Паркирахме колата до входа на парка и се понесохме по алеите, само ние двамата. Ти караше колело, а аз те следвах с ролерите. Малко трудно се навигираше между деца, кучета, тротинетки, колела, младежи и семейства, които се разхождат привечер в малкия парк, сгушен между големите, натоварени градски булеварди! Като малък пристан, остров на пъстротата, веселието и радостта от живота, заобиколен от море от изнервени, бибиткащи шофьори, шумни трамваи и делничен стрес. И ето, правиш една крачка и попадаш в друг свят, където хората се смеят и похапват в близкото капанче с романтични, топли светлинки, кучетата тичат волно, ухилени до уши, деца се катерят и карат всевъзможни колесни возила, младежи се прегръщат и слушат музика с по една слушалка… Съвършена градска идилия!
Точно днес имах прекрасен ден. За да обясня защо, трябва да превъртя лентата към далечната 2001 г. Тогава отидох на първия си летен лагер с палатки – Фестивал на музиката и изкуството, на яз. Копринка. Спомням си как видях обявата в CLC, където тогава работех като доброволец, и си казах, че не мога да пропусна това събитие за нищо на света. Придумах с горещи молби една колеблива приятелка да дойде с мен, взех една космическо тежка палатка на заем и потеглихме към едно от най-великите приключения в живота ми. Освен, че там се запознах с едни от най-близките си приятели, за първи път чух рок групата „Филаделфия“ на Явор Костов. На мига станах най-запаленият им фен, а и имах възможността да поседя и да си побъбря с тях една вечер. Това е от онези редки, магични моменти, които те изпълват с вдъхновение и сгряват сърцето ти всеки път, когато си спомниш за тях. Поговорихме си за музика, изкуство, театър, смяхме се, пяхме и даже посвирихме заедно. Ей така, без да бързаме заникъде. Те със сигурност не си спомнят тази паметна вечер, но за мен беше един от най-прекрасните и запомнящи се моменти в моя тогава 19-годишен живот. Като се върнах в София, първата ми работа беше да си купя стихосбирката на Явор Костов „Където се пресичат времето и вечността“.
А сега, двадесет години по-късно, същият този писател, поет и музикант стана мой ментор в първите ми опити с художествената литература, за моя огромна изненада ми праща добри отзиви и ми пише, че харесва моите текстове! И отново бях в този магичен и вълнуващ момент и се чудех дали няма да се събудя и установя, че всичко е било просто плод на умореното ми въображение! What are the odds, ‘дето се вика! Малко ми беше трудно да вярвам на неговите думи, но пък беше много радостно и насърчително да ги чета и препрочитам. Та, затова имах толкова радостен и спокоен ден, в който не можех да спра да се усмихвам. За известно време цялата ми вселена беше в пълен синхрон. Най-накрая дръзнах да правя това, което винаги съм искала, но не съм мислила, че мога. Чувствах се пълноценна, радостна, жива, намерила най-накрая онази липсваща част от пъзела. И тези така насърчителни и вдъхновяващи думи! Затова исках идеалния завършек на деня – да излезем двамата и да се порадваме на парка, да се позабавляваме далеч от напрежението на града, макар и в сърцето му.
И така, ние с теб се понесохме по алеите и маневрирахме не много умело измежду другите участници в движението. Обиколихме парка един-два пъти и тръгнахме към най-далечната алея. А там в края, далеч от глъчката, имаше семейство с 12-13 годишно момче в количка. Момчето може би страдаше от детска церебрална парализа. Направихме още една обиколка и отново стигнахме до тяхното кътче. Таткото помагаше на момчето да ходи като почти изцяло го държеше, бавно, изкривено, мъчително, на пръсти, вървяха с гръб към нас. А майката поседна на пейката и се загледа в минувачите. Погледите ни се срещнаха и за един кратък миг си казахме толкова много, без думи. Колко ни се прииска и на двете да може и тя да види сина си да кара колело и да се забавлява като другите деца. Колко хубаво би било тя да се опита да го догони с ролерите, а той да върти педалите далеч, далеч напред! Какво ли не бих дала тази майка да изпита това така неоценено от нас и така дълбоко щастие. Аз съм убедена, че тя е благословена по един друг, малко по-специален начин, с една по-фина чувствителност, по-дълбока мъдрост, може би дори по-нежна любов. Знам, че тя нямаше нужда от моето съжаление. Знаех, че моята тъга и съчувствие няма да й помогнат. Но искрено й пожелах да изпита това съвсем обикновено щастие, да се радва на едно най-обикновено, палаво здраво момче. И си обещах винаги да оценявам простичкия факт, че мога да се забавлявам с детето си в парка и да му се карам за разни дребни лудории. И за миг не предполагах колко опасно близо съм до съдбата на тази изстрадала майка!
След като се умори от колелото, ти реши да отидеш да играеш с децата на огромния кораб с пързалки, въжени мостове и тръби за спускане. Аз покарах още малко и седнах да пиша на телефона, а вие играехте на гоненица на един хвърлей от мен. След малко осъзнах, че съвсем е притъмняло, взех си раницата и отидох да те повикам. А към мен забързано вървеше една притеснена жена: „Вие ли сте майката на детето със сивото колело? Той падна…“. И ето група загрижени деца и родители се бяха скупчили над теб, а ти лежеше по гръб, под лоста за спускане. Не си успял да се хванеш докато сте се гонили и си паднал право долу, на гръб. Ето как за един едничък миг, една малка грешка, една детска лудория и животът ти може да се преобърне така, че утре ти да седиш в количка, а аз да гледам децата, които карат колело в парка… Колко е крехко едно обикновено щастие!
Колко е дълъг пътят от безгрижната, романтична вечер, до онази пейка и онази черна количка? Една катерушка, три метров стълб, един червен светофар, една стъпка надолу, един прибързан завой, едно подтичване до ръба на басейна?
Слава Богу, след линейката, търчането от кабинет в кабинет, рентгеновите снимки и видеозона, научихме, че всичко е наред, няма счупвания и кръвоизливи и Господ отново те е запазил, а ти се разплака от радост. Прибрахме се уморени, но облекчени, с една по-фина чувствителност, по-дълбока мъдрост, по-нежна любов и по-пламенна благодарност за малкото, обикновено, крехко щастие.
Още истински истории ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg.
Подкрепете ни в Patreon!
