„В мига, в който пуснах парапета, изпитах огромно съжаление и започнах да се моля за чудо.“
Кевин Хайнс, оцелял след скок от моста Голдън Гейт
Всеки си има собствени демони, но някои хора имат само тях и нищо друго, за което да се хванат. Тази нощ стигнах до дъното – усещах как по самата му повърхност се бе появила пукнатина, през която качулатите натрапници и агресивни изтезатели, настанили се против волята ми в главата ми, протягаха сенчестите си полускрити ръце от мрака, за да изтръгнат и последната ми спасителна мисъл. Искаха да ме довършат, да ме подлудят и най-сетне да го направя – това, което обмислях от известно време, защото душата ми вече трудно съществуваше в тялото, в този затвор, в който биохимичните процеси не протичаха както трябва, а предизвикваха мозъчните ми клетки да поискат да се самоунищожат. Най-сетне качулатите демони успяха. Вече нямаше какво да ме спре. Ръцете им сграбчиха душата ми през тази адска нощ и най-сетне я изтръгнаха от мен, запращайки я право в зейналата пропаст. Бездната ме погълна, пукнатината се затвори над главата ми и ме остави там – под дъното. Единственото, което можех да направя в този момент, бе да стана от ръба на леглото, където седях часове наред без да помръдна, да отключа външната врата и да отида до мястото на сцената, която умът ми натрапчиво прожектираше на голям екран със субтитри от мислите ми – до скалата. Да застана на ръба ѝ, да погледна звездите за последно и просто да полетя в тъмната бездна пред погледа на надвесената над нея Луна, осветяваща летящото ми право надолу тяло. Качулатите потриваха доволно ръце. Напоследък доста бяха наедрели, усещах как лакомо се хранят с мислите ми, пирувайки в пълния ми мрак.
***
Излязох от дома си, дори не заключих вратата и не погледнах назад – какъв смисъл имаше да го правя. Съвсем скоро нямаше да изпитвам тази разрушителна психическа болка, заради която отивах на последната кинопрожекция в живота си – на филм, на който бях и режисьор, и главен герой, който щеше да бъде прожектиран само за мен на самия ръб на скалата. Бездната щеше да ме обвие в тъмния си плащ, да ме прегърне с невидимите си ръце и се надявах да ме отведе на място, където нямаше да чувствам нищо, абсолютно нищо. Излязох от дома си и се запътих към нея. Не чувах ударите на сърцето си, но ги усещах сякаш то се намираше в главата ми. Имаше някакъв странно хармоничен ритъм на опустошение навсякъде в тялото ми, което явно усещаше накъде се бяха запътили мислите ми. Изглежда, че дори тялото ми искаше всичко да приключи, уморено от отчуждената ми душа.
Къщата ми беше в края на селото. Близо до скалата. Пълнолунието правеше тясната горска пътека, по която се стигаше до мястото, магична и полузабулена в тайната си мисия да ме изведе до скалата. За последно щях да извървя този път, който познавах много добре, но досега не се бях осмелявал да проверя какво се крие отвъд ръба.
***
Най-добрият ми приятел. Днес той ми се обади. Както винаги не отговорих на обаждането му. После той отново ми звъня – не спираше и не спираше. Накрая дойде до вкъщи. Не му отворих вратата. Започна да тропа по прозорците. Знаеше, че съм вътре. Напоследък често му повтарях, че ще скоча от скалата, че искам всичко да приключи и адът в главата ми да спре веднъж завинаги. Беше се притеснил за мен и бе дошъл да провери дали всичко е наред. Обикновено ме изслушваше, после ми говореше неща, които да ме успокоят поне временно. Докато не му обещаех, че няма да извърша немислимото, не си тръгваше. Днес дойде поради същата причина. Пак му заговорих за скалата. Редях, и редях, и не спирах… Само че този път той сякаш превъртя. Не го бях виждал такъв. Никога, откакто го познавах, този благ и мил човек не бе избухвал по този начин. Явно повредих и него. Заяви ми, че повече не може да слуша за тази скала, че му е дошло до гуша от цялата гадост, която изливам постоянно върху него, че не може повече да потъва заедно с мен, заради прекалената си емпатия, и че явно не може да ме издърпа от това злокобно място, на което съм попаднал, каквото и да прави. Заяви ми в прав текст: „Скачай от скалата тогава! Не мъчи повече нито себе си, нито мен, нито околните! Хайде, направи го най-сетне вместо да говориш постоянно, че ще го направиш!“. После си тръгна, затръшвайки вратата, а аз останах шокиран и сам, и по-безпомощен от всякога. Останах сам, всички си тръгнаха от мен, убих техните положителни мисли, тяхната надежда да ми помогнат, разруших живота си и всички ме напуснаха. Какъв смисъл имаше. Вече не виждах такъв. Последната светлинка в живота ми си тръгна с моя приятел. Умрях преди да скоча откъдето и да било.
***
Докато вървях по горската пътека, си мислех за това, което се бе случило днес. Този последен тласък, този нагорещен въглен, жигосал сърцето ми – думите на най-близкия ми човек, ме накараха най-сетне да осъществя замисъла си. Вече нямаше смисъл да се боря. Останах сам, всички ме изоставиха и донякъде ги разбирах. Нормалните хора не искат да бъдат погълнати от нищото, от празнотата, тя може да бъде заразна. Трудно е да си до човек като мен, а какво остава да си този човек, до когото е трудно да бъдеш. Скоро всичко ще потъне в забрава. Вече на никой не му пука за мен. Няма смисъл, никакъв смисъл. Все тая с мен или без мен.
Стигнах до скалата и погледнах право надолу – пропастта бе погълната от тъмата, но заради пълнолунието се открояваха сенките на клоните в едно забулени с шубраците на мислите ми. Затворих очи, погълнат от последните си нездрави съждения все още стъпил на твърдата земя. Чувствах се отчужден от всичко и от всички, като че да бях ехо на самия себе си, сякаш се гледах отстрани. След това скочих. Скочих от ръба на скалата в тъмната бездна. В мига, в който го направих и полетях право надолу, разбрах, че това е най-голямата грешка и съжалих за решението си. Докато падах, осъзнах, че не искам да умра, но вече беше късно. Бях извършил немислимото, непоправимото.
Миг след това паднах на нещо меко. Около мен се разхвърчаха листа и малки клонки, а викът, който нададох, сякаш не излезе от моята уста. Бях толкова шокиран от случващото се, че си помислих, че може би вече съм мъртъв. Боже мой, опипах около себе си – бях паднал в някаква мрежа. Някой я беше поставил и покрил с листа и клонки. Тогава ги чух – гласовете отгоре, от скалата, разпознах този на най-добрия си приятел и на други мои близки хора. Бях в шок, истински неописуем шок, но и усетих нещо друго – хватката на качулатите сякаш се бе отпуснала. Изпитах истинска благодарност, че още съм жив.
***
Когато шокът премина, научих какво точно се бе случило. Най-добрият ми приятел бе организирал всичко. Поставили мрежата заедно с останалите ми близки хора, покрили я с листа и клонки да не се вижда от горе от скалата. Бил прочел някъде за някой си Кевин Хайнс, който оцелял след скок от моста Голдън Гейт, и как това променило живота му, осъзнавайки в последните си мигове, докато е падал, че иска да живее и че няма непоправими неща. Приятелят ми се надявал това да се случи и с мен. И то се случи. Исках да живея, повече от всичко, въпреки всичко. Аз бях спасен.
Автор: Але Горска
Разказ на тема „Няма страшно“ и второ място в предизвикателството на TrueStory.bg
