„Всяко селище има своя история, своя легенда, свой характер и име. И ако те не казват всичко, остава като истина това, което е сторено от хората. То поддържа родовата памет и надживява много поколения.”
С този цитат от историческия очерк „Вървяхме заедно” на Обретен Генев започваме нашата поредица от истории за красиви, но забравени места, в които са живели обикновени, но преминали с достойнство земния си път хора, защото той дава достатъчно ясна представа за идеята ни да надникнем в миналото и да покажем един пейзаж от истински събития и неизвестни човешки съдби, които запленяват със своята сила на духа в борбата за оцеляване, със своята чистота и увереност в каузата на справедливостта – тази, която всеки от нас усеща не с ума, а със сърцето си.
В исторически план много от селата в района на предбалкана възникват в резултат от желанието на техните основатели да се спасят от своеволията на турците по време на така дългото им „присъствие” из нашите земи. Днес, няколко века по-късно, част от техните потомци отново се завръщат при своите корени, в опит да се спасят от „своеволията”, които една голяма част от народа ни търпи (докога ли?), следствие на наложената ни псевдо-демокрация.
Ето го и първото красиво, но забравено място – село Колишовци, кметство Лесичарка, община Габрово:
След интересната табела за начало на населено място всеки от нас трябва да се въоръжи с въображение. Да си представи как е кипял живот в тези вече изоставени къщи:
Или как са тичали деца по тези вече разбити пътища:
Тук няма да намерите кръчма, магазин, училище или църква. А ако искате да пиете вода, трябва да отидете до единствената чешма, която (кой знае защо) се намира в долния край на селото.
Ако трябва да сме откровени, без водач трудно ще откриете самото село. Такава може би е била и идеята на дядо Тотю Калиманов, който идва (или по-точно се скрива) в това затънтено място (високо над Дряновския манастир). Защо носи тази фамилия и дали тя има нещо общо с един от царете на Второто българско царство, никой не знае и до днес. Легендата обаче разказва, че той се преселва тук от района на днешния град Павликени, построява си колиба, кошара и летен егрек, в които отглежда внушително стадо от овце и кози. Официалният му поминък е търговия с вълна, а неофициалният – подкрепа на всички, които не са съгласни с тиранията, била тя турска или българска. През годините къщата му дава подслон на поп Мартин, Вълчан войвода, Матей Преображенски, Ангел Кънчев, Васил Левски и още десетки знайни и незнайни борци за свобода и справедливост.
По онова време дядо Тотю е авторитет – както за местните, така и за населението от околните села. До него се допитват по всички въпроси. Според проверени източници той никога не търси пазар за своята стока – всичките му клиенти идват на място, за да вземат купената от тях вълна.
Дядо Тотю се жени два пъти и има общо 15 деца. Може да добиете (макар и бегла) представа за него и част от семейството му от следната снимка:
Обърнете внимание на единствения мъж с калпак на нея (освен дядо Тотю, който е в средата). Забележете как е облечен, как е седнал и какво излъчване има, преди да ви разкажем за него.
Този мъж е един от синовете на дядо Тотю и се нарича Иван. Роден е през 1842 г. Пряк свидетел на бащините срещи с „непокорните”, отгледан и възпитан в дух на справедливост и национално достойнство, той емигрира в Браила, Румъния. Присъединява се към втората чета на Филип Тотю (1867), а девет години по-късно участва (в рамките на Сръбско-турската война (1876) в бойните действия при Жаркова чука, Топли дол и Чипровци. Именно тук, край Чипровци, българските четници са изоставени от своите съюзници – сърбите, попадат в обкръжение и пет дена се бият на живот и смърт с многохиляден турски аскер и башибозук. След като осъзнават, че са обречени, войводите решават да си пробият път с бой и да се върнат обратно във Влашко.
Не така обаче мисли Иван Калиманов. „Ние не сме тръгнали да бягаме от турците, а да се бием с тях и да освободим България” – с тази мисъл той и още трийсетина „луди” глави решават да тръгнат на изток, по билото на Стара планина и да се бият докрай с вековния поробител. И това се случва само месец след разгрома на Априлското въстание (1876). В продължение на седмици, без никаква подкрепа от страна на наплашеното население и в условия на почти непрекъснати засади и преследване, само двама от тези мъже успяват да оцелеят, а единият от тях е този мъж, с калпака от снимката (правена след Освобождението), за който няма да срещнете и един ред в официалните учебници по история. Както няма да откриете нищо и за живота (и изкуството как да оцелееш) на неговия съселянин Антон Андреев Стоянов – участник в четата на Христо Ботев (1876), опълченец от 4-та дружина в боевете на Шипка (1877) и Шейново (1878), доброволец в Сръбско-българската война (1885). Колко истинска история има зад този негов скромен паметник в това изоставено гробище, край това забравено село Колишовци?
А може би истинската история може да продължи?
Може би тя е в ръцете на едногодишния Самуил – единственото дете в това село, което още отсега показва завидни умения в управлението на този ретро автомобил?
А може би истинската история чака да я напишем всички ние?
Като възстановим старата селска чешма:
Или като изчистим старото селско гробище, или (по стар християнски обичай) просто като запалим една свещ, отдавайки почит към паметта на един достоен българин.
А на връщане да се огледаме и запитаме „Днес това ли е държавата, за която тези мъже, както и хиляди други, са оставили дом и семейство и са тръгнали с оръжие в ръка – за да ни има нас, за да я има България?”.
Заповядайте в страницата на TrueStory.bg във Facebook, където ежедневно ви представяме интересни хора, места и преживявания.
