Шевната машина може да бъде и машина на времето, която събужда спомени и свързва поколенията. За Биляна Дукова шиенето е нишката, която минава през детството, образованието и любовта ѝ към творчеството и стига до настоящите ѝ работилници за деца. Там, освен на занаят, тя ги учи и да бъдат търпеливи, да не се страхуват от грешките и да откриват удоволствието от това да създадеш със собствените си ръце.
От първата спонтанна работилница до 15-те шевни машини и собственото пространство, което вече има, пътят на Биляна е от любимите ни истории – за смелостта да опиташ да живееш мечтата.
Здравей, разкажи ни коя е Биляна!
Биляна: Здравейте! Биляна е една голяма мечтателка, която обожава текстила във всичките му форми, цветове и текстури. Вярвам, че чрез него могат да се разказват истории, да се съхраняват спомени и да се създава красота, която носи настроение и уют. Старая се смело да следвам поривите си и да превръщам идеите си в реалност. Майка, съпруга, пътешественик и изследовател – всичко това съм аз. Любопитна съм към света и хората, обичам да откривам нови места, занаяти и вдъхновения. Те често намират място и в нещата, които създавам.
Определям себе си като шарена личност – и в пряк, и в преносен смисъл. Обичам цветовете, различното и свободата да изразявам себе си. Не се страхувам да мечтая, да опитвам и да поемам по нови пътища. За мен най-важното е човек да остане верен на себе си и да влага сърце във всичко, което прави.
Как се роди идеята да създадеш работилници по шиене за деца?
Биляна: Бих казала, че идеята не просто се роди – всичко се случи съвсем спонтанно. Моя приятелка има детски център и веднъж ѝ споделих, че искам да организирам работилници по шиене, но нямам представа откъде да започна. Тогава тя просто ме покани да опитам при нея. Така проведох първата си работилница – само с една или две шевни машини, вече дори не помня точно. Помня обаче усещането и момента, в който осъзнах колко много ми харесва. След това организирах курс за възрастни, а после дойдоха и редица уикенди, изпълнени с детски работилници.
Сред цялата динамика и емоции открих, че този тип занимания чудесно отговарят на нуждата ми от адреналин. Защото шиенето на машина съвсем не е лесна работа! По време на една работилница можеш да видиш безброй неуспешни опити, нацупени физиономии и моменти на истинско отчаяние. А само миг по-късно те се сменят със смях, радост от успеха и огромна гордост от създаденото. Именно тази пъстра палитра от емоции прави преживяването толкова специално и за децата, и за мен.
Така постепенно, от октомври 2024 г. до днес, се сдобих с 15 шевни машини, без да съм го търсила – мое лично пространство и увереност, че има смисъл. Като един цирков артист пътувам и из цяла България, за да пренасям магията на шиенето при още повече хора.
Какво се случва с едно дете, когато за първи път седне пред шевната машина и разбере, че може да създаде нещо с ръцете си?
Биляна: В началото винаги има усмивка, радост и много често увереност, че шиенето е лесна работа. Но още при първото натискане на педала и първото объркване понякога настъпва истинска паника. А когато се наложи някой шев да бъде разпорен и направен отново, се появява и стресът. Някои деца се разстройват, плачат или заявяват категорично, че шиенето не е за тях. Но след малко се връщат и опитват отново. Изключително интересно е да наблюдавам този процес. Понякога чувам как някое дете тихичко си повтаря: „Ти можеш. Давай, няма да се отказваш!“ Емоциите са много силни и се сменят непрекъснато.
Шиенето създава чудесно поле за работа с нетърпението, увереността и цял куп страхове, за които децата дори не подозират, че носят в себе си. Те разбират, че грешката не е провал, а част от пътя. Учат се да бъдат по-търпеливи, да опитват отново и да не се отказват при първата трудност. А на финала, както обичам да казвам, „криво-ляво“ имаме готово изделие. И точно тогава се случва истинската магия – детето осъзнава, че е създало нещо със собствените си ръце, макар и с малко помощ. Децата носят направеното с огромна гордост, показват го на приятели, баби и дядовци, а някои дори започват да събират поръчки за следващите си творения.
Има и още една прекрасна магия – шиенето дава общ език на няколко поколения. Нашите баби са шили, а в миналото почти във всеки дом е имало шевна машина. Днес това умение се превръща в път към тях – във връзка, споделен разговор и възможност децата да докоснат една жива семейна история.
Откъде идва твоята страст към шиенето – кога за първи път се докосна до този занаят, къде си се учила и какво те накара да го превърнеш в толкова важна част от живота си?
Биляна: При мен страстта към шиенето идва буквално с раждането. Мама ми разказваше за една от първите ми любими игри. Била съм още съвсем малка – можела съм само да седя – когато съм започнала да си играя с топлийки. Тя ми ги давала, а аз съм ги забождала по спалнята. Звучи малко опасно през погледа на днешния ден, но това е един от онези мили семейни спомени, които сякаш подсказват какво ще се случи по-нататък.
По това време майка ми шиела до мен – седнала на табуретка в малката ни стая, с машина, поставена върху ракла. Тя е моят най-голям вдъхновител. Никога не ме е учила целенасочено, но аз израснах до шевната машина. Майка ми е технолог-моделиер и тъй като ме е отгледала сама, когато бях малка, работеше вкъщи, за да може едновременно да се грижи за мен. Така машината често беше на кухненската маса, а шиенето беше естествена част от всекидневието ни. Работата с ръце винаги е присъствала в живота ми. Спомням си как на пет години ми беше по-интересно да седя на малко столче при бабите и да плета, отколкото да тичам с останалите деца. На шест вече можех да плета на обръч. Приблизително по същото време започнах да сядам и на крачната машина на баба ми. Тя ме оставяше да правя с нея каквото поискам и я виках единствено когато счупех иглата и трябваше да ми я смени.
Всъщност никой не ме е учил в традиционния смисъл на думата – не е заставал до мен, за да ми показва стъпка по стъпка. Това, което знам, първо съм го наблюдавала, а след това съм го опитвала сама. Учила съм се чрез гледане, експерименти, грешки и много любопитство. Когато дойде време да кандидатствам, именно майка ми ме насочи към Приложното училище в София, където завърших специалност „Текстил“. Преди няколко години записах и магистратура по мода, а паралелно с нея започнах да изучавам конструиране и моделиране, за да навляза още по-дълбоко в същността на занаята.
Затова за мен шиенето не е просто умение или професионално занимание. То е нишка, която свързва детството ми, майка ми, баба ми, образованието ми и човека, който съм днес. То винаги е било част от моя живот – просто с времето започнах да го осъзнавам все по-ясно.
Шиенето е занаят, който изисква търпение, внимание и постоянство. На какво те учат децата, докато ти ги учиш да шият?
Биляна: На абсолютно същото – търпение, внимание и постоянство. Аз уча тях, но в същото време и те учат мен. Никога не съм вярвала, че мога да бъда толкова спокойна с толкова много деца около себе си, но се оказа, че мога. Не им се ядосвам лесно. Разбира се, понякога им се карам, когато е необходимо, но винаги се старая да бъда честна с тях и да им давам реална оценка за това, което са направили. Не ги хваля излишно, но и не ги обезкуражавам.
Често им казвам, че не е толкова важно как изглежда крайният резултат. По-важни са енергията, старанието и емоцията, които сме вложили в целия процес. Децата непрекъснато ми напомнят точно това – да бъда тук и сега, да приемам несъвършенствата и да се радвам на малките победи.
Как минава един ден в работилницата – от момента, в който децата пристигнат, до момента, в който си тръгнат? Какво се случва, какво създават и каква е атмосферата?
Биляна: Дните в работилницата минават много шарено – има смях, понякога сълзи, закачки, танци и много емоции. Напомня ми на истинска седянка, но в съвременен вариант. Докато шием, си говорим, споделяме истории, понякога поклюкарстваме, а от време на време има и по някоя караница. Децата пристигат любопитни и нетърпеливи да разберат какво ще правим. Избират си платове, цветове и детайли, след което започва същинската работа. Има моменти на голямо съсредоточаване, грешки, разшиване и започване отначало. Но има и много взаимопомощ, прегръдки и усмивки.
Малко по малко идеята се превръща в истинско изделие, което детето може да докосне и да отнесе със себе си. Накрая всички си тръгват изморени, но щастливи и горди от това, което са създали. А любопитните детски очи са най-прекрасното нещо, което мога да видя. Точно те създават атмосферата в работилницата и ми напомнят защо толкова обичам това, което правя.
Какво е най-ценното, което искаш децата да отнесат със себе си след работилницата – освен творбата си?
Биляна: Правя тези работилници, защото като майка виждам колко естествено децата се отдалечават от всичко, което се прави с ръце. Ходят на различни уроци и занимания, но фината им моторика често остава на заден план. Телефонът им отваря огромен прозорец към света, но понякога ги изолира от хората, които са до тях. А в работилницата виждам точно обратното – децата намират общ език, разговарят, помагат си и се насърчават взаимно. Всъщност те не се учат само да шият. Учат се на търпение, самостоятелност, увереност и приемане на грешките. Разбират, че не всичко се случва веднага и че понякога трябва да разшиеш, да започнеш отначало и да опиташ отново.
Искам да развият и усет към стойността на нещата. Когато сами преминат през целия процес – от избора на плата до последния бод – те разбират колко много време, старание, знания и труд стоят зад всеки готов продукт. Надявам се това да им помогне да правят по-съзнателен избор, да не купуват и изхвърлят излишно и да се грижат повече за вещите, които вече имат. Дори един крив шев е достатъчен, за да осъзнаеш, че дрехата в магазина не се е появила там с магическа пръчка – зад нея стоят човешки ръце и много труд.
Често им казвам: „Когато ти стане тъжно, отвори машината и си направи нещо.“ Искам да открият, че творчеството може да бъде тяхното спокойно и сигурно място – начин да изразят емоциите си, да се върнат към себе си и да превърнат нещо трудно в нещо красиво.
Това е най-ценното, което искам да отнесат – усещането, че могат да създават с ръцете си, да ценят труда зад всяка вещ и да бъдат по-осъзнати в избора си. И не на последно място – да знаят, че винаги имат още един начин да се погрижат за душата и сърцето си.
Кои са предстоящите работилници тази есен?
Биляна: От октомври стартират редовните ми занимания за деца над седем години. Всеки четвъртък вечер, както и в събота и неделя, ще се събираме, ще шием и ще създаваме различни неща заедно.
Надявам се още в началото на следващата година да мога да се похваля и с групи за напреднали деца. Вече има такива, които искат да продължат да развиват уменията си, и виждам как магията на общността се случва с пълна сила.
От един месец имам и свое собствено място. Все още не успявам напълно да осъзная колко голяма крачка и успех е това за мен. Дълго време пътувах с машините и носех работилницата със себе си, а сега вече имаме свой дом – място, в което деца и големи могат да се връщат, да надграждат наученото, да творят и да се чувстват част от нещо общо.
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
