Ще те боля във мене дълго, дълго…
Сърцето до бездъх ще убеждавам
да спре да се присвива тъжно.
Че трябва някак си да те забрави.
И клетчица по клетка ще те чистя
от мислите, сърцето и от паметта.
И също есенно дърво ще роня листи.
И лист по лист ще се изронва Любовта.
Ще се опитвам безуспешно да те трия.
Усмивката, смеха, очите ти, гласа…
От себе си ще искам да те скрия.
Та някак да забравя огъня на Любовта.
Сълзите си ще смесвам със дъжда.
Ще се залъгвам, че не плача.
И колко ми е хубаво да съм сама…
Преглъщайки сълзите в здрача.
Ще търся после в други нежността.
Ще искам в него – теб да видя.
Ще искам да ме гали с твоята ръка…
но неуспяла… някой ден ще си отида.
Ще моля времето над мен да се смили,
Да ме накара някак си да те забравя.
Но раната от любовта дори да не кърви,
до сетния ни дъх – все рана си остава…
Автора: Валентина Цвяткова
Ако това стихотворение ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: staticflickr.com
