Годината за някои започва с край. Както при мен. Положението е нова година, стар късмет… но все пак усетих нещо непознато досега – да ме зарежат навръх Коледа ми е абсолютен емоционален антирекорд. Номер 8… виждам символиката на безкрая в това. Да, все още ги броя, макар да знам, че когато събереш математиката с чувствата сметката никога не излиза.
Не върви да изваждаш от тях, нито да ги делиш. Не мога и да изляза на + от месеци, заради неспирните си разходи по терапевти и лечители, при които търся решение. Какво ми има? Защо не ставам за обичане?
Пресмятам и претеглям отговори на въпросите си и сега, докато се правя, че заспивам. Май все се самозаблуждавам, а после търся честност от околните. И това не ми се връзва…
Захлупвам лицето си с възглавницата. Главата ми се загрява, но тялото е все така студено. Искам някой да ме стопли. Да увие краката ми в одеялото, както правеше баба навремето – с едно движение превръщаше зимата в уют. Тя беше мъдра, разбираше го живота. Доверяваше му се, помагаше ми и аз да го правя. Май не съм се чувствала добре в кожата си, откакто тя си отиде. Липсва ми, искам да я видя…
…поне да я сънувам…
…сега…
– Бабо, на какво ти приличам? Аз се колебая. На магнит за счупени боклуци или на салфетка от дюнерджийница? Привличам всеки изгладнял, който посяга, изтрива мазните си ръце и мисли в мен, а го представя като нещо специално. Лично, интимно, сакрално, ако ‘щеш. Изповядва се, а всъщност ме използва. Вярва, че пречиства душата си, а просто почиства устата си. После ме хвърля в кошчето за боклук. Или ми затръшва вратата на изповедалнята в лицето. Как ти звучи по-въздействащо?
А баба мълчи и ме гледа. Изучава ме сякаш съм непозната… сякаш очаква нещо.
– О, и ти ли си на опашката? Огладня? – изправям се и влизам в образа на любезна сервитьорка. – Какво да бъде за Вас – минута внимание, забърсване на вина или комбо меню с разговор-ремонт на разбито сърце?
Продължава да мълчи и да чака.
– А моето сърце?! – избухвам.
Очите ѝ проблясват.
– Какво за него? – пита ме.
– Ето го тук! – грабвам ръката ѝ и я натискам с все сила върху гърдите си. – Усети! Още бие… като църковна камбана. Шуми като смачкана хартия! И ме боли…
Хвърлям сухата ѝ длан и се отпускам в краката ѝ.
– Вярваш ли в това, че всеки път, когато разбият сърцето ти, върху него остава истински микроскопичен белег?
– Вярвам.
– Значи моето прилича на географска карта. Реки от сълзи и планини от болка, начертани върху един пулсиращ юмрук. Сигурно не изглежда много естетически издържано. Деформиран орган, отброяващ миговете ми живот.
Поглеждам гръдния си кош, почуквам леко вляво и се провиквам към мястото:
– Хей, колко още оставааа? – приближавам ухо и се заслушвам в престорено очакване. – Туп-туп ли? Тик-так? Хм… две секунди… два часа… два века?
Избухвам в смях.
– Стига, Господи! Разпредели малко болка и по другите сърца. Аз вече си нося цял нов мини континент. Бабо, трябва ли ви още територия там горе? Вземи ме с теб, идвам с бонус.
Две сълзи се спускат в разкривената ми от грозна усмивка уста. Преглъщам ги… закашлям се.
– Гледай, давя се. В собствените си мисли, обвинения и съжаления. А ти мълчиш!
– Мълчанието понякога е здравословно и пречистващо. Особено когато си прекарала дълго време в дюнерджийница или зад прозорчето на изповедалня – подсмихва се иронично баба. – Но нека и аз да те попитам нещо – знаеш ли, че сълзите са думите на сърцето?
Не казвам нищо. А тя продължава.
– В момента ти говориш на него, то говори на теб. Поплачи си да ти олекне, дете, помниш ли, че все така те успокоявах? И тежкото става по-леко. Сърцето те лекува… и се лекува. Белезите му са следите от твоите извървени пътища в търсене на личната ти истината. В търсене на смисъла, на върха. Там, където те чака най-чистата и възраждаща сила. За нея всичко преживяно си струва, след нея всичко вече е казано.
Рухва и ме помита. Стаеното, премълчаното, изкрещяното насила, от болка – излива се от очите ми като мътен дъжд, като черен сняг. Посипва се по краката ми, попива в земята. Освобождава сърцето ми. Лекува ме. Лекува го.
Плача пред баба. За нея. За себе си. Плача на сън, стена, гърча се. Може би два часа. Може би два века.
Събуждам се върху ледена и подгизнала от сълзи възглавница. Но е различно. Топло ми е – ей тук, в средата на гърдите. Това ли е? Отговорът и на най-невъзможната задача. Лекарството за всяка болка. Безсмъртното. Вечното.
Усещам я като мъничка искра. Моя, от мен и за мен. Родила се е в сърцето ми, потрепва и тръгва към върха на езика ми.
Прошепвам я: Любов.
Сега всичко си струва. Сега всичко е казано.
