Останал сам в преддверието на нощта,
нощ дълга, нощ скъпа, за цял един живот,
повехнал, като цвете в жарък ден,
глава навел, очаквам теб, да дойдеш…
Да дойдеш вътре, там дълбоко,
неспирана от плът и от материя,
със волен дух, в безкрайното пространство
на моята душа…,
навела поглед, носеща в косите светлина,
на раменете звезден прах,
в очите бисерна вода,
в ръцете цветен аромат,
за да може лицето ми да черпи светлина,
когато докосва твоето лице,
за да могат очите ми да пият,
от извора на твоите очи,
за да усещам безкрая на вселената,
докосвайки раменете ти,
за да се унасям от аромата на света, прегръщайки те,
за да мога, щом вкуся от устните ти,
да получа теб,
без страх, без ярост, без гняв,
без дори желание за притежание,
защото ти си в мен,
с един поглед, едно докосване,
едно сливане на устните ми с твоите,
ти влизаш в мен и си свободна,
върви, вратите са отворени,
във всяка стая влизай,
сълзите са в сандъците събрани,
разпилени бисери, като дъжд по стар паваж.
Стъпвай боса,
няма с какво да нараниш краката си,
тъй мек е пода, в който вложих
облачен пух, светла мъгла,
но не студена, не студена…
Просто ела и виж, целуни ме,
искам да забравя, за да мога да живея,
за да могат да се смеят очите ми,
за да мога да пея с глас,
така, както желае сърцето ми,
с тъга, с болка и мъка,
за да извървя пътя на цветовете на дъгата,
по капчиците дъжд,
и да те открия на върха
на цветното съвършенство,
горда, красива, нежна,
обичана от мен.
Автор: Симеон Ангелов
Ако този текст ти харесва, гласувай за него чрез бутона „Харесва ми“ в началото на настоящия материал или го намери в страниците ни във Facebook и Google+ и натисни „like“ и „+1″ под него.
Текстът е отговор на предизвикателството на Truestory.bg, наречено „Да говорим за любов!“. Повече за него може да научиш тук.
Снимка: Skalatimes.com
