„Двадесет и петият час“ (2016 г., Фондация „Комунитас“) на Константин Вирджил Георгиу не е най-подходящото четиво за летните месеци. „Двадесет и петият час“ обаче със сигурност е роман, който рано или късно трябва да бъде прочетен, защото именно такива мащабни и изстрадани творби съхраняват паметта ни за най-черните страници в човешката история.
Претворен на български език от Тони Николов, „Двадесет и петият час“ е роман, който обединява в себе си автобиографични и художествени елементи. Описаната действителност непосредствено преди, по време и след края на Втората световна война е толкова ужасна, че въображението на автора надали би могло да роди подобен кошмар. На базата на трагичния си опит през 40-те години на миналия век, когато преминава през няколко лагера, Георгиу изгражда свят, в който е ударил „двадесет и петия час“ – „моментът, в който всеки опит за спасение става безполезен.“
Романът търси отговори на множество въпроси, които сами по себе си показват моралното дъно, до което е стигнало човечеството. Как е възможно хора да биват задържани, без да са направили нещо нередно? Кой има правото да отнема седмици, месеци или години от живота на невинни хора, като ги освобождава от един лагер само за да ги прати в друг? Как и защо се е стигнало до момента, в който машините, цифрите и категориите са станали по-важни от хората и техните желания, стремежи, мечти, надежди и разочарования?
„Човешкият живот има смисъл, единствено взет и изживян в своята съвкупност. И за да се проникне в пределния смисъл на живота, трябва да се използват същите средства, с които си служим, за да разберем изкуството и религията: средствата на художественото творчество, средствата на всяко творение. Математиката, статистиката и логиката биха могли да имат такова значение за разбирането и организацията на човешкия живот, каквото имат за разбирането на някой концерт на Бетовен или Моцарт. Ала Западното техническо общество упорства да постигне разбирането на Бетовен или Рафаело чрез математически изчисления. То упорства да разбере човешкия живот, като го подобри чрез статистиката. Начинание, което е еднакво абсурдно и драматично.“
Централни персонажи в романа са младият труженик от румънското село Фантана Йохан Мориц и поета Траян Коруга, син на местния поп Александру Коруга. Дните на Йохан Мориц минават в усърден селскостопански труд в имота на Александру Коруга, а нощните часове той използва за срещи със Сузана, най-хубавото момиче в селото. Траян Коруга се радва на славата си като поет, който от време на време се отбива до Фантана, за да да посети родителите си. Когато в края на 30-те години облаците над Европа се сгъстяват, животът на Йохан Мориц и Траян Коруга се преобръща из основи, докато накрая не се сведе до ежедневна борба за оцеляване не според човешките закони, а според законите на машините.
„От мига, в който човекът бива сведен до технико-социалната си стойност, може да му се случи какво ли не. Той може да бъде арестуван и пратен в лагер, убит, принуден да върши всякаква работа – заради някакъв петилетен план, в името на подобрението на расата или на други цели, присъщи на техническото общество, без да се зачита неговата личност. Техническото общество работи преимуществено според техническите закони – съобразявайки се с абстракциите, с плановете – и следва само един морал: производството“.
В този свят няма място за неповторимостта на всяко отделно човешко същество. Всички хора са уеднаквени до степен на безличие, без право на обжалване. Тази потискаща хомогенност прави невъзможно установяването на пълноценни човешки взаимоотношения и превръща справедливостта и любовта в престъпления. Границата между машините и хората все повече се размива и за да оцелеят, хората на практика нямат друг избор, освен да се придържат към техническите закони.
„Човешките същества се превръщат в папагали на техническите роби […] В крайна сметка хората няма да могат да продължат да живеят в обществото, съхранявайки човешките си характеристики. Ще бъдат възприемани като равни и еднакви, ще ги третират единствено спрямо законите за техническите роби, без възможни отстъпки заради тяхната човешка природа. Ще има автоматични арести, автоматични осъждания, автоматични развлечения, автоматични екзекуции. Индивидът няма да има право на съществуване, ще бъде третиран като винтче или гайка от машината, ще стане за посмешище на цял свят, рече ли да води индивидуално съществуване. Виждали ли сте някога винтче да води индивидуално съществуване?“
Автоматичният арест прераства от метод в мотив. Дали даден човек е виновен или не, няма значение. Задържането му е единствено и просто следствие от принадлежността му към определена социална група: румънец, евреин, фашист, болшевик. Точно тук „Двадесет и петият час“ се отличава от много други творби, които разглеждат Втората световна война. Георгиу осъжда и комунизма, и нацизма, защото в неговите очи това са две човеконенавистни идеологии, които въпреки различията си преследват идентични цели и се опитват да ги постигнат със сходни средства и похвати. Независимо от цвета си, всяка тоталитарна идеология установява диктатура на бюрокрацията, чиито представители са готови на всичко, за да унищожат човешкото в човека.
„Хората могат да опитомяват всички диви зверове. Но от известно време един нов звяр се появи по земното кълбо. Този звяр си има име: Гражданите. Те не живеят нито в горите, нито в джунглата, а по кабинетите. И все пак са по-жестоки от дивите зверове в джунглата. Родени са от кръстоската на човека с машините. Един вид копелета. Най-могъщата раса по цялото земно кълбо. Лицето им наподобява това на човеците и има риск да ги сбъркаш с хората. Ала веднага си даваш сметка, че те не се държат като хора, а като машини. Вместо сърца, имат хронометри. Техният мозък е един вид машина. Те не са нито машини, нито човеци. Желанията им са като на дивите зверове. Ала те не са диви зверове. Те са Граждани… Странна кръстоска. Те завладяха земята.“
Когато настъпи двадесет и петият час, надеждата вече е угаснала безвъзвратно. Ако все пак е успяла да оцелее на някакви единични островчета, тя вече вече няма да силата да промени хода на събитията, защото лидерите на техническото общество дори не желаят да опитат да разберат човека отстреща.
„Аз съм човек и щом не съм сторил никому нищо лошо, никой няма право да ме държи затворен и да ме измъчва. Моят живот и моята сянка ми принадлежат, тъй че, които и да сте вие, колкото и танкове, картечници, самолети, лагери и пари да притежавате, нямате право на досег с моя живот и моята сянка.“
Тези думи на Йохан Мориц, който прекарва 13 години от живота си в няколко десетки лагера в три различни държави, остават неразбрани. Дори по-лошо – остават нечути.