„Скъпа Луиза, ….“
Започвам писмото класически, както ни учат дебелите книги. Спирам с писец във въздуха. „Скъпа“? За теб помня само, че беше от Португалия, мисля, от Порто, и че на едно пътуване до Жирона и Фигерас (бел.авт. Испания) се взирахме дълго в една карта, за да се ориентираме и да поведем останалите. В онези минути, надвесени над изрисуваните улички и сгради по картата, си говорихме за езици – португалски, български, испански, каталунски и подхвърляхме фрази на всеки един от тях. Смяхме се с глас на изкълчените си произношения. След това те видях още два пъти.
„Скъпи Доминик и … как се казваше приятелката ти…? Марта?….“
Прекарахме една нощ заедно, пазейки си страх на гарата в Маракеш. Подпрени до една колона, с лица, осветени от няколко лампи, които от време на време прекъсваха потока светлина с жално примигване. През преплитащите се истории, с които запълвахме разтягащите се като разтопен кашкавал минути, ми разказвахте как планирате бъдещето си. От профила ти във фейсбук знам, че вече не сте заедно. Сега си сгоден за момиче от Тайланд. Бъдещето ти с твоята Може-би-Марта остана заключено на маракешката гара.
„Скъпи непознат батко на колело, когото задминавахме при пътуването си из Триградското ждрело…“
Бях още мъничка и ми ставаше лошо от завоите. Налагаше се да спираме на всяка трета къдричка на пътя. В тези кратки почивки ти, настъпил педалите с еднергията на младостта, вземаше отново преднина. Накрая се засякохме пред входа на пещера „Дяволското гърло“ (изпълнила детското ми съзнание с мрачни сънища за много нощи след това посещение). С нашите се заговорихте. Човешки, с усмивки и за битовизми – кой откъде е и как го подмята животът. Месеци по-късно, пак яхнал колелото, се появи пред къщата ни в Герман (обл. София). Нали мама и татко я бяха споменали някъде из канонадата от думи и ти, запомнил този детайл, мина да ни видиш, преди отново да насочиш колелото си по пътя водещ навсякъде и никъде.
„Скъпа синьора от малкото кафене в Сиена…“.
Октомврийската Тоскана и златните й лозя сякаш привършиха до границите на Сиена, където вятърът оформяше шушулки по провесените ни носове. Загърнати с катове дрехи търсехме парченца слънце по паважа, за да се стопим. И попаднахме при теб. Аз, с разваления ми италиански, татко, с дума-две и смесица от няколко езика и мама, с усмивка и жестове. Завързахме разговор, за традиционното конно надбягване, което тъкмо беше привършило. За дечицата, изрисували моменти от него с пастели на листчета хартия, закачени по стените на кафенето. Ти гръмогласно се смееше, докато направи на родителите ми (българи, несвикнали на италианското еспресо) по-по-по-още-една-идейка-по-дълго кафе, което да не прати сърчицата им с тупкане в тавана. Стоплихме се. И не заради кафето ти.
„Скъпи Франко Марзоли…“
Отседнахме при теб в Милано, през couchsurfing и ти веднага откликна да ни приютиш. Беше на близо 70, сам в големия си апартамент, пълен с картини, книги и музикални инструменти. Нямаше съпруга, нито деца, твоето семейство бяха пътешествията. Беше пребродил света и сега, забавил малко ритъма, посрещаше в дома си други пътешественици, през които да си взимаш малко номадско усещане. Не толкова слушаше нашите истории, колкото искаше да разкажеш своите, да ги преживееш отново, да се върнеш на пътуването си в Тайланд колкото пъти можеш. Показа ни в една от книгите си информация за България. Не беше успял да идеш там из всичките си пътешествия. На тръгване ти оставихме една мартеничка (беше първи март) и покана да дойдеш, за да ти разкажем къде ни е отвел пътят с годините.
„Скъпа Таня от Мексико…“, борбата за здравно образование още ли е безмилостно жестока?
„Скъпа Флор от Аржентина…“, още ли свириш на пиано и търсиш мястото си в света?
“Скъпи Стефан от Берлин…“, вярвам, че още се опитваш да нахраниш бедните старци, живеещи в твоята сграда с взетите от супермаркетите някога топли кроасани.
„Скъпи Майкъл, Есра, Марек, Юлия…“
„Скъпи мои мимолетни познати, срещнати по пътища, гари, летища и самотни улици…“
Тези неизпратени писма са за вас.
С благодарност, че сте изпълнили пътешествията ми с истории, които да помня, да разказвам, да изписвам.
С обещание да не забравям малките-големи уроци, научени по пътя.
Пък кой знае… току виж се видим пак на някое кръстовище, с още бръчка или две от усмивките на времето, с джобове пълни със случки за споделяне и с длани, протегнати за още.
Водещо изображение: mexiconewsnetwork.com
