Има мечти, така големи, които копнеем да сбъднем цял живот. А има и хора, така смели, които превръщат мечтите си в постигнати цели и покорени върхове. Днес ви срещаме с Невена Станоева, която има своята голяма мечта от близо 40 години – да види с очите си върха на света и да усети емоцията, която носи пътят към него. Благодарение на сина си, тя успява да превърне този силен копнеж в реалност, осъществявайки заедно с него преход до базовия лагер на Еверест.
Следващият разказ е от онези любими наши четива, от които не откъсваш очи до последната дума, надявайки се след нея да има поне още няколко. От редовете му дълго време ще черпим вдъхновение и ентусиазъм, сигурни сме, че ще повлияе така и на вас. Без да ви бавим повече, представяме ви разговора си с Невена с много голямо удоволствие и с пожелание да живеете така, че да превръщате мечтите си в истински истории и пример за останалите.
Здравейте, разкажете ни накратко за себе си.
Невена: Аз съм на 55 години, от София, но живея и работя от много години в Кюстендил. Лекар невролог съм, имам син на 24 г. – Огнян и дъщеря на 31 г. – Биляна. От повече от две години дъщеря ми ме направи щастлива баба на прекрасна внучка. Обичам планините и ме обхваща безмерен ентусиазъм, както се изразява дъщеря ми, когато отивам там.
Защо приключенствате? Какво Ви дава този начин на живот?
Невена: Приключението ми дава усещане за движение, за живот, среща ме с различни култури. Поради това, че го правя сред природата, се налага да полагам сериозни усилия за придвижване. Усещането, че надмогвам себе си, че волята ми е по-силна и че усилието води до успех, е неописуемо.
Как се роди идеята за пътуването Ви до Хималаите и какво Ви мотивира да го превърнете в реалност?
Невена: Всичко започна с една книга – „Първопокорителите“, на Светослав Колев, прочетена, когато бях на 17 г. В нея се разказва за опитите и успеха на първите експедиции, дръзнали да изкачват 14-те осемхилядници на света. Това ме очарова, заплени ме до степен да търся и изчитам повече подобна литература – впоследствие и да тръгна по планините. Запалих и съпруга си с това желание, по-късно децата и така се стигна до времето, когато аз, вече на 55 г., получих най-прекрасния подарък, който една майка може да получи от детето си.
През ноември 2016 г. синът ми ми каза, че иска да осъществи една моя мечта, като ми подарява пътуване до Непал и трекинг в Хималаите до базовия лагер на Еверест – там от където тръгват експедициите за изкачване на най-високия връх на света. Каза ми – „Мамо, не спирай да мечтаеш, повярвай, че мечтите наистина се сбъдват!“. Така, 38 години след прочитането на книгата, ние двамата с него поехме по този път. Мотивът беше осъществяването на една мечта за мен, а за него – да ми помогне да я сбъдна, както и любовта му към планината и желанието да види най-огромната сред всички на света, първенеца на планетата.
Колко време и какви усилия отне подготовката?
Невена: Трябваше да се подготвим за 11 месеца – достатъчно време дори и за нас, които никога не сме организирали подобно приключение, ходейки и на работа. Последва ровене в интернет, четене на книги, търсене на маршрут, оборудване на екипировка, търсене на агенция -първо българска, впоследствие се спряхме на непалска, купуване на самолетни билети, информиране за височинната болест, набавяне на лекарства и не на последно място – тренировки. Цялата подготовка изобщо не ни тежеше –напротив, доставяше ни радост всичко, което правехме за сбъдване на мечтата.
От къде мина пътят ви?
Невена: Полетът до Катманду, Непал, беше с междинно кацане в Доха, Катар. На отиване престоят беше 12 часа, но кацнахме през нощта, докато на връщане вече имахме 24 часа и време да разгледаме Доха по време на 3-часова безплатна обиколка с автобус, организирана от катарските авиолинии. Та, след 12-часовия престой в Доха излетяхме за Катманду. Кацнахме там вечерта около 20 ч. Чакаха ни на летището от местната агенция, която беше предварително избрана след дълъг подбор. Оказаха се излючително любезни и коректни. Закараха ни до хотела в туристическия квартал Тамел. На другия ден ни чакаха за обиколката с екскурзовод из града. Видяхме четири от невероятните забележителности на Катманду – площад Дурбар, където е двореца на краля и храма на живата богиня Кумари, както и самата нея; Сваямбунат, който е будистки храмов комплекс; Пашупатинат – главната светиня на хиндуистите в Непал, където изгарят мъртвите, както и Боднат – будистки храмов комплекс с най-почитаната и огромна ступа в Непал. Беше изключително интересно и впечатляващо. Научихме много неща за историята и съвремието на Непал, както и за местата, които посетихме.
На другия ден гидът ни за Хималаите, Дипак, ни чакаше и започна нашето приключение с 40-минутен полет с малък 15-на местен самолет до Лукла. Голяма емоция е този полет – самолетчето е малко, друса и е безкрайно шумно, но най-впечатляващо беше, когато се издигна високо над Катманду и се отдалечи от смога. Това, което се откри от лявата ни страна, го очаквахме с нетърпение и нарочно бяхме седнали там – невероятните и огромни Хималаи! Над облаците се виждаха, макар и в далечината, огромни бели върхове, високо в небето… След около половин час започнахме да се изравняваме с планината и скоро самолетът направи завой наляво и се вмъкна в една клисура. Тогава и от двете страни на самолета се виждаха на близоко разстояние склоновете на планината. Последва завой надясно и видяхме Лукла на 2880 м.н.в. – едно от най-опасните летища на света. Пистата е над 700-метрова пропаст, под наклон 12 градуса и е дълга само 500 метра като завършва с каменна стена. Пилотът има право само на един опит. Но тези пилоти са много опитни. Друсна ни при кацането и последваха ръкопляскания. От там вече бяхме само пеша.
Цели 16 дни в мечтаните Хималаи – ние двамата, нашият гид и носачът ни. Тръгнахме по „пътеката на хилядите нозе“ – това е пътеката, която свързва Лукла с базовия лагер под Еверест. Първата нущувка беше в едно село – Пхакдинг, на височина 2610 м. На следващия ден минахме през пет висящи метални моста с молитвени знаменца над река Дуд коси – млечната река. Последният е най-високият над реката – може би на стотина метра. От него нагоре започва стръмното изкачване към Намче базар – столицата на шерпите. Тя е разположена амфитеатрално и е впечатляваща. Там имахме два дни за аклиматизация – вече бяхме на 3440 м. и започнахме да се задъхваме повече.
В свободния ден се качихме нагоре с 3-часов преход до едно изумително място – на равна част над Намче базар е построен от японци хотел „Еверест вю“ – от терасата му има изключителна гледка – към Еверест и Лхоце – два гиганта, стената на Нупце, Ама Даблам и още няколко шестхилядника. Надали по света има друг хотел с подобна гледка! Вече усещахме височината –ходехме доста по-бавно от нормалното за такъв наклон, главите ни боляха. Вечерта се оказа, че болките в гърлото, главоболието и силната отпадналост на сина ми не се дължат на височината, от която толкова се плашехме, а на вироза. Беше с висока температура. Предложих му да останем още един ден в Намче базар, но той реши, че ще продължим. На другия ден предстоеше качване до Тянгбоче на височина 3860 м. Беше отново с температура и ходеше много бавно, спираше и сядаше при всяка възможност. Беше изключително мъчителен преход за него, дори и силната му воля не можеше да го накара да се движи без да спира много често. После ми каза, че почти не помни последната една трета от стръмното и дълго изкачване преди манастира. Разстоянието се взима за около 5 часа, ние го взехме за 10 часа! Стигнахме на залез в 17.30 ч. Оги се просна на леглото и остана така три дни, почти постоянно лежейки, с температура. Добре че носех всякакви лекарства – все пак съм лекар. Притеснявахме се да не направи пневмония, но се справи. Реших, че там приключва всичко, мечтата си отива, но в този момент най-много се страхувах за здравето му. Имахме, разбира се, добра застраховка, вкючваща евакуация с хеликоптер, което е задължително за там.
Прекарахме четири дни в Тянгбоче и в последния отидохме на следобедната молитва в манастира. Тянгбоче е уникално място с един от най-високо разположените в Хималаите будистки манастири, пищно украсен и най-големият в областта Соло Кхумбу. От терасата на нашия лодж имаше гледка към Еверест, Лхоце и стената на Нупце. Няма как – наложи се да пера като шерпини – така се наричат жените от племето шерпа. Дадоха ми един леген, канче и ми казаха да си сипвам от студената вода от един огромен бидон. И всичко това на фона на Еверест! Емоция! Но имаха баня с топла вода, беше много чисто, храната все още беше вкусна. Защото нагоре от височината губиш и апетит, и вкус.
Следващото място беше Дингбоче – на 4400 м. Това е най-високото населено място с постоянно живеещи шерпи в местността Соло Кхумбу. Там бяхме два дни за аклиматизация – в свободния ден се качихме с още 250 м и пред нас се откри панорамата на най-фантастичната долина, която може да си представи човек, обичащ планините. Поради чистотата на въздуха, всичко се вижда кристално ясно, небето е по-синьо от където и да е, а върховете, които се откриват – шестхилядниците Паоче, Чоладзе, Лобуче ийст, Айлънд пик, Ама Даблам, както и осемхилядниците Еверест, Лхоце, Макалу в 360-градусова панорама – е, няма такава гледка!!! Не можехме да се насладим и не ни се тръгваше, но разбрахме, че на другия ден ще вървим през тази долина и ще имаме възможност да попиваме красотата.
На следващия ден потеглихме към Лобуче през красивата долина. Вече ходехме все по-бавно, задъхвахме се силно и от малко усилие, беше значително по-студено – около нулата. Но еуфорията от фантастичната панорама наоколо компенсираше трудността. Спряхме да починем и да пием чай в Тукла – на 4620 м. Това е лодж с ресторант. Намира се под крайната част на ледника Кхумбу – там той свършва. Една огромна камара от камъни. От там нагоре беше все по-трудно. Учуди ме усещането, че светлината е станала много по-ярка, че слънцето свети по-силно. Но няма как да е иначе – атмосферата изтънява, ултравиолетовата радиация се засилва. Стръмно изкачване, с пъхтене, до Токла пас – по-нашенски проход – на 4830 м. и вече сме на мястото, където има около 500 паметни пирамиди и плочи на алпинисти, загинали най-вече в Хималаите. Там е и на нашият Христо Проданов, първият българин, качил се на Еверест през 1984 г. и загинал при слизане. Видяхме огромната пирамида на Скот Фишер, водачът на експедицията от 1996 г. с много загинали – по тази история е направен филмът „Еверест“.
Продължихме към Лобуче като пред нас вече се откриваше все повече от великолепния Пумори – 7165 м. Краят на долината опираше във венец от няколко високи върха, като Еверест все още не се виждаше, но там някъде в края беше базовият лагер, към който се бяхме устремили. Първоначално се ходи доста дълго в долина с лек наклон, но той се усещаще по учестяването на дишането и умората. Всички ходят много бавно, няма бързащи, изпреварващи, всички дишат учестено. Полегатата част с трева и камъни свърши и започна едно качване и слизане по скалиста пътека в самия ледник Кхумбу. Това изтощава много. Мислиш, че можеш да вървиш по-бързо, защото наклонът е никакъв (за нашите планини), но веднага те удря в дишането и автоматично забавяш крачката.
Най-сетне стигнахме в Лобуче – 4910 м. Настанихме се в стаята – между другото навсякъде стаите са с по две легла, които са много удобни, широки, с дебели дунапренови матраци и твърди подматрачни плоскости, за разлика от повечето легла в нашите хижи с пропаднали пружини и дюшеци на буци. При това тук всичко се качва на гръб! Всичко!!! Но темата за носачите е друга и голяма. Слязохме в столовата, която като навсякъде беше студена –палят печки с изсушени изпражнения от якове след 17 ч. за около 2-2,5 часа. Иначе от Дингбоче нагоре си е много студено. В стаите навсякъде е студено – те не се отопляват. В Лобуче вече нямахме апетит, бяхме позагубили вкуса си, а трябваше да се храним. И вода трябва да се пие много – по около 4-5 литра дневно. Въздухът е изключително сух и при дишането се губи много вода. Иначе не се потиш, защото е студено и ходиш бавно. Водата се пие заради аклиматизацията, но е отвратителна – слагахме таблетки за обеззаразяване, задължително е за всички чужденци. Мирише на белина. А е и ледено студена. Та, върви пий по 4-5 литра.
На следващия ден се отправихме за Горак шеп – следваха двата най-трудни, но и най-впечатляващи и вдъхновяващи дни. От Лобуче до Горак шеп е скалиста пътека по ледника Кхумбу с качвания и слизания, изключително изморително. Най-сетне при поредното слизане от по-високо видяхме Горак шеп, както и връх Калапатар – утрешната ни цел. Стигнахме в лоджа и се тупнахме на масата изтощени. Само как ни се пиеше вода и всякакви течности! Не бяхме гладни, но изядохме по една топла супа с половин тибетски хляб – нещо като голяма нашенска мекица. Пихме чай и се отправихме нагоре по ледника към базовия лагер на Еверест. Ох, колко уморително беше, но пък мечтата се сбъдваше!!! Пред нас и леко в ляво беше пирамидата на Пумори – 7180 м., отпред бяха шестхилядниците Лингтрен, Кумбутце, Ло Ла и в дясно се извисяваше Нупце – 7861 м. След около 2 часа стигнахме до базовия лагер на Еверест, място, което за мен беше свързано с много емоции и благоговение. Там се разплаках от вълнение, прегърнах сина си и му казах, че съм невероятно щастлива и му благодаря! Имаше много хора, които се снимаха, но нямаше палатки на експедиции. Те са през пролетта, сега има много лавини от натрупалия през лятото от мусоните сняг.
Мястото на базовия лагер всяка година се променя малко, защото е на ледника Кхумбу, а той е подвижен. Не изглежда като други ледници – всъщност виждаш само камъни, но отдолу е ледът. Разбираш къде е бил базовия лагер по молитвените знаменца, които са останали от експедициите през предходната пролет. Ние също си направихме много снимки, както правехме и навсякъде другаде, починахме си и тръгнахме полека надолу. Вечерта в Горак шеп на нашата маса бяха седнали китайци, между другото е пълно по трека с тях, както и с японци. Та, на жената ѝ стана лошо, повръща и на другия ден се прибра с хеликоптер. Не малко хора си тръгнаха сутринта от там с хеликоптери, на някои наистина не им е добре, но други използват застраховката си и лъжат, че не им е добре. Така си спестяват три дни ходене до Лукла, което не е само слизане – има и доста качване. През нощта към три и половина започнаха да се приготвят по стаите около нас за качване на връх Калапатар, та не спахме добре. То там не се и спи много добре, ставах по 6-7 пъти до тоалетна, Оги по-малко. Това е част от аклиматизацията, но е безкрайно досадно. Ние тръгнахме нагоре към седем и половина. Беше ужасно студено, както и през нощта. Беше валял сняг, не много, но всичко беше бяло. Дори и Калапатар беше побелял. Името му в превод означава „Черен връх“ и той наистина е като тъмнокафява купчина пред белия Пумори, чийто ребро е. Отначало се върви по дъното на плитко езеро, което сега беше пресъхнало, и после започва изкачването нагоре към върха. Денивелацията е 440 м. В нашите планини този връх бихме го качили за около час и половина, но тук…. Беше много, много, много, много мъчително, пъхтяхме като парни локомотиви, получавахме паник атаки, че се задушаваме и дърпахме всичко около врата си, сваляхме си кърпите баф пред устите и носовете, които ни пазеха от студения и много сух въздух, барем има повече кислород, спирахме да съберем душа, но почивката не помагаше и така …. три часа. И това на фона на значителни минусови температури, силен и много студен вятър. После Оги предложи да обясняваме така какво сме усещали – все едно са те накарали да издишаш, стегнали са гръдния ти кош с колан, пъхнали са ти кърпа в устата и са ти казали бързо да се качваш по стръмно. Горе-долу това е. Парциалното налягане на кислорода е на 50% от това на морското ниво.
Върхът се виждаше някъде там горе и ми се струваше толкова далечен и недостъпен, но някак се мобилизирах, започнах да си внушавам, че съм много добре и се движа лесно и това ми даде сили. Малко преди върха е доста камънак, Оги ме изпревари и като се качих, той се беше подпрял на един камък. Каза ми много задъхан : „Мамо, правим две-три снимки и ПРАВО НАДОЛУ!“. А аз си представях, че там ще свалим маските, очилата и шапките, ще си направим много снимки, видео, носех и селфи стик. Обаче и аз нямах никакви сили. Но емоцията беше невероятна!!! Бяхме на най-високата точка на нашия трек – 5550 м. От там имахме най-хубав изглед към Еверест. Най-сетне мечтата беше осъществена!!! С много усилия, подготовка, средства, но хубавите неща са по-ценни, когато си се борил за тях! Предния ден, качвайки се до базовия лагер и днес, качвайки се на върха, разбрахме какво изпитват алпинистите, дръзнали да изкачват осемхилядниците. Ние, разбира се, бяхме на височината, от която те тръгват, но аклиматизацията е уморителен и болезнен процес и ние го изпитахме. Тялото ти се бори с условията, в които го поставяш – малкото кислород и студа. Затова наистина заслужават уважение тези алпинисти, които се качват без кислород!
Слизането беше по същия път, с усещане за наслада от все повечето кислород, без притеснение какво ни чака и радост от прекрасните гледки. За три дни бяхме отново в Лукла. Е, до там не беше само слизане –имаше и два пъти по около 2-2,5 часа сериозно качване. Чакаше ни обратния полет от инфарктното летище. На следващия ден след пристигането в Катманду отпътувахме с автобус за Читуан, най-хубавият от няколкото национални парка в Непал. Той се намира на надм. височина 125 м. От там видяхме в далечината Хималаите с огромни бели върхове, оказа се, че това са осемхилядниците Манаслу, Анапурна и Дхаулагири.
Бяхме на сафари в джунглата – пеша, с кану и с джип. Видяхме носорози с малките им, два вида крокодили, слонове с малки слончета, много маймуни по дърветата, стадо елени и сърни на петна, глигани, много различни птици, пауни. Видяхме и питон на улицата в градчето, с който се бореха, за да го вкарат в торба и да го върнат обратно в джунглата. За нас беше изключително преживяване! Най-тежкото е пътуването до там и обратно – 160 км по единствения асфалтиран път в Непал, изключително натоварен и прашен. Последните около 40 км. са по черен път, абсолютно необезопасен, над дълбока река, със заплашващи да плъзнат всеки момент свлачища. Бая страх му брахме!!! На отиване пътувахме 8 часа, а на връщане 10 часа, защото автобусът спука гума, нямаше резервна и трябваше да чака от друг автобус. Хората покрай пътя живеят ужасно – в малки прашни барачки, бедни, мръсни. Места, където нашите мургави събратя няма и да помислят да живеят. Тук май е мястото да кажа и за движението в Катманду – малко са асфалтираните улици, прахолякът е невероятен, трафикът е много натоварен, движението е обратно на нашето, има много мотоциклети, правила почти не се спазват, движат се и в насрещното платно, като клаксонът е основно средство да се разберат кой накъде е. Не се спира на пешеходна пътека, но ако пешеходец иска да пресече, просто повдига едната ръка и му правят път. Шофьорите въпреки всичко са спокойни, не карат бързо и никой никого не псува.
На връщане в България спряхме в Доха за 24 часа, направихме тричасова обиколка с автобус из столицата на Катар. Така от една много бедна, но красива страна, попаднахме в една много богата, но пустинна страна. Но Доха си струва да се види! Там съжителстват огромните и с невороятна архитектура небостъргачи, красивите с пясъчен цвят жилищни сгради на яхтеното пристанище, с други с типична арабска архитектура музеи и обществени сгради.
Какви са впечатленията Ви от хората, с които се срещнахте?
Невена: Първите впечатления дойдоха от мениджъра на непалската агенция, Бинаяк, който ни посрещна на летището.С него имахме 8-месечна комуникация за уточняване на подробностите. Точен и добросърдечен човек. Най-много можем да говорим за нашия водач в Хималаите – Дипак. Красив млад мъж на 33 години, баща на две момичета, който от 10 години е водач в Хималаите. Интелигентен, с добро владеене на английски, с прекрасно чувство за хумор и с познания за Хималаите, готов винаги да се отзове на нашите нужди. В лоджите по пътя, там, където отсядахме, местните хора бяха дружелюбни, усмихнати, готови да ти услужат. Е, в много случаи това е с комерсиална цел, но няма как, с това си печелят парите. За местните ние бяхме „сър“ и „мадам“ или „мем“, на моменти дори с раболепно държание, от което се чувствахме чак неудобно. По пътя нагоре срещахме много носачи, които мъкнеха на гръб в кошове с лента през челото огромни товари. Носачите бяха дребни, в много случаи слаби и в никакъв случай нямаха вид на силни мъже. Сигурна съм, че болшинството от нашите силни мъже не биха могли да пренасят подобни товари в такива условия. В някои случаи тежестта им стига до 90-100 кг – това бяха греди и плоскости. А децата, еех тези чаровни, усмихнати, греещи личица на дечицата! Живеят в толкова тежки условия, някои са боси, с мръсни дрешки, прашни, но са усмихнати. Не просят, а се радват на туристите, както и те на тях.
Три усещания, които това преживяване Ви донесе?
Невена: Огромна благодарност към сина ми, че ми подари това невероятно преживяване. Щастие от постигането на мечтата и удовлетворение от успеха, заради вложените усилия в подготовката и в самия преход там.