Колко силно можем да обичаме – и човека до себе си, и родината, и живота? Любовта е централна тема в творчеството на младата и талантлива българска поетеса Ивелина Никова. Тя живее в Провадия със семейството си, но общува с многобройните си приятели и почитатели от цялата страна и чужбина активно чрез социалната мрежа Facebook. Така се свързахме и ние с нея. Открита, сърцата и вдъхновяваща – запознайте се с Ивелина, която разказа за себе си и стиховете си специално за читателите на Truestory.bg.
Здравейте, Ивелина! От Вашата биография научаваме, че сте главен счетоводител – една рационална професия на точните числа. Същевременно създавате невероятни стихове, за които може би се изисква по-различна настройка на мисълта, определено състояние на духа. Как съчетавате тези две различни житейски роли? Има ли поезия в числата и числа в поезията?
Ивелина Никова: Здравейте! Бих искала първо да благодаря за поканата за интервюто и за интереса към личността ми. Да, по професия съм главен счетоводител, но същевременно съм автор и на стихосбирките „Златни нишки“, „България в сърцето ми“ и „Копнеж по слънце“. Любовта към поезията се зароди у мен от първите ми ученически години и до днес продължава да владее сърцето ми. Отстрани това съчетание на сметки и рими вероятно изглежда трудно и дори невъзможно, но всички знаем в какви времена и къде живеем и заради това приятелството ми с цифрите е моята гаранция за сигурност и баланс в живота ми. Един от недостатъците на професията ми е малкото свободно време, но това до голяма степен ме мобилизира, за да бъда и организирана домакиня, и подкрепяща майка, без всичките ми ангажименти да пречат и на писането на стихове – когато човек носи в себе си такова огънче, главата не пита кога да роди поредните рими, а ръцете сами се освобождават от всичко друго, за да драснат тези слова…
Кога започнахте да пишете? Нещо подтикна ли Ви – житейско събитие или конкретен повод за вдъхновение?
Ивелина Никова: Първия си стих написах, когато бях ученичка във втори клас. Естествено, това беше скромен опит за поетична изява и беше посветен на майка ми. През годините се родиха стихове за красивата ни родина, а тези за любовта и с по-философско звучене (колкото и претенциозно да звучи това от гледна точка на моята възраст…) се появиха на белия лист доста по-късно.
Помните ли първия стих, който създадохте?
Ивелина Никова: О, това беше толкова отдавна, няма как да си го спомням, а и никой вкъщи не е запазил листчето, на което е бил записан. Както вече казах, това беше стихотворение, изразяващо обичта и признателността ми към тази, която ми е дала живот. Въпросното стихотворение ми „се наложи“ да рецитирам на училищен празник и всъщност това беше първата ми среща с публика.
Какво послание искате да отправите към света със стиховете си?
Ивелина Никова: Още от древността хората са разбрали, че писаното слово остава за поколенията и притежава огромна сила. Затова аз се опитвам чрез своите стихове да събудя наново националната ни гордост, да помогна да се обърнем с отворени очи към родния фолклор и традиции, както и да открехна онази тайнствена завеса на душите, която да ни разкрие различните нюанси в чувствата ни. Ако трябва да сравня думите си с нещо, бих ги нарекла невидими златни нишки, които достигат до човешките сърца.
В творчеството си се интересувате от силата на жената и нейните чувства, дух, светоусещане. Какво е мнението Ви за българката в днешно време? Как се справя тя с множеството роли, които трябва да съвместява – на жена, любима, майка, професионалист в работата, изрядна домакиня…?
Ивелина Никова: За мен българката е вълшебница, защото в трудните времена, които преживяваме, в повечето случаи тя се справя по-добре от мъжете. Не мисля, че това е голословно твърдение – ако се огледате около себе си, ще видите колко много български жени са и добри професионалисти на работните си места, и превъзходни домакини, и обичащи майки и съпруги. И всичкото това – без да е в ущърб на нейната красота, защото нашенката намира време и за себе си… Днес нашата съвременничка е силна, изискваща уважение жена, която не се срамува да сподели мислите и чувствата си и има смелостта да се бори за мечтите си. Неслучайно и в стиховете си я описвам като здраво стъпила на земята жена, която не върви по чужди стъпки, а оставя свои собствени.
Пишете много и за любов. Какво е тя за Вас?
Ивелина Никова: Казват, че любовта е химия… Аз вярвам, че тя е състояние на човешкия дух, вятър, приливна вълна, сноп слънчеви лъчи, огън, полет на птица и водопад от звезди. Наричам я „парфюм на богини“ и „непресъхваща древна река“. Тя е скъпоценното бижу, което украсява дните ни. Когато обикнем, ние забравяме себе си и подаряваме душата си.
Може ли любовта между двама души да продължава през целия им живот или постепенно тя се трансформира в други дълбоки чувства? А има ли истинска любов от пръв поглед?
Ивелина Никова: Истинската любов се открива трудно. Но намериш ли я, изведнъж откриваш, че са ти поникнали криле и че нищо в света не е страшно и непреодолимо. Когато си открил верния човек, ти ставаш някак си по-красив, очите ти греят от радост, а душата ти пърха като цветна пеперуда от щастие… Колко дълго ще продължи тази магия, се определя от силата на чувствата и от характера на двамата партньори. Трудностите и житейските несгоди променят хората, но това невинаги води до раздяла – просто обичта се превръща в уважение и дълбоко приятелство. Разбира се, възможно е да се стигне до трайно отчуждение и разрив, но дори и тогава умните и силни хора намират начин да си останат близки по нов начин.
Колкото до темата за любовта от пръв поглед, много можем да говорим, но според мен в този случай в началото възниква някаква симпатия и вероятно силно физическо привличане, а истинската обич идва по-късно, когато опознаеш човека, разтърсил сетивата ти в един неочакван момент…
Ивелина Никова. Снимка: Личен архив
За творците е много важна средата, която ги заобикаля. Как оценявате обществено-политическата ситуация у нас – стимулира или пречи тя на създаването на творчество и култура?
Ивелина Никова: Живеем в трудни времена, в които изкуството във всичките му проявления остава на заден план, скрито зад борбата за оцеляване и политически боричкания. В момента държавата се отнася към културата като мащеха и не подкрепя младите творци. Ще ми се да вярвам, че ще дойдат по-добри времена, в които това ще се промени. В същото време обаче, като гледам съдбата на представителите на по-старите поколения художници, поети, музиканти, артисти, май ще си остана с празните надежди – до къде трябва да стигнем, за да осъзнаем, че това са хора на духа, от които имаме нужда, но и на които трябва да бъдат осигурени достойни старини…
Кои са трите най-големи проблема в културата у нас – какво трябва да се промени според Вас?
Ивелина Никова: Във всички страни от ЕС, в който България членува, средствата, отделяни за култура, превишават в пъти тези у нас. В този смисъл според мен първият ни проблем е финансирането. На второ място бих поставила въпроса за ДДС в книгоиздаването – 20% са твърде висока ставка, за който и да е издател у нас. Трето място отделям на опазването и рекламирането на културно-историческото ни наследство, защото според професионалното ми виждане на счетоводител така у нас могат да влизат свежи пари – та ние сме известни по цял свят с изкуството на траките, а това е само един дребен пример…
Пишете и текстове за песни, както ни разказа наскоро народната певица Вики Грозданова. Работите ли и с други творци на музикалното поприще?
Ивелина Никова: До момента по мои стихове са създадени песните „Българка е!“ (изпълнявана от Виктория Грозданова) и „Ти ли момко?” (изпълнявана от Фолк трио „Авлига“). Предстои да се запеят от Виктория Грозданова „Дъщеря на Пирина“ и „С една целувка и една молитва“. Надявам се скоро да работя и с други певци.
Ивелина Никова. Снимка: Личен архив
Представете на читателите ни стихосбирките си с няколко изречения. От къде могат да си ги купят? Планирате ли издаването на още книги?
Ивелина Никова: Първата ми стихосбирка се казва „Златни нишки“. Тя е предназначена за всички нежни души, които умеят да уловят и оценят красотата в ежедневието. Втората, която носи заглавието „България в сърцето ми“, е израз на обичта и преклонението ми към родината. В нея съм се опитала да се приближа по изказ до нашенския фолклор, да изкажа възторга си от градове и селища, които са ме впечатлили с красотата си и добротата на хората си, както и да обърна вниманието на читателите си към природни забележителности от различни краища на България. Третата ми книга се нарича „Копнеж по слънце“. Надявам се, че в нея мнозина ще открият себе си и своята любов, защото в стиховете между кориците й съм се старала да бъда максимално истинска и по своему топла… Тя е моето „пътуване към светлината“, защото за мен любовта може да бъде и едно, и друго нещо, но винаги носи изгрев…
От всичките ми стихосбирки само „България в сърцето ми“ се предлага в книжарници в по-големите градове, останалите разпространявам лично аз. Заявките за тях обикновено получавам във Facebook – който проявява интерес към моето творчество, лесно ще ме намери там. Правя планове и за нова книга, която ще излезе през 2015 г.
Портрет на Ивелина Никова. Автор: Мария Илиева
За финал – бихте ли споделили с Truestory.bg някой свой стих:)
Благодаря за удоволствието да бъда Ваш гост! Желая Ви успех и много нови почитатели! Ако позволите, ще завърша с цитат от мое стихотворение:
Всеки ден е надежда,
всеки ден ти е дар,
ако с вяра поглеждаш
и в сърцето със жар!
Всеки ден е жълтица,
с всеки ден си богат,
щом летиш като птица
над широкия свят!
Нека пазим вярата си в доброто и топлината в сърцата си и да творим красота всеки ден!
С Ивелина може да се запознаете лично и чрез страницата й във Facebook.
Присъединете се към Facebook-обществото на Truestory.bg, за да научавате още завладяващи истории като нейната!
Ивелина сподели част от другите си стихове специално за читателите на Truestory.bg. Насладете им се:
Левски
Какво ни остана от тебе, Апостоле? –
калугерско расо, младежките къдри,
кама, револвер и към бъдното мостове,
в заветно тефтерче – словата ти мъдри.
Разделно е времето, сбъркано, страшно
и нужно е пак да обходиш България.
В сърцата ни пътят е стръмен и прашен
и вяра ни трябва, че вече догаря.
По-нужен сега си! По-нужен от всякога –
да пламне отново най-святото дело.
Градчета, селца те очакват пак, Дяконе,
учи пак народа на доблест и смелост.
Там, дето чернеело нявга бесилото,
в полето софийско – поникнало цвете
То скътало твоята, лъвската сила,
пробило е с корени второ столетие.
Молитва за България
О, Боже, опази от зло България
от робски мрак и майчини сълзи,
от земетръс, порои и пожари,
от блясък на предателски ками!
Пази на Рила езерата, Боже,
на Добруджата златна песента,
на Казанлъка розовото ложе,
в Родопи – на Орфея любовта!
Със устни, Боже, Тракия целувай,
камбаните и наш`те писмена
а после синята мечта на Дунав
и шипченските орлови гнезда!
Със сила и блага дари народа,
платил с кръвта си святата земя
България да стигне пак възхода
и да застане гордо пред света!
Златна нишка
В сърцето си, от както се родих,
все твоят дъх, Родино мила, вдишвам,
че в дните ми, под небосвода тих,
оставила си тънка, златна нишка.
По тази нишка винаги вървях
и къс по къс те сбирах в себе си.
Кавал и чан край мен запяха,
да помня песента ти древна.
А нишката, по-тънка и от косъм,
поведе ме към Странджа и Сакар,
опъната над Арда и над Осъм,
да мина през душата ти, Българийо.
И днес, когато слънцето изгрява,
лъчите му посягам да открадна.
От тях корона искам да направя
и с нея до краката ти да падна.
Ти, Родино
Ти имаш хиляди лица, Родино –
девойка млада, старец и дете,
гора, връх снежен, розова градина,
бунтовно знаме, нива, къс небе.
Ти носиш много имена, Родино –
Копривщица, Калофер, Драгоман,
Преслав, Силистра, Плевен, Лом и Видин
и още Плиска, Дряново, Троян…
Ти пазиш толкова сълзи, Родино,
в реките Искър, Вит и Тунджа.
Затуй солено е морето синьо
и буйни са и Камчия, и Дунав.
Ти любиш своите чеда, Родино –
Апостола, Крум Страшни, Симеон…
Пастири, учени, царе, робини
в сърцето ти намират вечен дом.
За мен си всичко ти, Родино –
камбана, люлка, въглен, кръст,
вековен дъб, мед, старо вино,
хляб, сол, светиня, капка кръв.
Предсказано от Пагане
От небесата сини Тангра гледал
децата си със български души.
Предсказвал им падения, победи
и брода преко Дунава неудържим.
Калявал мечовете им във битки,
главите да не свеждат пред врага.
Опашки конски, сплетени на плитки,
да веят буйно, стиснали в ръка.
Стрели свистели бързо над земята,
Растели нови укрепени градове.
По дирите на Аспарух тревата
покрила твръд, поена с кърви векове.
Над златни ниви гарвани летели,
реките тъмни рукнали като винò,
от женски плач и планини ехтели
и ден и нощ се сливали в едно.
До пепел я изгаряли хиляда пъти,
посичали в утроба детските сълзи,
омраза заискрявала в очите мътни,
но огънят в сърцата им останал да гори.
Препускат нощем черните коне…
Чертае Тангра на чедата си пътеки.
До днес отекват думите на Пагане:
„България, пребъдвай ти през вековете!“
Козият рог
По еленови стръмни пътеки
все ме търсиш, щом слънце догаря.
Чувам пак кози рог отдалеко,
канарите звука му повтарят.
Нощем с мене го слушат щурците,
притаени в зелените халища
и до корен потръпват тревите,
песента ти пастирска ги гали.
Но мълча, че отдавна до огъня,
си отрязах косите, моминските,
тежки плитки нарекох на Бога,
нож да хвана в тез робски години.
Рила пази ми ревностно клетвата
да мъстя за честта за рода си.
Обичта съм решила да жертвам,
но родина от зло да опазя.
Не върви по хайдушки ми дири,
че гората ги скрива под листи!
Искам с козия рог да ми свириш
в смъртен час да го чуя да писне!
Размисли на Пепеляшка
Отдавна счупих чудната обувка,
кристали в стъпките си разпилях.
Магията бе само миг, целувка,
но свърши се, сърцето онемя.
Разкъса се вълшебството на части,
каляската е тиква. Ето, на –
измамни са мечтите ми за щастие,
изгубени сред просени зърна.
И няма балове и пищни дрехи,
последен валс танцува любовта.
Дочувам край огнището си ехо,
навярно вика мойта самота…
Не вярвам вече в никакви химери.
Дванадесет – броя камбанен звън.
А принца свой така и не намерих…
Но чакам го във всеки следващ сън.
Още ли?
Още ли ме чакаш нощем, мамо?
Още ли се молиш пред свещта,
да ме пази Господ Бог и само
доброта да срещам по света!
Пазиш ли ми детските къдрици?
Топлиш ли ги с ласкави ръце?
Пил е всеки косъм по сълзица –
мъката на твоето сърце.
Още ли говориш с птици, мамо?
Още ли ги питаш где съм аз?
Като тях, уви, крила си нямам,
към дома да литна в тежък час.
В слънцето ли ме заклеваш, мамо?
В месечина? В ясни ли звезди?
И дори светът да рухне, знам аз –
обичта ти все над мен ще бди!
С една целувка и една молитва
От малка ме научи да съм силна,
да давам прошка и на враговете
и като тебе, мамо, обич свидна
до края си да кътам във сърцето.
Косите ти разресва вече зимата,
снежинки се белеят в тях отрано,
ала по устните си, мамо, още имаш
следи от песни, детски смях останал.
Когато търся щастието в стръмното
и парят в мене въгленчета ситни,
ти, мамо, палиш ясно слънце в тъмното
с една целувка и една молитва.
Сега пред тебе, мамо, коленича,
пред болката и светлата ти радост.
С най-тихото и святото „Обичам те!“
букетче маргаритки ти дарявам.
Не искам много
От живота си много не искам –
светлина и небе, влюбен поглед един
и в сърцето ми обич да плисне –
слънчев извор целебен с горещи води.
Ще ми стигнат две хубави думи,
сладък залък, път звезден, любими очи,
шепа спомени в нощите лунни,
късче вяра и сноп пъстроцветни мечти…
Не, не искам богатства несметни –
диаманти, пари и палати не ща,
а светулка една – да е светло,
и дървото Живот, да разлиства листа.
Шарен свят
От запад до изток, от север до юг
светът се пъстрее, широк и красив
и майчина вяра и обич засукал,
той още с копнежи и с песни заспива.
Изнизват се дни и години, столетия…
Прохождат дечица и старци издъхват,
империи рухват, съвсем мимолетно,
проблясват звезди и морета пресъхват.
Върти се земята, избухват войни…
Тежат по снагата й хиляди стъпки.
Гнетят я прокоби и тежки вини.
Богат е човекът, но плаща прескъпо…
Той кръста си носи в света сиромашки,
очите отправил към бъдния ден,
изпълнен с надежда, уверено крачи,
но някак сърцето ми тихичко стене –
че няма насита, а стига му залък,
трева – за постеля и луда любов.
И страшно е грозно и толкова жалко,
че стягат духа му железни окови.
От юг та до север, от изток до запад,
светът бива шарен – бедняшки, богат…
Но нищо не струват камарите злато,
душата си щом си обрекъл на ад.
Прости, обичам тишината!
Прости! Обичам тишината….
Навярно тя над тайните ми бди.
Навярно тъй лекувам самотата
в ранените безпътни, сиви дни.
Прости ми, че сама съм и не мигвам,
когато в мене болките растат!
Вода съм аз в най тихите си мигове
и бели лилии по мен цъфтят.
Прости! Най-свята ми е тишината,
най-мъчна – премълчаната любов.
Прости! От лилии ми е душата
и вехне в длани на живот суров.
Прости! Обичам тишината….
Навярно тя ме омагьосва нежно.
Спаси ме! Да не губя светлината,
когато в мен стопява се надеждата.
Завръщам се в сърцето ти
Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко.
Безмилостна, безумна и мечтана,
затворила се в орехче, до болка,
терзана в пек и снежни урагани.
Завръщам се в потайните ти мисли,
понесла въглени от жарки клади,
от белите ти сънища по-чиста,
божествена, безмълвна и изстрадана.
Завръщам се в сърцето ти. Отново.
Притихвам, там, до хилядите рани.
По-силна съм от всичките любови,
завръщам се при тебе – да остана!
Душата на твореца
Душата на твореца е във огън,
в брашно и мед е, в камък и вода.
От раждане ръцете му целува Бога
и ги нарича да създават красота.
Творец е всеки, що блага оставя,
издигнал къща, мост или чешма,
садил дърво, дете кръщавал
и нарисувал изгрев сред тъма.
Творец е тоя, който пише книга
и гроздето превръща във вино,
и тоя, който в песен се издига
над сивото в житейското русло.
Душата на твореца е от цвете,
от слънчев лъч и мъничка сълза.
Щом стори добрини тя свети,
угасне ли, изгрява пак в звезда.
Остаря, Дон Кихоте
Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници.
И светът е различен, по-груб от преди.
С глътка черно кафе си лекуваме делника
и превързваме с думи ранени съдби.
Че земята е същата, казваш? Едва ли и хората…
Господари са! Всеки се прави на Бог!
А мигът е борба, но граничи с умората,
че е прах мъдростта ни в живота.
Не достига Любов и Надежда, и Вяра,
а сърцата си пазим зад фалшиви стени.
Дулсинея продава нежността си със мяра –
само грамче за рокля, парфюм и пари.
Зверовете? За жалост, те още са живи.
И навред сеят злоба и завист, лъжи.
Само Санчо е днеска щастливец,
в чаша с гроздова още мечтите множи.
Остаря, Дон Кихоте! Смелостта ти е лудост!
Росинант окуця, а светът е жесток.
Стига толкова битки! Като ледена кула
всяко зло ще се срути в душите дълбоко.
Вълчица
Пътят с мен не е никога бял.
Ако можеш, избягай! Вълчица съм.
Нощем вия, луна щом изгрява
и тъгувам додето се съмне.
Всеки косъм по мене настръхва,
щом усетя любовни капани.
Помнят още тревите изсъхнали
колко пъти съм близала рани.
Как обича вълчица ли? Страшно!
Дава мило и драго, прощава…
Но със зъби си пази душата,
че вълчицата дива остава.
Бягай! Бягай, не е още късно.
Замини в неизвестност далече!
Закъснееш ли, слагаш си кръста,
че се люби вълчица за вечност!
Аз самотна и горда умирам
със кървящо сърце на раздяла.
По земята ми – кървави дири.
Пътят с мен не е никога бял.
Мария-Магдалена
Греховете си нося на шията,
като черни мъниста проблясват.
Със светена вода се не мият,
не изгарят и в буйните клади.
Нямам гривни от злато и пръстени,
само обич в душата съм свила,
що безумци разпъват на кръста
и накичват с венци от бодили.
Няма място във храма за мене.
Как да искам от Господ тогава
своят син за една Магдалена
във света тъй студен да венчава?
Хроми, слепи и грешни със камъни
ме замеряха, плюха и клеха.
Опростих им… и силна за двама
срещу всички изправих се крепко.
Пропиляла на дребно живота си,
днес се моля за сетна присъда:
щом възкръснеш за мен на Голгота,
и ребро, и любов да ти бъда.
Простих за всичко
Отдавна ти простих. Простих за всичко:
очакването в сребърните нощи,
пропадането в дъното, до ниското,
мечтите, изпокълцани със ножа.
Простих за хладината на сърцето ти,
по ризата ти чуждото червило…
лъжите, самотата на кафето ми
и зная – не е слабост, а е сила.
Понякога ми липсва обичта ти,
цветята, също свещите на празник
и сякаш ляга мъка на гръдта ми,
а в мен е тихо и ужасно празно.
Тогава пускам диска с наш`та песен
и в стаята танцувам сам-самичка.
Прегръщам зими, пролети и есени –
сезоните, в които се обичахме.
Вина да търся вече няма смисъл,
но да забравя някак си не мога
и нека занапред да сме на чисто,
ала боли от думичката „Сбогом”!
