Любовта между Мари Врина-Николов (Marie Vrinat-Nikolov) и българския език пламва съвсем случайно във френската провинция през 1973 г., когато тя е едва на 13 г. Един ден родителите ѝ се прибират у дома с двойка българи франкофони, които са качили на стоп. Когато тя чува българката, „която имаше много хубав глас“*, веднага е пленена от българската реч и решава, че иска не само да научи езика, а да го говори като гостите на семейството.
„Ако може да се разбере [онова, което се случи тогава], това е любов по един език“, споделя специално пред TrueStory.bg Мари Врина-Николов, която днес е най-известната френска българистка с около 40 преведени книги зад гърба си.
Два месеца след гостуването на българската двойка малката Мари получава подарък от тях по пощата: малък български речник, учебник и разкази на Йовков. „С молив, с гума, с тетрадка [и] с речник“ се захваща да разнищва смисъла зад непознатите думи и да опознава един далечен и по своему вълшебен свят. На следващата година мъжът от България отново идва във Франция, този път на специализация. Прекарва около десет дни със семейство Врина, като всеки ден отделя по 2-3 часа, за да помага на Мари в изучаването на български език.
През 1976 г. семейство Врина посещава България за първи път по покана на своите български приятели.

До момента Мари Врина-Николов е превела близо 40 български книги – както на класици на литературата ни, така и на едни от най-успешните съвременни писатели. Снимка: Личен архив
„Когато дойдохме за първи път, носех точно Йовков“, спомня си Мари Врина-Николов. „[Разказите бяха от] „Старопланински легенди“. [Нашите приятели] току-що се бяха добрали до кола след не знам колко години чакане и ни разведоха къде ли не. Още тогава видях много, много неща от България. Беше много романтично преживяване, защото хем четях нещо, хем бях на мястото.“
От 1978 г., когато става пълнолетна, Врина-Николов започва да посещава България всяка година.
„Четях, слушах и отказвах да говоря френски“, разказва тя. „Исках да ме поправят, което правеха.“
Спомня си, че след като се връща във Франция от тези свои пътувания, избягва да говори за България заради политическото статукво в родината ѝ: десните очакват от нея да каже „колко отвратително и ужасно“ е в България, левите пък жадуват да чуят „колко прогресивно и хубаво“ е тук. В действителност ситуацията е доста по-сложна за обяснение и затова дълги години връзката ѝ с България остава „мое съкровено нещо“.
Когато записва българска филология в парижкия университет INALCO, Мари Врина-Николов вече използва българския език и писмено, и устно. В университета обаче получава системна подготовка по отношение на граматиката. Години по-късно защитава дисертация на тема „Емоционалните частици в съвременния български език“, която през 1999 г. излиза на български под заглавие „Експресивните частици в българския език“. Освен българска филология е следвала класическа филология (латински и старогръцки) в престижния Екол Нормал Сюпериор и обща лингвистика в Сорбоната. През 2001 г. защитава хабилитационен труд за професура. Автор е на множество изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература.
Мари Врина-Николов прави първите си стъпки в превода на българска литература още в университета. През 1985 г. една преподавателка научава, че тя има добра подготовка и обича да превежда. Възлага ѝ превода на „Луда трева“ на Йордан Радичков. Поради трудности с намирането на издател, които по-късно ще се окажат „вечен проблем“, този превод се публикува чак през 1994 г.
Препятствията по пътя изобщо не я обезкуражават, дори напротив – привързаността ѝ към „мелодичния“ български език расте с всяка изминала година, а тя пък води до все по-интензивна преводаческа дейност.
В първите си преводи Врина-Николов е сравнително неуверена и често използва речник. Признава, че започва да чувства българския език почти като свой роден благодарение на четиригодишния си брак с писателя Виктор Пасков. Запознава се с него през 1987 г., когато се свързва с него за помощ във връзка с нейната работа по превода на неговата „Балада за Георг Хених“. Женят се в България през бурната 1989 г. В дома им в Париж се говори най-вече български, защото Пасков знае само малко френски. По стечение на обстоятелствата двамата се разделят в началото на 1993 г., като Мари Врина-Николов поема грижите за сина им, който днес е на 25 г. и живее във Франция.
През всичките тези години Мари Врина-Николов следи всичко, което излиза изпод перото на съвременните български писатели. Когато усети, че „един текст [я] зове за превод“, превежда 20-30 страници, които публикува на свой сайт заедно със снимка на автора, биографична бележка и анотация на произведението. След това изпраща имейли до десетки по-големи и по-малки френски издателства в опит да ги „зариби“. Това поставя началото на продължителна и интензивна комуникация, докато в идеалния случай се стигне до договор за превод. Именно затова Мари Врина-Николов смята, че всеки преводач, наред с чисто преводаческите си задачи, работи и като „агент, само че не получава пари за това“.
Сред приблизително 40-те български книги, които тя е превела досега, има творби на Йордан Йовков, Иван Вазов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Севда Севан, Виктор Пасков, Вера Мутафчиева, Кирил Кадийски, Георги Господинов, Алек Попов, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Здрава Каменова, Гергана Димитрова и др. Съвсем скоро в неин превод трябва да излезе издание с поезия на Константин Павлов.
Въпреки разликите между България и Франция в социален, културен, политически и икономически план, българската литература има какво да предложи на френските читатели, смята Мари Врина-Николов.
„Никой не се съмнява, че Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Вирджиния Улф или Томас Ман могат да се четат навсякъде“, казва тя. „Защо ще имаме съмнение, че българската литература не може да се чете на други места? Всичко зависи от това как пишеш. Например може би знаете, че изпитвам неприязън към една книга, „Време разделно“. Начинът, по който е писан [романът], посланието, което носи, според мен е много вредно, особено в днешно време. Аз навремето написах една статия, която ми създаде много неприятности в България, [в която говоря за] естетика на преувеличаването. Има книги, които могат да се занимават с тази турска тема по съвсем друг начин.“
Според Мари Врина-Николов индивидуалното и естетически изпипано писане е далеч по-важно от темите, които българските писатели засягат, и посланията, които отправят чрез произведенията си.
„Колкото един почерк е по-индивидуален, толкова повече шансове има да докосне всички“, обобщава тя.
Дава за пример „Писма за оригами“ от Дияна Боева. В този роман „непрекъснато сме на ръба на реалното и въображаемото, във всяко реално нещо героите се проектират в нещо въображаемо“, обяснява френската българистка. „Така [Дияна Боева] третира български [теми и проблеми] по начин, който според мен е много интересен за всички.“
Мари Врина-Николов подчертава, че не просто харесва, а обича всяка книга, която е превела. Все пак сред тези творби има няколко, с които истински се гордее: „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Майките“ на Теодора Димова и книгите на Емилия Дворянова. Вече е превела откъси и се надява скоро да намери издатели за „Емине“ на Теодора Димова, „Project Dostoevski“ на Радослав Парушев, „Софийски дует“ на Иван Димитров, „Писма за оригами“ на Дияна Боева и „Черната кутия“ на Алек Попов. Други български творби, които оценява високо, са „Черни лалета за Кант“ на Любов Кронева и „Метафизика в есенните пространства“ на Филип Дахилов.

Мари Врина-Николов с част от най-добрите съвременни български автори, чиито книги е превела на френски език – Георги Господинов, Алек Попов Теодора Димова, Емилия Дворянова. Снимка: Личен архив
Освен преводач, Мари Врина-Николов е преподавател и изследовател. Ръководи магистърска програма за литературен превод в парижкия университет INALCO, като там работи със студенти от около 20 страни, включително България, Полша, Иран и Индия. По две седмици всяка година преподава теория на превода на студенти от магистърската програма за преводачи и редактори в СУ „Св. Климент Охридски“.
Мари Врина-Николов планира да напише история на българската литература на френски език, като изчислява, че този мащабен труд ще ѝ отнеме около 10 години. Тъй като не е специалист във всеки един аспект на българската литература, тя ще разчита на вече публикувани трудове и съдействие от страна на други български изследователи. Чрез това мащабно свое изследване Мари Врина-Николов иска да представи българската литература от 9. век насам по новаторски начин, както и да насочи вниманието към теми и явления, за които се знае малко или почти нищо.
„Един пример: аз не твърдя, че литературата на турски език, написана в България, е българска литература, но твърдя, че в една литературна история на България [тази литература] трябва да [я] има,“ обяснява тя. „Между 1959 г. и 1969 г. към Народна младеж има турски отдел и излизат 89 романа и повести, написани в България от турски писатели на турски. Тези, които се занимават с история на българската литература, не се интересуват от [тази тема]. Това го знаят хората, които работят в областта на турската филология или на османското наследство в България, което, за съжаление, все още е тема табу. Жалко, защото това е едно интересно наследство.“
Приблизително 43 години след първия ѝ досег до българския език Мари Врина-Николов споделя, че по стечение на обстоятелствата вероятно има „повече спомени с България, отколкото с Франция“. Говори перфектен български език с едва доловим акцент, два пъти е женена за българи, от които има общо двама синове и една дъщеря, шест години живее в България (1994-1998 г. и 2002-2004 г.) и всяка година тук прекарва приблизително по четири месеца. Твърди, че не знае какво е родина и че избягва подобни понятия, защото лесно се манипулират и инструментализират от националистически формации.

Мари Врина-Николов планира да напише история на българската литература на френски език. Снимка: Личен архив
„Тук имам приятели, на които много държа, колеги, с които имам чудесни взаимоотношения“, обобщава тя, като от начина, по който го казва, човек веднага усеща, че в България тя се чувства повече от уютно.
Въпреки че напоследък превежда предимно съвременна българска литература, Мари Врина-Николов не забравя българските класици. Съвсем скоро има вероятност да започне работа по ново френско издание с много от Йовковите разкази.
„Получих имейл от една издателка, българка, женена за французин“, разказва тя. „Те имат издателство. Изглежда тя има желание да издаде разказите на Йовков, много повече от тези, които аз преведох навремето. Много ще се радвам, ако стане, защото много харесвам Йовков.“
*Цитат от „Намерени в превода“ („Жанет 45“, 2015) на Митко Новков (от рубриката „Читател“ на Dnevnik.bg)
Тази статия ви хареса? Присъединете се към обществото на TrueStory.bg във Facebook, където ще откриете още авторски истории за вдъхновяващи и креативни личности, с които си струва да се запознаете!