В завивката на времето. Преследвайки залеза. Безвремие. Когато тишината говори. Докоснати от светлината. Медена есен.
Има снимки, които улавят моменти. Има и такива, които те пренасят в тях, които носят историята на момента със себе си. Тогава думите не ги описват, а допълват кадъра и създават живот.
Бананова торта. Трюфели. Пълнени печени ябълки.
Има десерти, които са превърнати в изкуство от ръцете, които са разбърквали продуктите за тях, и от очите, които са ги композирали на масата, преди да се сложат.
Стъклописи. Ръбоъгълник. Удължено тяло. Линеарен растер.
Има и неясни термини, зад които стои мечта – да бъдеш художник, да представяш изложби, да откриваш цветове и форми.
България, Австрия, Бразилия, Канада, Италия, Швеция, Грузия, Еквадор, САЩ, Индонезия, Филипините, Испания.
Има едни 11-годишни деца от различни държави, които вече знаят малко повече един за друг, знаят и че светът е по-голям, по-пъстър, по-многолик.
Мартин Златков е на 27 години, от Кюстендил, той обединява в себе си рисуването, фотографиите, готвенето и пътешествията.
Рисува от дете, когато изпраща семейните приятели от вкъщи с направени от него картини, за да ги усмихне. Завършва „Графичен дизайн и реклама“ в Техническия университет, в студентските си години започва да рисува все по-съсредоточено, работи като фрийлансър и създава лога за фирми, в момента следва докторантура.
До момента е направил две изложби със свои картини. Негови снимки често попадат в прогнозата за времето на националните телевизии. Казва, че за него фотографията е да „улови мига“ , или „да си открадне парченце от вечността“. Твори и в кухнята, най-вече десерти. Това лято е доброволец и лидер на четири 11-годишни българчета по време на проект в Австрия. Там се срещат с делегации от 11 други държави.
Откога рисуваш и какви бяха първите ти рисунки?
Мартин: Един от най-детските ми спомени е как седя на пода вкъщи с брат ми и рисуваме семейната къща с нашето куче. След като бяхме готови с рисунките, отидохме до вратата на нашите родители и ги залепихме там. С усмивка на лице се сещам, че докато не беше направен ремонт на тяхната стаята, тези рисунки винаги седяха там. Всеки път, когато минавах покрай тях, се пренасях в момента, в който рисуваме.
Друг спомен от моето детство е филмът “Титаник”. Това е първият филм, който ме накара като порастващо дете да настръхна. Помня, че през следващите месеци изразходвах доста хартия, за да рисувам кораби. Кой плаващ, кой разбиващ се в айсберг, кой вече разделен на две, кой потъващ…
Естествено, освен хубави и забавни моменти с молив в ръка, помня и по-различни. Имам ясен спомен как в първи клас имахме да четем стихотворения и кратки приказки, а илюстрациите, които ги съпътстваха, за мен бяха същински произведения на изкуството. С нетърпение тичах вкъщи и още преди да напиша домашното си, исках първо да нарисувам илюстрацията от съответната приказка или стихотворение. Нарисувах илюстрацията от “Врана и лисица” на Елин Пелин в тетрадката си за домашни, като на следващия ден, когато моята класна ръководителка Цветелина Моллова проверяваше какви сме ги свършили, се спря на моята рисунка и ахна. Представи я на целия клас, но никой от съучениците не ми повярва, че съм способен да нарисувам подобно нещо… Бях много изненадан от реакцията им, тъй като за мен това беше просто забавление.
Спомням си още как наши семейни роднини от София идваха всяко лято на гости вкъщи. Всеки път ги изпращах обратно с рисунка на техния автомобил или домашен любимец. Дори и за малко дете, осъзнавайки, че правя някого щастлив с моите рисунки, дори и в периоди, в които не ми се е рисувало – винаги съм черпил вдъхновение и съм го правел с цел да продължа дългогодишната традиция и да усмихвам и вълнувам все така. Че какво по-хубаво от това да накараш някого да се усмихне?
Друг спомен е от изходно ниво по рисуване в гимназията – имахме да рисуваме гипсова глава на Давид, като без да се замисля, скицирах през цялото време само с един и същи молив. Накрая реакцията на моята преподавателка беше изненадваща: “Марти, след като можеш да изведеш толкова много тонове на светлосенките само с един молив, няма нещо, което да не можеш да нарисуваш”.
Какво най-често рисуваш сега, кои са най-често използваните от теб цветове и мотиви?
Мартин: Преди броени дни завърших важен лого проект за мой клиент, а в момента имам възложени три нови, върху които работя и с които се забавлявам активно. Графичният дизайн е едно от нещата, с които се занимавам като фрийлансър, а в запазения знак откривам много предизвикателства. Самият поток от идеи, който тече по време на скицирането, аналитичното мислене, търсенето на най-доброто възможно решение и внимание към детайла, ме кара с желание и хъс да продължавам да творя и създавам оригинални идеи, които в процес да изкарам от себе си и да вложа в професионално издържан визуален продукт, който достойно да представи лицето на фирмата възложител. Истинска радост е, че всеки знак е уникален, всеки знак предизвиква, всяка една компания или личност са различни, което винаги води до оригинални предложения. Графичният дизайн, както и всичко, което е свързано с изобразително изкуство, ме вълнува, тъй като почва от най-страшното за един творец – от непознатото, от несигурното, от един чист и невинен бял лист хартия.
Разкажи ни за пътя към първата ти изложба „Рисувано стъкло“ – кога се породи идеята за нея, как я реализира, какви свои творби представи? Къде се състоя?
Мартин: Пътят към изложбата “Рисувано стъкло” бе вълнуващо и израстващо приключение. Идеята за нея дойде в процес на работа върху дисертацията ми на тема: “Технологични аспекти в дизайна на продукти от рисувано стъкло” към докторантската ми програма в Техническия университет в София.
Създаването на един завършен продукт от плоско или обло рисувано стъкло е сложно, а човек не е ли зареден с много енергия, положително настроение, внимание към детайла и най-вече голяма доза търпение, при всички случаи няма да бъде удовлетворен от тази дейност. Лично за мен техниката е една от най-трудоемките за усвояване, като е способна да вземе много, но също така и да даде – стига художникът да се развива на място, където изкуството се цени високо. Докато процесът на рисуване и създаване на творбите течеше, аз търсех иновация, начин да бъда оригинален, както и да преоткрия себе си в различни области. В тази връзка работех върху няколко раздела – абстракция, пейзажи, цветя, птици, известни забележителности, както и персонажи от хитовата лента “Игра на тронове”. Всяка една от колекциите е уникална и говори сама за себе си, но това, което обедини всички тях под едно крило бе “Рисувано стъкло” – оттам дойде и името на първата ми самостоятелна изложба. Целта ми бе да достигна ниво от ефекти на живопис върху плоско стъкло.
Изложбата “Рисувано стъкло” бе открита на 8 Март 2017 година в Общинския театър на град Кюстендил с покана от директора на театъра – г-н Чавдар Ненов и бе представена от проф. Николай Ангелов към ТУ-София с думите на ръководителя на докторантската ми програма – Здравка Брайкова – Николова.
В знак на благодарност, искрена обич и уважение своята първа изложба посветих на родителите си и благодарих на хората, които са до мен, за да осъществя своя първи полет. Смятам, че едни от най-ценните и все по-липсващи неща във времето, в което живеем, са отношението, благодарността, както и винаги да помним мястото, от което сме започнали, кой е бил до нас в този момент, кой ни е вдъхвал кураж и надежда да продължим по-усмихнати и по-уверени напред.
Имал си и втора изложба? Каква беше тя?
Мартин: Второто откриване на изложбата бе на 10 април 2017 г. пред една неповторима детска публика в в Народно читалище “Димитър Каляшки – 1920” в село Жиленци. Посетителите ми дадоха неповторимо вътрешно богатство, което завинаги ще пазя като мил и скъп спомен в сърцето си. След като разказах на децата за целия ми процес на работа при изрисуването на плоското стъкло, за тях бях подготвил освен много лакомства и изненади, така и техника, с помощта на която за няколко часа всички ние рисувахме заедно и всеки един от тях успя да си тръгне със сияещо лице, удовлетвореност от прекараното време и напълно завършена рисунка. Вълнението и усмивките им от творбите беше видимо, а те нямаха търпение да ги покажат на своите родители.
Село Жиленци се намира на 1 километър от град Кюстендил и е мястото, на което съм израснал – в непосредствена близост до чиста природа, необятна гора, уникални изгреви и залези, в прегръдката на Осоговска планина, с безкрайно много живописни гледки, игри с приятели, споделени щастливи мигове и ценни житейски уроци. Радвам се, че имах възможността да порасна на такова малко и приказно място, учейки се на уважение, дисциплина, както и на това да ценя дори и най-малките жестове.
Какви са посланията, които искаш да отправиш с картините си и до кого искаш да стигнат?
Мартин: Мисля че в наши дни забързаното ежедневие, стресът, еднообразието и липсата на време до голяма степен блокират желанието за живот у хората. Получава се нещо като омагьосан кръг и движение на автопилот, без дори това да бъде осъзнато в повечето случаи. Животът трябва да кара душата ти да играе.
В тази връзка най-важното, което искам да оставя с моите произведения – парченца от моята душа, е вдъхновение, усмивка, късче жажда за живот и енергия от мен, насочена към тях, защото рисуваното стъкло, подобно на огледалото, има уникалния ефект да отразява и човек спокойно може да види своя силует в творбата, която съзира. Чрез моите творби искам да пренеса наблюдаващия на различно и пъстро място, на красива и спираща дъха забележителност, на другия край на света, на живописен залез край българското Черноморие, в магичното и опияняващо поле от ароматни лавандули в България, в насладата от приказната красота на цветята и нежността, която носят те, или просто да отключа удоволствие у тях, което да ги зареди, размечтае и да усмихне душите им.
Как се ражда идеята за една картина? Резултат на лични изживявания или на размечтаност?
Мартин: Според мен мечтите са много важни, а способността да можеш да ги влагаш в произведение е един от най-бързите начини те да бъдат визуализирани и да се обогатиш чрез тях. Имам усещането, че хващам пряк път към мечтите си и докато ги пресъздавам в творби, усещам едва ли не, че вече ги изживявам. Например, ако рисувам място, на което не съм бил, аз винаги се потапям в неговата атмосфера и среда, която го заобикаля. Представям си, че съм на търсената от мен точка и имам абсолютно всичко, от което имам нужда, при което ръката ми и четката, сякаш слети в едно, вече пресъздават стъклопис – творба, която вече играе в съзнанието ми. Например фарът на Ахтопол е място, което никога досега не съм посетил, но възнамерявам да променя този факт в бъдеще. Това, което ме вдъхнови при него, е усещането, че носи нещо мистично в себе си. Просто вълнува. Исках да го нарисувам. Представях си че съм там, край морето. Усещах морския бриз, звука от разбиващите се вълни, лекия вятър, който кара кожата да настръхва и топлото слънце, което гали нежно косите, милва лицето и топли пясъка под петите.
Освен мечти, аз често се вдъхновявам и от лични изживявания. Имах радостта през лятото на 2015-а, докато бях на бригада в САЩ, да посетя Национален Парк “Акадия”. Красотата на природата, спиращите дъха пейзажи, величествените круизни кораби, които плуваха във водите му като малки корабчета от хартия в далечината, звездното шоу, което наблюдавахме през нощта с мой много близък човек, оставиха един от най-красивите спомени в моето съзнание до ден днешен. Успяхме да разгледаме парка за няколко часа, но това е нещо, което ме вдъхнови за месеци напред. Сега, докато разказвам, аз отново се връщам назад и си спомням онова вълнение, което имах тогава – сякаш отново съм онова малко дете, което си играе в парка с брат ми до семейната ни къща и майка ни идва към нас след работа със слънчева усмивка, носейки вафлени чашки, които са пълни със сладолед – просто безценно!
Фарът на „Акадиа“ е едно от произведенията, които представих по време на изложбата “Рисувано стъкло”. Това беше първият стъклопис, който нарисувах веднага, след като се върнах от Щатите.
За какво мислиш, когато рисуваш?
Мартин: Това е единственото време, в което не претоварвам съзнанието си с мисли, не анализирам конкретни събития, не размишлявам върху конкретни действия и случки, не мисля за миналото, настоящето или бъдещето – просто изключвам за всичко и заживявам в друг свят. Пренасям се в атмосферата на творбата, която рисувам и забравям за света, като понякога до такава степен се унасям в забравата си, че дори се изумявам за реалността, като съм забравил да се храня или дори да пия вода.. Явлението си го обяснявам като магия, удовлетворение, искрена радост и пълно щастие. Имал съм случаи, в които дори спирам дишането си, докато рисувам някои от най-прецизните детайли в стъклописа.
Кое е общото между рисуването, фотографията и готвенето?
Мартин: Любовта към изкуството, любовта към живота, любовта към природата и хората, както и емоциите, които ме карат да изживявам всичко това с усмивка на лице. Сигурен съм, че това е една малка част от моята богата палитра, а както и че тепърва предстои за мен да развивам още нови заложби и те да разцъфтяват с времето. Мисля, че и писането може да е сред тях.
Всеки може да прави всичко, с което иска да се занимава, всеки може да пожъне успеха, за който мечтае, всеки може да се развие в сферата, която иска, всеки може да обича човека, който желае, и всеки е свободен да бъде себе си и да се развие във верния за него път, като е нужно само и единствено да си го позволи. Всичко започва от любовта към себе си и завършва с пълното щастие.
Кое е от тях е най-твоето е нещо?
Мартин: Всяко едно от тях е най-моето нещо, когато влагам парченце от себе си и душата си в него. А аз винаги го правя. В противен случай без любов, благодарност и чиста душа всичко отива по дяволите. С практиката и времето всеки един човек би трябвало да го е научил. В случай че не е, житейските уроци се преповтарят с един и същи сюжет, но различни действащи лица, докато мъдростта не бъде попита и урокът не бъде усвоен. А след това ? След това идва следващият урок. Това е тайната на израстването според мен.
Разкажи ни и за снимките, които правиш. Кога откри, че носиш сетивност да запаметяваш моментите?
Мартин: Любовта към фотографията най-вероятно съм я отключил, докато бях още малко дете. Имам ясен спомен как моят баща дава на мен и на брат ми два стари апарата, които не работят, но за какво му е работещ апарат на едно дете? Тогава въображението ни е работело на сто процента, така че с камера в ръце сме били най-успелите фотографи в света, с лък в ръка – супергерои, които пазят света от разруха и извънземни нападатели, а качвайки се на катерушка в парка – най-големите мореплаватели в океана.
Когато бях в университета синът на семейни познати, който тогава беше на бригада в Щатите беше поръчал хоби апарат за приятел, но вместо един му бяха доставили два. Случайно или не този апарат намери своя път до мен от другия край на света и се озова в моите ръце. Любопитното е, че той дойде при мен във време, в което вече исках да притежавам камера, с която да се уча и да “прохождам” в тази сфера. Моите родители бяха запознати с този факт и в така развиващите се обстоятелства те бяха хората, които го взеха от семейните приятели и ми го подариха. Помня, че много се вълнувах и исках да го опазя, затова първите 6 месеца не смеех да го пипна, за да не го надраскам или да не му направя нещо.
Година преди изложбата ми се запознах с кюстендилската фотографка Ирина Скендерска. Попаднах на нея във фейсбук, тъй като търсех човек, с който да заснемем с професионална камера творбите ми, за да ги имам като снимков материал, който да кача в бъдещото си онлайн портфолио. Покрай изкуството, стъклописите и фотографията намерихме много общи теми между нас и за много кратък период от време станахме много близки приятели. Тя е човекът, който ме подкрепи във фотографията и повярва в мен в период, в който аз отново бях сложил бариера пред себе си. Ирина и до ден днешен редовно качва снимки за прогнозата на времето на големите български телевизии, като по това време аз само съм си мечтал за подобно нещо. С практиката обаче нещата се промениха, започнах да правя много добри кадри, да търся, анализирам и правя интересни композиции и най-вече да се радвам и възхищавам още повече на най-малките неща, които ни заобикалят – цветята, дърветата, природата като цяло. Така неусетно и аз се превърнах в едно от лицата, чиито снимки много често бяха показвани в в прогнозата на времето в национален ефир.
Като човек, който често си служи с четките – какви допълнителни щрихи би дал на света, как би го претворил?
Мартин: Много ми се ще да има закони, които да се спазват и да важат за всички, околна среда, която всеки да пази така, както пази очите си, култура, която да се почита и уважава, земеделие и индустрия, които да се развиват и да правят всички хора равно богати и по-щастливи, а не само тези, които дърпат конците чрез сила, власт и връзки…
Ще ми се да има много работни места за всички хора, много повече сигурност и спокойствие, докато живеят в собствените си къщи и домове. Чиста храна без изкуствени оцветители, консерванти, вредни химии, чиста и питейна вода без никакви замърсявания и химикали, както и всеки да има покрив над главата си… Всеки един от нас да има възможността да прави това, което обича, и да обича това, което прави. За целия свят и за нас – неговите гости и обитатели – много здраве, мир, светлина, хармония, благополучие и благоденствие.
Разкажи ни за проекта си като доброволец в Австрия – каква беше темата, защо участва, каква роля имаше, какво научи за себе си, какво успя да дадеш от себе си?
Мартин: Тази година за първи път имах възможността да положа доброволчески труд към CISV България. CISV е интернационална организация за изграждане на глобално приятелство под формата на детски лагери в страните, които участват и подкрепят каузата от 1951 г. насам, като след всяка следваща година все повече държави се включват в нея и подпомагат развитието й под формата на благотворителност. Организацията има за цел да обучава, насърчава и да направи света едно по-добро и по-мирно място за живот.
Програмата, в която участвах това лято, е детски лагер – village, като аз бях българският лидер на четири 11-годишни българчета, а на място се срещнахме с още 11 делегации от 11 други държави – Австрия, Бразилия, Канада, Италия, Швеция, Грузия, Еквадор, САЩ, Индонезия, Филипините, Испания, както и помощници от Япония и Белгия. По време на целия едномесечен лагер аз имах отговорната задача да гледам малчуганите като свои деца, да се грижа за тях и да ги приобщя към останалите делегации и култури. Заедно с тях имахме радостта да представим нашата българска култура, храна, традиции, история, обичаи по време на “We are a Rainbow” Village (детски лагер “Ние сме Дъга”) във Виена.
Доста от нещата, които бяха мои задължения като лидер и отговорен възрастен, не бях правил никога досега.
В края на самото приключение си дадох сметка, че това е една от най-хубавите страници, която разлиствам от моя живот досега. За мен беше гордост да бъда лидер на моите четири деца – Симеон, Филип, Миа и Мимси, като по време на самия лагер те имаха неповторимата възможност да научат, че светът е много по-голям, отколкото си мислеха, както и че има много различни хора, а в това няма нищо лошо, дори напротив. Имаха възможността да научат не само какво е уважение, но и как да уважават другите. Всички деца в лагера успяха да научат, че няма значение кой откъде идва или кой колко пари има, защото ние всички живеем в един и същи свят, и ние всички сме хора. По време на самия лагер малчуганите научиха, че могат да бъдат себе си, да отворят душите и сърцата си пред другите деца и да изградят истинско приятелство, както и да бъдат обичани от толкова много хора. Всички си тръгнахме от там с нови приятели от цял свят, с много енергия и заряд, които ни държат и до ден днешен. След броени дни имаме годишна CISV среща на всички български делегации, които пътуваха това лято в чужбина, и нямам търпение да видя моите калпазани, защото страшно много ми липсват.
Още интересни разговори ще откриете във Facebook страницата на TrueStory.bg!
