Има някой навън. Или така ми се струва. Не, чувам стъпки. Неговите стъпки, тежки, със суркане. Звукът напомня на пилене на метал, но заглушен. Спъва се. Следват няколко ругатни. Варелът със събраната вода се плисва с мощен ритник. Потръпвам! Не знам къде да отида. Двете стаи, в които живеем не предлагат скривалище. В едната спи детето. Затаявам дъх. Дано да не го събуди. Поне този път. Придърпвам дръжката на вратата сякаш мога със силата си да спра това, което ще последва. Това, което вече 5 години се случва толкова често, колкото реши дяволът отвън. Нямат значение сезонът, времето от денонощието, нито моето старание. Вече съм го разбрала. Не мога да укротя нито гнева, нито озлоблението. Мога само да се надявам да оцелея.
Поглеждам през прозореца и погледът ми се спира на мушкатата, които насадих пролетта. Обичам цветовете им. Различни са и ми дават усещането, че може би има нещо повече в този живот. Нещо повече от страха и живота ден за ден. Обичам да цапам ръцете си с пръст, да създавам красота, да вдишвам аромата на цветята, да гледам как пчелите жужат около тях. Но тези мигове са толкова кратки, че понякога ги забравям. Забравям коя съм, защо съм тук, понякога и името на детето си. Сигурно е защото съм глупава. Така и не завърших гимназия. Срещах Краси. Той беше по-голям, хубавец в моите очи. Имаше работа и собствена къща. И от всички момичета хареса мен. Аз никога не съм била предпочитана от момчетата. Бях прекалено слаба, носех очила и не разговарях много с другите.
Мама все казваше: „Кой ще те хареса, Милено. Виж се на какво приличаш“. А пастрокът ми само се подсмихваше ехидно. Сестра ми беше различна. Имаше гъсти коси, красиви бадемови очи. Въпреки че беше две години по-малка от мен, беше започнала да се оформя като жена. И Кирил се гордееше с нея. И аз се гордеех, че имам толкова красива сестра. Гледах я с възхищение и без завист. Лицето ѝ беше нежно и не можеше да предизвика такива лоши чувства в мен. Обичах я, моята малка Славея, нищо че всичко беше за нея, а мен сякаш забравяха. Понякога се чудех дали моят татко би ме обичал така, както Кирил, Славея. Нямах възможността да разбера. Беше избягал малко след раждането ми и повече никога не чух нищо за него. Дори не знаех жив ли е.
И въпреки това Краси ме забеляза. Подаряваше ми цветя понякога, водеше ме на разходки около язовира и ми разказваше как ще се оженим и ще имаме много деца. По това време обичах да рисувам. След срещите си с него изливах чувствата си на листа. Картини на щастие изпълваха скицника ми. А майка ми и втория ми баща само ми се смееха, че се занимавам с глупости. Те искаха да ме омъжат колкото се може по-бързо. Тежах им. Нямаше значение за кого, важното беше да имат едно гърло по-малко за хранене. Не им се сърдех. Разбирах я мама. Не ѝ беше леко да се грижи сама за мен, защото аз бях само нейна. Кирил нехаеше и не се интересуваше. И нея обичах много, въпреки че тя никога не застана на моя страна. Когато ѝ споделях за Краси, тя все повтаряше: „Избрала си го, ще го търпиш“, а аз все я питах: „Така ли трябва, майко? Защото ме боли.“ Тя ми отговаряше: „Е, то това е любовта. Ту така, ту иначе. Нали се грижи за теб и детето. Какво повече искаш“.
Свеждах глава и се прибирах. Уморена! Уморена от живота, от страха и от болката. И най-вече примирена, че това е то любовта, това е то семейството. Няма идеални хора, нали така? Имах покрив над главата си, имах какво да сложа на масата. Детето беше облечено. Ако не беше Краси, какво щях да правя. Нито имах работа, нито образование. Така е, той е моят ангел. Пази ме. А пък аз, ако се стараех повече, сигурно щеше да е по-мил с мен. Мислех си, че съм прекалено глупава за него. Ще взема да се опитам да чета повече книги. Или да се запиша да си продължа гимназията. Когато му споделих идеята за училището, направо побесня. „Къде си тръгнала да учиш, ма Милено. Не се ли виждаш, че нищо не умееш. Ще се юрнеш да скиташ и ще изоставиш и къщата и детето. Я си стой тука и да не съм чул повече такива простотии. Чее, нали знаеш…“ и посегна да свали колана от панталона си. Започнах да дишам на пресекулки. „Спокойно Миленче, спокойно, всичко ще бъде наред. Не бива да се караш с мъжа си. Подчинявай му се.“, говореше ми гласът на моята леля, която почина преди две години. Сведох глава с надеждата да усмиря демоните на Красимир. Не успях!
Последва една седмица в болницата. Две счупени ребра, фрактура на главата и пукната ръка. Не посмях да се оплача. Това беше първия голям бой. Казах, че съм много непохватна и съм паднала в двора. Краси идваше всеки ден. Всички му се възхищаваха колко е загрижен и каква съм късметлийка с такъв мъж. Да, така си беше. Кой друг би ме търпял. Нищо, че за седемте години през които бяхме заедно, можех да картографирам цялото земно кълбо със синините и нараняванията по тялото си. Но нали това беше то любовта. Обаче едно гласче вътре в мен не спираше да ми повтаря, че има и друго. Особено когато засадих цветята. Сякаш с тяхната красота или пък с жуженето на пчелите се появи и желанието болката да изчезне. Точно тогава съседната къща се продаде и дойде ново семейство. Надя беше новата стопанка. Изглеждаха добро семейство. Миналата седмица, тя дойде уж да ми поиска малко брашно, че нейното свършило. Заговорихме се за рецепти и за децата. Тогава тя ме хвана за ръката и ме попита, ей така съвсем тихо и откровено:
– Милена, защо търпиш мъжа си? Крясъците му и виковете ти се чуват чак у нас. Целият град знае какво прави с теб.
Замръзнах. Никой не беше ми говорил така.
– Ами че, то това е любовта. Ту така, ту иначе. Нали знаеш как е.
– Не, не знам. Такава любов не познавам. Знам една друга, която е мека и подкрепяща. Твоята е опасна за живота ти. И на детето също. Мога да ти помогна, ако искаш.
– Че защо да ми помагаш? Аз съм си добре, Наде. Всичко си имам. Е, вярно, че Краси понякога побеснява, ама и чашката му идва в повече. Пък и къде да ида?
– Има къде, само трябва да го поискаш. Аз ще ти помогна. Помисли и за Петър. Искаш ли, когато порасне, да се превърне в копие на баща си? Това ли ще му предложиш – детство, пълно с насилие? Майка, която не е успяла да го защити?
Надя ме хвана за ръката и ме погледна в очите, настойчиво, умолително, загрижено. Усетих една сила, която викаше към мен „Няма страшно, момиче. Всичко ще бъде наред“. Разплаках се. Не знаех защо. Но за пръв път в двадесет и пет годишния си живот изпитах чувството, че някой е загрижен за мен. Заплаках първо тихо, после по-силно. Риданията ме разтърсваха, разкъсваха ме. Страховете искаха да излязат от мен, но аз бях свикнала с тях и не знаех как е иначе. Надя просто държеше ръката ми. Искаше да ми даде утеха и обич, и смелост. Замаях се от тези нови чувства. Ангелът се беше сменил. Сега лицето му беше на жена. Жена на средна възраст с дълбоки сини очи, в които плуваше надежда, също като името ѝ. Прегърнах я и ѝ казах, че ще помисля. Тя си тръгна малко по-спокойна.
Същата вечер Красимир закъсня след работа. Когато се връщаше, очевидно пиян, ритна варела. Знаех какво ще последва. Страхувах се. Отново бях сама. Той влезе с онази усмивка, която бих виждала стотици пъти. Усмивката на жестокостта, убеждението за превъзходство, желанието да стъпче и да покаже кой е той. Мъжът в къщата, Богът, Съдията, Босът! И с тази усмивка просто започна да ме налага. Този път мълчах. Не издадох и звук. Мислех, че така ще го накарам да спре. Не е интересно да биеш мъртво дърво. Но това сякаш го озлоби още повече. Крещеше с цяло гърло: „Никаквица, мръсница! Видели са те да се задяваш с Митко. Ще ти покажа аз на теб. Ще се научиш къде ти е мястото“. После изведнъж очите му просветнаха с дива ярост. Изкара ме навън и ме набута в колата. „Ей сега вече ще те убия! И без това ползва от теб няма“.
Уплаших се много. Видях една решителност, която друг път не беше излизала наяве. Цялата треперех. Излязохме от града и тръгнахме към гората. Знаех, че ще го направи. Не можех, не можех да оставя Петър в неговите ръце. Не можех да приключа така. В главата ми отекнаха думите на Надя „Няма страшно, момиче!“. Гледах мъжа си, гледах пътя и разбирах, че имам един единствен изход. Отворих вратата на колата и скочих. Асфалтът ме пое. Натърти тялото ми, разкъса кожата ми, но станах и хукнах към гората. Имах 20 лв. в джоба си и по някаква случайност мобилния си телефон. Скрих се в един заслон и се обадих на Надя. Започнах с думите: Наде, аз съм. Той щеше да ме убие. Избягах. Моля те, помогни ми. Не искам повече да живея живот назаем!“ и отново се разплаках.
Всичко ме болеше, кървях, но свежият мирис на гората ме обгърна и успокои. Бях стигнала дъното, беше време да започна да се изкачвам!
Автор: Борислава Иванова
Разказ на тема „Няма страшно“ и трето място в предизвикателството на TrueStory.bg
