Ако тъгата имаше име, то тя се казваше Меги. Меги не помнеше баща си, а майка й нямаше време за обяснения.
Беше родена от любов, но скоро след раждането баща й избягал.
– Вероятно е искал да бъда момче – обясни Меги на Паяка, който живееше в буркан под леглото й.
– Не мисля така – каза Паяка – просто човек лесно се плаши, а твоят татко е вярвал на майка ти.
Майката, не че имаше повече вяра, но ритъмът по оцеляването я откъсваше от неудобните въпроси. За да плаща сметките, тя работеше на две места, а вечер до късно шиеше нощници вкъщи – нямаше време за сълзи, за говорене, и за Меги. Така Меги се сприятели с Паяка, с когото се запозна на стената край леглото си.
– Горките хора! Ще сънуват кошмари в тия нощници – въздъхна момиченцето в една от поредните вечери, в които шумът от шевната машина я караше да се върти виновно под завивките.
– Да, така е, макар че хората никога не разбират откъде идват страховете им – Паяка изпитваше удоволствие от тайните разговори с момиченцето. Хората, каза той – са болни…
– … и имат нужда от нашето съчувствие – продължи мисълта му Меги. Затова обичаше Паяка, защото се разбираха и подреждаха като пъзел неназованата мисъл, разпиляна в стаята.
Ако тъгата имаше възраст, то тя не беше на повече от десетина години, с големи очи, които така те поглъщаха, че всички черти от лицето изчезваха. Когато срещнеш дете с очи на възрастен, инстинктивно се плашиш от това, че нещо не е по реда си, машинално му даваш по някоя монета, за да разкараш обвиненията, с които подобни очи те обгръщат. Затова Меги много често се прибираше от улицата с шепа монети, които оставяше до шевната машина.
– Не е нужно да работиш толкова, мамо. Ето, имаме пари.
Майката вдигна глава:
– Ние не сме просяци, Меги. Забранявам ти да просиш! Ясна ли съм?
– Всички сме просяци, мамо – вдигна рамене Меги и тръгна към леглото си.
Подобни странни изказвания бяха пряко силите на майката. „Откъде се пръхна такова?“, недоумяваше тя и натискаше до дупка педала на машината. Нямаше как да знае горката жена, че тъгата си има своя логика.
– И все пак, мама ме обича, иначе защо ще ми оставя бучка захар до чая – каза Меги на Паяка и заспа.
На Меги й бе забранено да яде сладко. „Никакъв шоколад! – обобщи майка й. Ако ядеш шоколад – ще умреш!“, така че бучката захар за Меги означаваше много.
Всъщност, Меги бе много послушно дете. Учеше старателно, разтребваше стаята и сгъваше ушитите нощници. Опитваше се да разбере правилата – на стаята, на света, на майка си. „Ако спазвам правилата и бъда изрядна, мислеше си тя, мама ще се гордее с мен.“
– Аха, възкликна Паяка – искаш да разбереш болестта на възрастните!
– Може би, а може би искам мама да се усмихне.
– Хората искат да са болни, защото ги е страх, че ще те срещнат… и затова предпочитат да нямат време – оплете се Паяка.
– Ох, и аз се обърках в твоите паяжини – засмя се Меги.
– Аз не плета вече паяжини, засегна се Паяка. Откакто те срещнах плета люлка в главата ти, да те полюлея, искам просто да бъдеш щастлива.
Само тъгата разбираше щастието. Но те, и двамата, знаеха това.
Просто знаеха неща, за които не се говори.
Паяка дълго бе мислил за раздялата, но когато видя, че детето се прибира с два шоколада, краката му се изпотиха и той смешно се запързаля по стъклото на буркана. Даде си сметка, че е смешен и че не беше готов, не още…
– „Още“ – никога няма да настъпи, каза Меги. За това ти си свободен. Тя го извади от стъклото и го върна на стената, на която се бяха срещнали.
– Чакай, не прави това – опита се да я спре Паяка. Може би не сме разбрали всичко.
– Със сигурност, не сме, каза Меги и Паяка с ужас видя мекотата в очите й, разбра, че мисълта се бе появила.
– Не всичко трябва да се разбере – продължи Меги, а по-скоро да се усети, като блокче шоколад. И тя лапна едно голямо парче от шоколада, притвори очи, за да даде възможност на топлината да се разлее по тялото й. М-м-м, че хубаво – засия момиченцето – мама ще бъде щастлива само ако си тръгна. Сбогом! – Меги махна с ръка на Паяка и лапна второ голямо парче. Не знам къде е у дома, но не е тук. Може би така ще намеря пътя.
Меги усети, че се отпуска в приятната безтегловност на пътуването. Почувства се лека, някъде над себе си, над стаята, над правилата.
– Ти не си виновна – чу там долу гласа на Паяка.
– И шоколадът не е – усмихна се доволно Меги. Просто майките никога не лъжат.
