Преди 160 години в Габрово в семейството на Мария и Венко Чехларови се ражда момиченце с големи черни очи и сключени вежди. Бабата акушерка пророкува, че с тях като въглени ще гори ергените. „Не да гори ергените, а да топли човешките сърца” – тихо я поправя майката. Кръщават детето Теодора, а думите на майка й се сбъдват – когато пораства и става учителка, тези магнетични очи събират като във фокус погледите на децата и те попиват всяка нейна дума и съвет, а когато става лекарка – в тези топли черни очи болните виждат утеха и спасение.
Детството на Теодора (Тота) въобще не е безгрижно. Много рано тя остава сираче. С помощта на роднини и деятелки от местното женско благотворително дружество „Майчина грижа“ тя успява да завърши (с отличие) Главното (петокласно) девическо училище в града и с протокол от 01 август 1873 г. на настоятелството е назначена за учител в същото училище с годишно възнаграждение от 4 000 гроша.
След четири години, по време на Руско-турската освободителна война, всички училища в града са превърнати в болници. Девическото училище приютява ранените бежанци от опожарената Стара Загора, а сградата на Априловската гимназия – болните и ранените в боевете за прохода Шипка. Именно тук, в този временен военен лазарет, Тота Венкова решава да посвети живота си на страдащите.
Ето как става това:
Зимата на 1877-1878 г. сковава земята. Температурите в Балкана падат под -25 градуса. Всеки ден десетки премръзнали защитници на прохода постъпват в лазарета. Един от тях е и д-р Иван Янчич – млад руснак с умни сини очи. Тук той среща други умни очи – тези на милосърдната сестра Тота Венкова. Неусетно двамата млади се вплитат в мрежата на любовта. Тя се грижи за него денонощно – сменя превръзки, носи му храна от вкъщи, пише му писмата, заедно споделят с часове опит и надежди. И въпреки че всичко сочи към подобрение, състоянието му рязко се влошава, кракът му гангренясва и след два дни младият лекар умира от инфекция.
Начело на малкото траурно шествие бавно пристъпва Серьожа – големият бял кон на Иван Янчич. Погребението минава без речи, музика и залпове, без родители и роднини, но една девойка с черни очи го оплаква за всички. Никой не успява да отдели Серьожа от купчината пръст. Снегът се трупа над пресния гроб, а белият кон с черното наметало все рови в пръстта и цвили, като че ли плаче.
Рано сутринта на другия ден Тота Венкова намира до гроба мъртъв и покрит със сняг Серьожа – верния кон на доктор Иван Янчич. Тогава тя запалва не една, а две свещици. Макар че прекарва с Иван малко време, тя разбира много за живота, медицината и любовта. Дава обет да следва неговата професия в неговата страна, докато той почива в мир в нейната родина. До края на живота си Тота Венкова остава вярна на своя любим. А с първата си заплата като лекар (през 1886 г.) тя прави скромен паметник, на който и до днес четем „Няма по-голяма любов от тази, да положиш живота си за своите другари”.
Както у нас често се случва, колкото по-достойно живее един човек, толкова по-малко знаем за него. Животът и делото на тази силна българка не прави изключение. Една от малкото достигнали до нас нейни мисли е следната: „Най-мъчното нещо в света е да възпитаваш, лекуваш и управляваш. Имах щастието да бъда учителка и лекарка и смело мога да кажа: учител, който не обича децата, е лош учител, а лекар, който не обича болните, е лекар занаятчия…”
За нея Петър Кепов, в книгата си „Бележити българки” (1933 г.), пише: „…скромна, тиха, милозлива и всякога сърдечна, тя вървяла неотстъпно и безшумно по своя път, да стопля сърцата на безутешните и да облекчава страданията и болките. В това отношение тя беше еднакво лекар на организма и душата на страдащия…”
Първата българка, родена в Княжеството и получила диплома за лекар, умира в София на 23 декември 1921 г. Всичко, което спечелва с непосилен труд през целия си живот, връща на своя народ. На гранитния паметник Михаил Теофилов (изповедник на завещанието й) написва с признателност: „Лекарка за болните, приятелка на бедните, майка за безприютните.”
През 1897 г., по настояване на габровската общественост, от Галац, Румъния, са пренесени и препогребани тленните останки на Васил Априлов. За втори път в историята на града този ритуал се извършва след сто години (1997 г.) – прахът на д-р Тота Венкова е положен в урна на триста метра от гроба на Васил Априлов. Достойните с делата си трябва да останат при своите. През 2002 г., следвайки традицията, женското благотворително дружество „Майчина грижа“ учредява дарителски фонд „Д-р Тота Венкова“. Целта му е да подпомогне с еднократна парична награда един абитуриент от Националната Априловска гимназия. Условието е кандидатите да са от семейства в неравностойно материално положение, да имат отличен успех, да са ангажирани в благотворителни акции и да притежават качества на лидери.
Тази история ви хареса? Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ще прочетете още истории за вдъхновяващи личности от историята и съвремието ни!
