Румен Денев е роден през 1958 г. в гр. Казанлък. През 1978 – 79 г. следва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“, а от 1979 г. е студент в Литературния институт „Максим Горки“ (Москва).
През 1986 г. излиза първата му стихосбирка „Животът на дъжда“. За силния си дебют е награден с националната награда „Южна пролет“ – Хасково. Автор е на още много книги, сред които „Последно“, „Посоки на погледа“, „Люлка на вселената“, „Математическа поема“…
По настоящем живее в Казанлък и се грижи за културния облик на града. Член е на редакциония съвет на Литературно списание „Кула“ и на Съюза на българските писатели.
Нека прочетем малко от него, той таи няколко истини в своите стихове…
***
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
Пада дъжд от сребърни гребени,
остър дъжд от сребърни гребени,
без никаква,
без никаква логика.
Обичам те, защото те обичам
и се разнищвам в нищото на тая глупост,
в нощта, в която се събличаш,
в която вятърът звездите хрупа.
И нека бъде, нека бъде,
завинаги и винаги, и всякога,
през цялото човешко бъдеще,
любовното леговище на мрака.
Вселената се смее като бебе,
вселената – чиновничката строга…
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
Притча за замъка
Имаше село.
Имаше замък.
Замъкът бранеше селото от врагове.
Врагове нямаше,
но замъкът бранеше селото
и го изяждаше…
Хлябът, дивечът и рибата –
за масата на бранителите.
Девойките –
за леглата на бранителите.
Непослушните момци –
в зимниците на замъка…
…Когато разгневените селяни,
с коси и вили нападнаха замъка,
и го сринаха
камък
по камък,
водачът на гневните победители рече:
– Тия камъни ще потрябват –
за новия замък…
Идва
Пристига от невидима пустиня.
Идва без сили.
Спира истински и безмислено чист.
Чист от мисли,
чист от истини пристига.
Пристига от зимата на нищото.
Идва без грижи, без мечти, без минало.
От нищото излиза в нищото
и излиза от нищото в нищото.
Влиза. Излиза.
Влиза. Излиза.
И нищо не иска.
Дори не иска да не иска нищо.
Великото нищо
е великото всичко.
Излишни са всички мечти и грижи.
Премина през невидима пустиня.
Пристига, идва, спира и изрича в нищото:
Всички са невинни…
Последно
Завинаги последен мрак
над зимата последна.
Реките влачат лед и сняг
от най-последен ледник.
Последен сребърен квадрат
в прозореца последен
и в тоя, най-последен свят,
последен стол, да седна.
А в най-последна тишина,
тук в стаята последна,
най-най-последната луна
завинаги погледна.
