Тежката миризма на сушени билки, която изпълваше стаята, се сви като змия в гърдите ми. Като че ли от цяла вечност тези повехнали растения уморено висяха на кукичките по стените на старата ни къща. Загледах се в тях – бяха забити в широки ронливи дупки, които с времето зейваха все повече. Като отворени и нелекувани рани криеха всички болки на това място. Малки портали към миналото, което едновременно ме плашеше и привличаше. Искаше ми се да се доближа и да погледна през някоя от тях, да върна времето назад. Искаше ми се да чуя познат смях, да усетя предишна топлина. Тялото ми обаче отказа да помръдне. То знаеше, че това просто ще ми донесе още болка. Останах неподвижно на мястото си, а змията в гърдите ми затегна още по-силно примката си.
С колко кукички се опитваме да задържим миналото?
Държаха се като на магия тези кукички в стената. Като магия усещах и всичко наоколо – тази къща с всичките ѝ спомени и крехки останки от предишен живот, които дори дъх можеше да заличи. Вдишах едва и затворих очи. Гореща сълза се търкулна по бузата ми и падна на пода. Погледнах я точно преди да попие в жадното дърво и да изчезне безследно.
Върху колко ли изплакани сълзи живеем?
Магия е и времето, превръщащо днес във вчера, реалността в илюзия. Като живота, приключил изведнъж. Така внезапно, че не е останало време да заглъхнат всички гласове, да бъдат прошепнати всички молитви. Чувам тези гласове в тишината на опустялата къща. Влизат в нея като вятър през дупките в стените, като влага през сълзите по пода, като прах през стеблата на сухите билки. А прашинки, сякаш безспирно, падат над слънчевите петна по земята. Тежат във въздуха. Горчат в гърлото ми.
Станах рязко и отворих вратата. Шумно изскърца и ехото ѝ закънтя в стаята. Скъса се паяжина. Падна и посивя, а пред погледа ми останаха да се поклащат няколко нишки, които пречупваха светлината в различни цветове. Огъваха се… променяха се…
Като паяжина се вие животът ни – оплита се и се разклаща от всяка буря. Олюлява се и само миг е нужен, за да изчезне – така трудно сътворен и толкова лесно разрушим. Като паяжина се плете животът ни – равномерно, в едно темпо. Секунда по секунда, а ние избираме дали това време да значи нещо. Дали да оставим следа след себе си.
Прекрачих прага и затворих вратата зад гърба си. Змията в гърдите ми започна да се смалява. Постепенно разви тялото си и сантиметър по сантиметър намали дължината си, докато не се превърна в малко паяче.
Олюля се и започна да плете.
