеш без всичко […] Депресията е липса на чувства, отсъствие на време. Даже и на място. Защото депресията е цялото място.“
Днес много хора, особено по-възрастните или по-консервативно настроените, считат депресията за поредната лигавщина в един все по-разглезен свят. Седларска натрошава на парчета и това погрешно разбиране.
„Ако ти е счупен дори само един пръст, съчувствието ти е осигурено. Гипсът е знак за въздишки, драматични разкази за това как е станало, утешаване, юнак без рана не може, нека ти нарисувам цветенце на гипса, ох, кой знае как те сърби, а не можеш да си го почешеш, броиш ли дните, какво говориш, секундите вече броя и т.н. Обаче ако ти е счупена душата: стегни се, виж какъв хубав ден е, какво си се умърлушила, отпусни се, бе човек, всичко ти е наред, стига си се глезила, какво ти липсва, че си увесила така нос, гемиите ти ли потънаха и т.н. Ако ти е счупен кракът, на никого няма да му мине и през ум да те накара да тичаш. Но ако ти е счупена душата – я се стегни, я стани и излез, я спри с тия интелектуалщини. Депресираните не обичат да говорят за състоянието си. Те знаят, че другите няма да разберат. Самите те не се разбират, самите те се обвиняват, самите те се срамуват, самите те изпитват вина. Как биха могли да ги разберат тези, пред които се срамуват и изпитват вина? Особено когато депресията е безпричинна.“
Друга легенда гласи: ако искаш да се отървеш от депресията си, просто си поставяй високи цели и ги постигай, а удовлетворението, което ще ти донесат постиженията, ще замени тъмнината със светлина. Седларска показва недвусмислено, че това разбиране, което на пръв поглед изглежда логично, в действителност е много далеч от истината.
„Години наред за мен преминаха в заблуда, че успехът е лечението на депресията, че постижението е лечебното хапче. Живеем в култура, която гледа на живота не като процес, а като на поредица от постижения. Ако си зле, докато се бориш за постижението, то самото постижение ще те излекува – това е голямата заблуда. Тя звучи логично, но просто не е истина. Колко пъти сте си казвали, че ако постигнете еди-какво, най-после ще бъдете щастливи. И го постигате. Но не ставате щастливи. Може би следващото постижение ще е лечебно? Но и то не променя нещата. И така живеем пунктирано от постижение на постижение, от преследване на съвършенството в едно до преследване на съвършенството в друго. А преследваното щастие не идва. Защото неговата природа не е да идва, а да придружава. Да ни придружава в процеса на живеенето и работата. То не е спирка, пътуване е.“
Книгата е чудесна смесица от документално и поетично
Третата причина да считам „Депресията ме обича“ за КНИГАТА от български автор за отиващата си 2018 г. е отличната комбинация между документално съдържание и поетичен изказ.
Онези като мен, които следят работата на Седларска, изобщо няма да се изненадат от това съчетание, тъй като тя е сред отличителните белези на нейните текстове. Онези, които за първи път ще се докоснат до творчеството на Седларска, ще навлязат в един съвършено непознат свят – света на човек, който има дарбата да улавя и най-малките вибрации в средата си, да разбира чувствата на познати и непознати, да описва хора и ситуации, да намира връзки между събития, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, и да казва много с малко думи.
Колкото и да е тежка темата на самата книга и колкото и изтощително и болезнено да е било нейното написване, аз съм благодарен, че неин автор е именно Веселина Седларска – един от най-прозорливите хроникьори на случващото се у нас и по света и един от динозаврите в родната журналистика, който предпочита да изслушва вместо да говори, да изучава вместо да поставя етикети и да разказва задълбочени истории вместо да се плъзга по повърхността на видимото, лесното и пошлото. Една толкова комплексна и чувствителна тема като депресията може да бъде разгледана адекватно единствено и само от чувствителен и състрадателен човек като Седларска.
Трябва да призная: радостта ми от факта, че „Депресията ме обича“ е дело точно на Седларска, се дължи и на лични, в голяма степен егоистични фактори. Във време, в което постоянното надвикване по улици, площади, медии и социални мрежи задушава почти всяка възможност за спокойно говорене и в което познаваме все повече хора, а разбираме все по-малко, е безценно да откриеш поне един човек, който те разбира напълно – без да се налага да му се обясняваш. За добро или за лошо, от личен опит знам, че всичко, което Седларска пише за депресията в книгата, е самата истина.
Всеки, който прочете „Депресията ме обича“, ще вникне в същността на депресията, ще разбере как е възможно човек да бъде едновременно депресиран и щастлив и ще научи какво може да направи, за да разхлаби хватката на един от най-големите насилници на 21. век. И всичко това посредством докосващи истории от живота и журналистическата практика на Седларска!
