В днешното ни забързано ежедневие, изпълнено с тревоги и задължения, често забравяме да се огледаме около нас, да бъдем човеци. Затваряме се в собствения си свят и спираме да обръщаме внимание на тези, които най-много се нуждаят от помощ – възрастните хора, болните, самотните.
Ето защо историята, която ще прочетете по-долу, толкова много ни впечатли. Тя бе описана от първо лице от млада жена*, която я публикува в профила си във Facebook. Интересът към нея е невероятен – само за два дни тя е „харесана“ от над 72 000 души и е „споделена“ от близо 10 000. Което пък ни дава надежда, че все пак има достатъчно много от нас, които са запазили чувствителността си към доброто и са готови да бъдат съпричастни, а защо не – и да дадат личен пример, помагайки на човек в беда.
Ето какво написа на 16 април в профила си Диана Митова-Попова, прилагайки и снимката, която виждате тук:
Към 17 часа вчера, на връщане от яслата на Габи и на път да взема Тео от училище, спрях с колата на улицата, за да изчакам този дядо да я пресече. Уличка малка, квартална, която той пресече за около 2 минути. Ходеше превит на две с крачки малки, ситни, помагайки си с бастун. Беше като мравчица… не, по-скоро като охлювче. От отсрещната страна на улицата до тротоара имаше редица от спрели коли. Когато се връщах от училището с Тео и Габи, видях дядото подпрян на една от колите. Подминах. След 40 секунди направих обратен завой и се върнах. Той вече беше тръгнал отново със ситни крачки.
Слязох от колата и го попитах дали иска да го закарам до някъде. Не беше никак добре със слуха, но (говорейки) с малко по-висок тон и по-близо до ухото (му), ме разбра. „Ей тук до трамвая ако може“, каза той.
За още вдъхновяващи истории последвайте Truestory.bg и във Facebook!
Това „ей тук“ беше на около километър и половина от мястото, на което бяхме. Представете си колко време щеше да му отнеме да стигне пеша да там! Часове! В тези 2-3 минути, в които се возихме, ми разказа, че е на 93 години, работел е „във военното“, правел е карти на района, знаел е всяка уличка с новото и старото име, цял живот е бил комунист – нито крадял, нито мамел, ама сега комунистите били други.
Снимка: Диана Митова-Попова
Болести никакви не знаел за тези 93 години, само шарките изкарал като дете. Сега само краката го болели и понякога главата.
– Да знаеш от мене – ми каза – ако те боли главата, хапче не ти трябва. Само трябва да спреш, ей така за 10 минути да си починеш, да си мислиш за хубави неща и минава веднага!
Разказа ми как вчера, като се качвал в трамвая се измъчил, че стълбите били високи и ватманът затворил вратите, преди да се качи. Вратата го ударила и сега ставата на десния крак много го боляла, но трябвало да ходи до някаква институция, от която го разкарвали от едно място на друго. Попитах го дали не е имало кой да му помогне в трамвая. Каза, че някаква жена се опитала и че хората вече не помагали… „Колко пъти моля да ми даде някой ръка да се кача на тротоара, но всеки подминава…“
Излязъл от сутринта и кой знае кога щял да се прибере, ако не съм била аз…
ХОРА, за Бога, бъдете човеци! Не подминавайте, не се правете, че не чувате и не виждате! Едно незначително за вас усилие може да бъде огромна помощ за друг.
Аз от години нямам дядовци във физическия свят. Те са „горе“. Ужасно ми липсват! Благодаря им, че изпратиха този дядо на пътя ми вчера!
Надали бихме могли да добавим нещо повече към историята и призива на младата жена, разказала тази случка. Нека просто да бъдем човеци!
*Текстът е от профила във Facebook на Диана Митова-Попова, известна в медийните среди като модел и кулинарен специалист. Truestory.bg го публикува с нейно съгласие. Заглавието е на редакцията.
Ако този разказ ви е вдъхновил, заповядайте и в профила на Truestory.bg във Facebook – там търсим и споделяме с вас истории от живота и за доброто около нас!
