Днес искаме да ви запознаем с Камен. Той е вдъхновяващ човек, който избира за своя реалност трудния път на социалните проекти и професията на учител. Но Камен освен това пише поезия, като с нас от TrueStory.bg той говори за писането, нуждата от литература и мотивацията за създаване на стихове от своя личен опит. Но също така за доброто и мотивацията да го правиш. Определено може да твърдим, че за нас беше увлекателно, така че ви предлагаме следващите редове:
Можеш ли да се представиш: кой си, как си, с какво се занимаваш в момента и защо?
Камен Киров: Мога. 🙂 Казвам се Камен Киров, родом съм от Добрич, а от осем години уча, работя и живея в София.
В момента се чувствам много добре. Благодаря! Малко под напрежение, но стимулиращо и надъхващо. Именно нещата, с които се занимавам в момента, са причината да се чувствам така, а те са няколко. Приключва поредната година, в която водя часове по „Философия за деца” в една детска градина – по стечение на обстоятелствата въпросното ОДЗ имаше 50-годишен юбилей и страхотно тържество, така че оттук имаме много усмивки и удовлетворение – както лични, така и детски, родителски и учителски. В същото време вече съм част от програмата за учители на „Заедно в час” и ежедневно чета, правя задачи, получавам обратна връзка, уча и се подготвям за следващата фаза на това приключение. Покрай всичко това водя обучения за младежи като треньор към Националния младежки форум, занимавам се с тренировки, медитации, масажи и Рейки, а защо го правя – защото мисля, че обществото ни има нужда от промяна и дълбоко осъзнаване, а образованието е именно онова, което възпитава и създава личностите, които съвсем скоро ще станат активна част от него. Затова се занимавам с образование и доколкото го правя целенасочено и от години, се стремя и то да бъде по възможно най-пълноценния начин. С останалите неща се занимавам, за да развивам себе си, да поддържам здравето и настроението си и при случай да мога да бъде полезен на някого край мен.
Какво те накара да пишеш поезия и защо продължи?
Камен Киров: Пишех забавни стихчета в първите класове в училище, едно любовно стихотворение в 6-7 клас, а оттогава не бях писал нищо. През втората ми година в София започнах отново. А защо – защото ме болеше. Чувствах се сам в проблемите, сам сред хората и не рядко объркан и сам със себе си. А когато всичко това бушува постоянно в главата ми, от време на време всички проблеми и думи започваха да се подреждат в рими. Това е – просто така ми работи мозъкът.
Продължавах и продължавам, когато има проблеми, които не мога да разреша. В другите ситуации или се мъча да правя нещо по въпроса, или ако въпрос няма – да се наслаждавам на спокойствието. 🙂
Трябва ли да си тъжен, за да пишеш стихове?
Камен Киров: Не съм писал, когато съм щастлив. Винаги е имало някакъв стимул – тъга, ярост, мъка, страх. Без тях очевидно не тръгва.
Колко е важна литературата?
Камен Киров: Не знам. Зависи за какво. За мен е била важна с емоциите, с предаването на ценности, виждания, светогледи. Литературата беше онова, което ме изкара от главоблъсканици в една от годините. Дотогава си мислех, че има един идеален и правилен вариант да се правят и случват нещата, а не можех да разбера какъв е и това беше напрягащо лутане и витаене в относителността. Четейки различни автори, виждаш различни епохи, различни герои, различни гледни точки и все същите човешки проблеми. Не му бяха измислили решение, затова и аз спрях да му търся и започнах да подобрявам себе си, пък барем решението само да си дойде. 🙂
Старомодно ли е да пишеш стихове?
Камен Киров: Ами, впечатленията ми са, че даже е модно. Имаше един лаф – в днешно време всеки пише, но пък никой не чете. Интересно е да се разсъждава върху това. За мен е нито модно, нито старомодно – така се разтоварвам, когато има проблем, с който в момента не мога да се справя. Не го правя по желание или по команда.
Снимка: Камен Киров/Личен архив
Стиховете ти са и социални. Какво те мотивира във всекидневния ти живот? Само положителния пример стига ли да се промени негативната обществена нагласа?
Камен Киров: Сложен въпрос.. Не се задават такива въпроси на завършили философия – ще ти изхабя батерията на диктофона, докато ти отговоря 😀 Падам си по сентенции и цитати – в моята глава са много смислово напластени и много всеобхватни. Ето един на Толстой: „За да повярваш в доброто, трябва да започнеш да го правиш.” Мотивира ме твърдата увереност, че ако нещо ще се случва с тази планета и с нас, то ние носим отговорността за това. Или ще се научим и ще се поправим, или ще изчезнем и тя сама ще си се оправи. Въпрос на избор (и осъзнаване, разбира се).
Добрият пример е необходим. Дали е достатъчен – зависи от човека. Ако той има желание, но няма инструменти – примерът ще му даде достатъчен стимул. Ако няма желание, и да е заобиколен с примери, действие няма да последва. Както казах – за мен това е въпрос на осъзнаване – човек не само рационлано (логически) да „знае”, но и да чувства връзката си със света – да усеща емоциите, страховете, радостите, болките на другите и да има разбирането и желанието да съдейства и помогне на тези други. С други думи – да развие емпатийно и отговорно отношение към света около него и да осъзнае как всяко негово действие има повече значение, отколкото предполага. (Отиваме към източна философия. Да спрем дотук).
Би ли споделил още твои стихотворения?
Камен Киров: Разбира се. 🙂 Това е първият – от 2009 година.
„Във време на глупост, тревоги и жал,
във време, което ни носи печал
аз искам да бъда човек за човека,
в гората от мъки да знам аз пътека.
Човек за човека бил вълк, казват. Стига!
Аз не търся изгоди, не търся интрига.
Аз искам народът да види бедата,
във своя пуст делник да види лъжата,
да ‘сети с ума си – със своята сила
как този живот го потиска, убива,
как малко по малко му взема той всичко
изсмуквайки разум, идеи и мисъл.
Изтича животът, остават проблеми,
проблеми измислени – празни дилеми,
дилеми, създадени в тази среда –
средата на спекула, глупост, лъжа.
И става човек една празна черупка,
в душата му зейва една черна дупка.
И чуди се в нея какво да натъпче,
наоколо все някой-някого тъпче,
избива във него агресия, завист,
не вижда доброто къде да постави.
И дават му пример със ценности голи,
забравя той вече какво иска да стори.
Живее във страх, неразбиране, мъка…
дори не живее, той само мъждука.
Събира се жлъч от съдбата нелека,
понякога хваща и мойта пътека
и казва си „Господи, как ме ограбиха,
как да живея не ме и оставиха!“
И следвайки сам една светлинка,
копнее за братя във тази тълпа.
Той вижда проблема и вижда лъжата,
вижда заблудата и на тълпата,
и става му тежко, боли го сърцето,
не знае и мястото си под небето.
Но ходи той сигурен там сред гората,
намира изгубени братя в мъглата,
и взират се заедно вече в нощта,
предлагат друг-другиму вярна ръка.
Събират пътеките, правят ги път
и заедно силни по пътя вървят.“
Представяме още няколко стиха на Камен Киров. Моля последвайте линка.
На още интересни разговори може да се насладите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
