Яна Бюрер Тавание: Време е за революция на емпатията

В първите часове на 2018 г. изгледах един изключително емоционален 11-минутен клип, който ме накара да се почувствам едновременно слаб и силен, уплашен и обнадежден, съкрушен и вдъхновен. Преди всичко обаче това видео затвърди убеждението ми, че нищо в човешката история – и най-красивата форма на милосърдие, и най-грозната форма на злоба – не е случайно или необратимо. Видеото също така доказва правотата на психоаналитика Виктор Франкъл, който преминава през ада на концентрационните лагери в нацистката част от Европа по време на Втората световна война, за да достигне до заключението, че човек невинаги може да избира обстоятелствата, в които попада, но винаги има свободата да избере как да реагира спрямо тези обстоятелства.

Въпросният клип представя речта на неотдавнашно събитие от поредицата TED, която нашата сънародничка Яна Бюрер Тавание изнася пред многобройна публика, чийто бурни аплодисменти в края говорят сами за себе си.

Отдолу ви представям Яна, а след това прилагам превод на български език на цялата ѝ реч, която, убеден съм, няма да остави нито един от вас безучастен.

Яна е от хората, които обичам да наричам красиви умове – добри, възпитани, скромни, любознателни, трудолюбиви, свободолюбиви и смели мечтатели, които имат прекрасни идеи, но и страст и готовност да работят за тяхното осъществяване. Яна е от хората, които с думите и делата си ни осигурявавт остров на спокойствие, щедрост и вдъхновение насред океана от алчност, насилие и предразсъдъци. Яна е от хората, които внасят светлина там, където мракът заплашва да погълне всяко ъгълче и да задуши всеки порив на живот.

Проследявайки биографията на Яна, има огромна вероятност първо да се усмихнете, след това да се очаровате, а накрая просто да затворите очи и да благодарите, че имате привилегията да дишате един и същ въздух по едно и също време с толкова силна личност.

Яна е активист за човешки права и социален предприемач с над 10 години опит в журналистиката. Тя е съосновател и директор на глобалната инициатива за социално ангажирано изкуство Fine Acts. Съосновател е и на най-голямата пратформа за доброволчество в България – TimeHeroes.org, като в момента е член на борда ѝ. Създател и директор е на програма „Кампании и комуникации“ на Българския хелзинкски комитет (БХК) в периода 2009-2014 г., от 2016 г. е заместник-председател на организацията. От 2016 г. Яна е и един от тримата експерти в Съветническата група за Европа и Централна Азия на международната неправителствена организация Amnesty International. Носител е на много български и международни журналистически награди. Понеже е от хората, които откриват каузи зад всеки ъгъл, Яна е още старши стипендиант на TED, млад глобален лидер на Световния икономически форум и стипендиант на Кралското дружество на изкуствата във Великобритания. През 2012 г. сп. WIRED я включва в своя първи Smart List с „50 души, които ще променят света“. Яна има степени по комуникации и политически науки от СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е в Харвард, Йейл и Оксфорд.

Сега ви оставям в ръцете на Яна.

Имало едно време момиче на име Деляна. Тя била художничка и свободно мислещ човек. Като повечето свободолюбиви хора, тя отказвала да приеме абсурдите на политическата система в родината си. Вместо това, тя избрала да ги осмива открито.

Нейната родина обаче била комунистическа България, където свободата на словото си имала цена.

На 19 г. Деляна била наказана заради това, че си позволявала да изразява собствено мнение. Режимът, който систематично използвал психиатрията за политически цели, опитал да я дискредитира, както и много други като нея, поставяйки им етикет психичноболни – в онези времена белег на срам и разрушение.

Деляна била диагностицирана с шизофрения – състояние, от което тя не е страдала. Диагнозата също така позволявала на режима редовно да я отвежда от вкъщи и да я поставя в болница за хора с психични заболявания. Там мозъкът ѝ бил третиран с електрошокове, без упокойка или обезболяващи, в будно състояние – по 5, 10, 20, 50, 100 пъти… Освен бруталната болка, която изпитвала, Деляна получила наранявания по мускулите и зъбите.

Днес ние считаме подобни действия за изтезание, маскирано като терапия. Това изтезание е било провеждано от чудовищен режим, но с позволението на едно безралично общество.

Деляна се самоубива, когато е на 37 г. Тя ми беше леля и моят най-добър приятел.

Когато тя почина, аз бях на 17 г. и тъгата ми беше погълната от гняв. Именно този гняв ме насочи към журналистиката малко по-късно. В продължение на години провеждах разследвания под прикритие, свързани с дейността на държавни домове за хора с умствени и психически увреждания в Източна Европа. Това са места, където хора са осъдени да прекарат целия си живот, често в условията на постоянно душевно страдание.

Видях деца на 7, 9, 10 г., които никога не са напускали детските си креватчета, чезнейки в резултат от липсата на любов. Видях хора, които биваха държани под ключ или контролирани чрез вредни медикаменти. Видях възрастни и деца, които просто бяха складирани, не лекувани, които получаваха наказания, а не помощ – докато не си отидат от този свят и не бъдат положени в необозначен гроб.

Трябваха да минат години, изпълнени с гневно отразяване на темата, преди една институция да бъде закрита след написана от мен статия. Не почувствах обаче това като победа, а по-скоро като обещание за предстоящото ми поражение. Промяната отнемаше цяла вечност, а аз не разполагах с цяла вечност.

За да победя времето, аз трябваше да се превърна в ние, а ние – да станем хиляди.

Затова се насочих към активизъм – първоначално неформално, обединявайки усилия с други отдадени хора в сектора. По-късно създадох програмата за кампании на водещата неправителствена организация в областта на човешките права в родината ми [Български хелзинкски комитет]. Проведохме кампании за повишване на информираността на хората по много теми, свързани с човешките права. Често обединявахме усилия с хора на изкуството, така че да покажем на обществото защо трябва да му пука за случващото се и да се бори за промяна заедно с нас.

Ще ви дам един пример. Инфографиката, която виждате, показва броя деца с умствени увреждания, починали в български домове за период от 10 години, а именно 238. Лалетата показват различните причини за смъртта им (недохранване, заболявания, насилие, инциденти), а слънчевите лъчи обозначавт броя смъртни случаи през всеки месец на годината. Веднага са вижда, че най-много деца са починали през зимата.

Тази графика сграбчи хората за гърлото и изигра централна роля като част от кампания, в рамките на която събрахме хиляди подписи на хора, които настояваха за незабавна справедливост и реформа. Тази компания задвижи един много по-голям процес, който накрая доведе до настоящото закриване на всички подобни институции в страната.

Когато размишлявам върху нечовешкото страдание, на което съм станала свидетел през всичките тези години, аз си задавам следния въпрос: как позволихме това да се случи? Вярвам, че всички ние трябва да спрем за миг и да помислим какви още неща ние като общество позволяваме да се случват, неща, които ще ни карат да се срамуваме след 30 години: бушуващото икономическо неравенство, масовото нарушаване на правото ни на лично пространство, яростната дискриминация и дамгосване или пък хората, които губят правата, свободата и живота си заради мнение, сексуална ориентация, пол, религия или цвят на кожата.

Обратното на многообразието не е еднаквостта, а потисничеството. Обратното на справедливостта не е несправедливостта, а тиранията.

Но хората – и вие, и аз – имаме склонността да нормализираме немислимото и да повдигаме рамене в знак на безпомощност, когато го видим с очите си: „Това е действителността, нищо не може да се направи.“ Ние рационализираме неизречимото, забравяйки, че привидно здравите основи лесно могат да рухнат, докато спим, че комфортът ни е чуплив, че това засяга всички ни, че всяка една несправедливост всъщност е лична.

Емпатията трябва да замени апатията. Как обаче се постига емпатия? Моят отговор е: с помощта на изкуството.

Леля ми продължи да рисува до деня, в който си отиде. Не картините ѝ караха режима да се страхува, а нейните думи и действия, но този режим не е успял да проумее, че точно изкуството я е поддържало жива.

Виждала съм как изкуството може да лекува, но леля ми също така ми е казвала, че изкуството може да вдъхновява и да преобразява.

През многобройните вечери в стаята ѝ, затрупана с книги за изкуство до тавана, сядахме до малката ѝ масичка за кафе – аз по пижама, леля ми по пеньоар – и с часове си говорехме за живота, а често и за изкуството. От Пикасо през Гоя до Бийтълс, обсъждахме как изкуството функционира извън всякакви норми, как никой, режим или група, не може да го притежава, как то докосва сърцето.

„Изкуството може да постигне неща, които информацията не може“, казваше леля ми, и като активист съм имала възможността да се уверя лично в тази сила на изкуството.

Днес мнозина от работещите в областта на човешките права не успяват да облекат изключително важни въпроси в език, който би накарал хората да им обърнат внимание и да ги подтикне към действие. Голите факти и статистики не вършат работа сами, същото се отнася и за отделни репортажи и изявления. Обратно, изкуството прескача всякакви ограничения и ни свързва с истории и теми на едно по-дълбоко, емоционално ниво. Изкуството може да произведе интуитивна реакция. Изкуството може да ни накара да почувстваме нещо привидно далеч от нас като нещо, което ни засяга лично.

Вярвам, че е време за революция на емпатията, за глобално движение за уважение, равенство, достойнство и справедливост с помощта на изкуството.

Ние имаме нужда да свържем човешките права и изкуството като катализатор на социална промяна, да подпомогнем сътрудничеството между активисти и представители на артистичните среди, защото заедно те могат да създават творби, които информират и подтикват към действие.

Към днешна дата вече има страхотни примери за изкуство с цел. Аз обаче смятам, че целенасочените усилия в тази посока имат потенциала да допринесат за обществената промяна.

В последно време аз и няколко съмишленици сме отдадени именно на тази кауза. Все още сме в самото начало на работата си, но вече имаме проекти като Postcards from Ferguson в партньорство с фотографа Джон Ловенстайн. Тези картички са интерактивна форма на изкуство, които спомагат за инициирането на разговори по комплексна тема като расата. Картичките приканват хората да споделят мислите и чувствата си относно расовата дискриминация и несправедливост със своите приятели и роднини. Любимата ми картичка е тази от Тайрон, ученичка в гимназиален етап в Ню Йорк, до Дядо Коледа: „Скъпи Дядо Коледа, искам пони и отбранителен щит.“

Докато прелиствах дневника на леля ми години след смъртта ѝ, забелязах едно изречение, въпрос, който леля ми беше писала многократно измежду всякакви други мисли: „Жива ли съм?“ Този въпрос е бил своеобразна проверка, така както човек самостоятелно може да направи тест за рак, само че в нейния случай става въпрос за душевен тумор. „Пука ли ми? Животът ми има ли значение? Жива ли съм?“

Вярвам, че живеем единствено чрез другите. Пулсът ни е синхронизиран с този на други хора. Историята ни е написана с думи, изречени от други хора. Имаме глас единствено ако помагаме на други да говорят и силата ни се измерва не с броя на хората, които сме пречупили, а с броя на тези, които сме способни да повдигнем и да носим на раменете си. Ние сме гигантите, от което бъдещето ни се нуждае.

Революцията на емпатията започва от сърцето. Ето защо ви призовавам да си зададете въпроса, който леля ми си е задавала – „Жива ли съм и какво бих могла да направя, за да бъда още по-жива днес?“

Източник на заглавното изображение: YouTube

---