Гара Септември-теснопътна, 13 часа на обяд. Слънцето си играеше с листата на плачещата върба, пазеща сянка на гаровия перон. Времето сякаш бе спряло. Старинните пейки, чешмата от преди много години, старателно почистените от бурени плочки и прясно варосаните бордюри изпълваха носталгичната картина. Личеше си, че хората тук се стараят да поддържат някакво ниво. Пред нас бяха композирани скромните три вагончета на влак „Места”, който след броени минути щеше да замине за долината на реката, чието име носи. Локомотивът имаше надпис „Юбилеен”, защото е произведен преди 50 години и сега, след пореден ремонт, продължава да служи на теснолинейката. Вагоните също са на повече от 40 години и все така верни на последната тясна жп линия у нас.
От подлеза прииждаха хора. Не много, но достатъчно, за да изпълнят Малкото влакче. След като всички се бяха настанили в теснолинейката, беше време тя да поеме по своя дълъг път. Съвсем навреме композицията потегли от „дековилна гара” за „Варвара, Велинград, Якоруда, Разлог, Банско и Добринище”.
Настаних се в последния вагон, защото знам, че от него се вижда най-добре как влакчето се вие по острите завои в планината. Отивах в Добринище на разходка след поредица от контролни и курсови работи, реферати и пр. в университета.
До мен седна един машинист. Познаваме се. Приключил беше работа и сега се прибираше – все с теснолинейката. Притеснен беше. Разказа ми, че машините са вече много стари и макар в депото да правят всичко по силите си, та даже и чудеса, нищо не е вечно. Какво ще правят хората, ако го няма тоя влак? Ами туристите? Преди няколко дни, когато карал влака за Добринище, група туристи от Варна го заговорили на гарата във Велинград. Дошли с кола до градчето, за да се качат специално на теснолинейката от Велинград до най-високата гара на Балканите, където линията прави „осморка”, изкачвайки се над себе си в четири етажа. Машинистът се зарадвал, дори докато ми разказваше едва не се просълзи. Той знае какво богатство е тази линия, но се пита защо „големите“ не я оценяват. Боли го за изгубеното време: „Навремето имаше толкова много товари, карахме влакове на всеки час, местата не стигаха за пътниците, а сега останахме с четири влака с по три вагона.” Поговорихме си, аз го слушах с интерес, защото докато пътувахме в тези стари вагони, историите му оживяваха в съзнанието ми. После го оставих да си почива, защото беше изморен.
Още от втората гара се качиха две приказливи жени, които седнаха зад мен и разпалено обсъждаха нещо. Дочух, че става дума за екскурзия. Местната учителка Маргарита Грозданова щяла да прави урок по родолюбие на своите ученици от училище „Н. Й. Вапцаров”, като ги качи на теснолинейката и ги заведе до Велинград, защото децата трябвало да познават българската природа. Трогнах се от това, просто защото май хората отдавна не мислят за родолюбие, а децата след мен все по-малко знаят какво точно е то, защо е нужно и как се съхранява. Поздравих ги и се загледах през прозореца в скалите, покрити с растителност и пролетни цветове.
На гара Долене, затънтена дълбоко в планината, се качи една друга моя позната. Живее високо над гарата, сама. Всъщност не съвсем, с двеста овце. Отиваше във Велинград да си вземе международния паспорт. Пита ме как съм, изучил ли съм, какво ново из България… На раздяла ми даде две бучки домашно краве сирене, приготвени за децата ѝ, пожела здраве и заръча: „Пази го тоя влак, че ако спре, светът ще се обърне!”
Неусетно стигнахме Костандово. От там се качиха група баби, които отиваха в Банско. Правели си такава екскурзия от време на време, защото обичали България и природата, през която пропълзява теснолинейката.
Набързо мина Велинград, качиха се пътници от онези, които нямат друг превоз до селцата си. Поздравиха всички във вагона и поседнаха за половин час, че после ги чакаше доста път до дома. Говореха и за влаковете, че сега имало достатъчно, били им удобни и искали само живот и здраве да има.
Една жена ме заговори, защото видяла, че си правя мохабет с почти всички. Представи се, пътувала от Пазарджик за Гоце Делчев (някогашният план за теснолинейката бил именно да свърже тези градове). Родена там, под Пирин, за първи път в живота си се качила на теснолинейката на 16 години и се влюбила в България и влакчето. Затова днес, след близо 60 години, отново се качила на него, да се върне в детството и да посети брат си. „Онемях, когато се качих на този влак. Беше приказка. Развълнувана съм. Можех да хвана директен рейс, но няма как да пропусна това емоционално и българско преживяване – теснолинейката!” Стана дума за едно време, когато е минал трудовият й живот: „Няма да си кривя душата, че се крадеше. Но имаше за всеки – и хляб, и какво да се открадне. Годишният план го изпълнявахме за десет месеца. Имахме желанието и волята да работим. А другото… то беше между другото. Днес обаче навикът от някога е останал у хората и даже се е разраснал. Ако ние крадяхме например мляко от ТКЗС-то, то днес кражбите са в милиони и не за всеки, а само за големците. Това пречи на България! Дано се оправи, макар и след мен!”
Стигнахме гара Аврамово – най-високата на Балканите. На такива места човек се гордее, че е българин. Това се вижда и по множеството щракащи фотоапарати на млади и стари – някои дошли с влака, други с кола или велосипед. Влязох да поздравя дежурния ръководител-движение и го питах как е работата, има ли пътници, животът тече ли? Той се усмихна и, с риск да прозвуча самохвално, ще споделя какво ми каза: „Виж! Ако можеш да правиш добро – прави го, ако не – живей си тихо и кротувай! Знаеш ли какво ми каза един приятел навремето – не било вярно, че една птичка пролет не прави, защото пролетта започвала именно с първата птичка! Тогава не се трогнах, но в моите очи ти доказа думите му, затова дерзай, момче!” Благодарихме си, пожелахме си здраве и продължихме надолу към Места.
В съседство до мен се бе настанила жена, на около 50 години. Нарамила раница, планинарски обувки и фотоапарат. Гледа ту отляво, ту отдясно. Беше ми любопитно откъде е, за първи път ли пътува, и я заговорих. Каза, че дошла от София специално до Аврамово, да стъпи на най-високата гара. Мечтаела цял живот да дойде да се вози на теснолинейката и най-накрая осъществила мечтата си. Беше възхитена, обиколила района, набрала цветя, купила си домашни продукти и вече планираше следващото идване. Питах я защо е сама, а тя каза, че това било нарочно – за да прекара своето лично време във влакчето, само със себе си, него и природата.
След малко минахме Якоруда, вагончетата се поопразниха, но през няколко седалки седна една госпожа, която познавах, но не лично. Бях слушал много за нея, работила в системата дълги години и то с желание. Не се поколебах и седнах при нея. Тя се зарадва да ме види и да си говори с мен. Беше разтревожена за съдбата на железниците ни: „Жепето се е превърнало в пълен безпорядък. Типичен огледален образ на цялата ни страна. Никой не се интересува от нищо. Никой не носи отговорност за нищо. Всеки знае само да иска, да ламти за пари. Така не става, очевидно е. Но и за това на никого не му пука. Навремето се гордеех, че работя в железниците, но днес все по-често ме е срам от това. Мъчно ми е да го казвам, боли ме, защото се хабим като народ!”
Така неусетно минаха петте часа път и влак „Места” стигна до Добринище. Слязох, поздравих служителите на гарата и поех към центъра на градчето. По пътя си мислих над думите на всички хора, с които се срещнах, и стигнах до извода, че там – в тясната железница, хората са успели да запазят много идеали. Те сякаш нямат способността да се откъснат от представата за времето, когато нещата са били по-добри, поне в техните очи. Аз може да не съм видял онова време, но разрухата днес е видна за всеки зрящ човек, а думите на тези мои спътници бяха доста реални. Срещите с различните хора, техните съдби и възгледи за живота, ме връщат всеки път отново и отново на това пътуване от Септември до Добринище с последната българска теснолинейка!
Авторът на статията Кристиан Ваклинов е на 21 години. Той е студент във Финансово-счетоводния факултет на УНСС. За своя кауза е приел популяризирането на единствената действаща теснолинейка у нас Септември – Добринище, за пътуването си с която разказва в горния текст. Повече за историята и бъдещето на влакчето може да прочетете тук.
Тази статия ви хареса? Присъединете се към Truestory.bg и във Facebook, за да четете още завладяващи и вдъхновяващи истории за света около нас и за нас в света!