Колкото и оптимистично да се опитваме да гледаме на предизвикателствата, които ни сервира животът напоследък, не можем да избягаме от очевидното. И то е, че тази година изгубихме много, а заобикалящата ни действителност отдавна не може да се нарече „приказка една”. Напротив. По-скоро се доближава до сюжета на ужасен филм, оживял пред очите ни – грубо бръкнал с пръст в съществуването ни, разбърквайки всички навици, представи и планове. Дадохме в плен на неизвестното възможности, преживявания и мечти – без да знаем кога и дали изобщо ще си ги получим отново. Изгубихме и свободата си. Но най-осъзнато ни боли за хората, които губим по този път.
Към тъжния списък днес добавяме още едно любимо име. Димо от P.I.F., когото имах честта да познавам не само от сцената. Една звезда, докосваща с талант, глас, емоция, текстове и послания, вече грее за нас от още по-високо. Извиси се до слънцето и ни остава единствено да опитаме да го потърсим там с блуждаещи очи.
Може би кара колело?
Или в океан дълбок върви сега?
Дали вали? И дъждът се лее из ведро?
Дали магия беше?
Беше.
Сега, накрая… само бихме могли да изкрещим „Обичам те”. За Димо. Много светлина за душата му. И цялата любов на света – тя е огън и смисъл, и мисъл.
