Макар че от смяната на политическия режим в България изминаха цели 26 години, преходът от тоталитаризъм към млада демокрация продължава и днес. Фотопроектът Panelki Land ни среща лице в лице точно с онази изплашена да променя и да прегърне свободата си страна на българина, за да ни припомни, че времето да я загърбим отдавна е настъпило. Останете със следващите интересни редове и научете повече за идеята на проекта от самия му създател – Николай Николов.
Здравей, представи се с няколко думи. 🙂
Николай: Николай, 25, живея в София, занимавам се с репортажно снимане от 5 години. Вярвам, че смислената фотография може да обогатява и подобрява света.
Как се роди идеята за създаването на проекта Panelki Land?
Николай: Роди се на 29 октомври 1989 г. в една болница в Пловдив.
Разкажи ни повече за това какво цели проектът. Към какъв проблем се стреми да насочи вниманието ни?
Николай: Panelki Land представлява фотографско изследване на пространства, хора и събития, поставени визуално в контекста на отминалия комунистически режим и на все още продължаващата битка за автентична демокрация и истинско гражданско общество в България.
За мен е втрещяващо и необяснимо колко отчайващо бавно се променя страната за последните 25 години. И изобщо нямам предвид архитектура и инфраструктура, панелките са само символ. Липсата на устойчива естетика е само повърхността на проблема, в центъра на който стои душевно и емоционално осакатеният мнителен и наплашен индивид, неспособен да прегърне и отстоява свободата си, неспособен да вярва, че именно той би могъл да е създател и носител на промяна. Смятам, че това е най-разрушителният и дълготраен ефект от режима, който за съжаление се предава и на следващите поколения. Много бих искал чрез фотографията си да спомагам за възстановяването на отнетите мечти, като изобличавам присъствието на комунистическия дух, който все още броди из България.
Как приемаш сградите, социалистическо наследство на България – като призраци от миналото или като учебник по история, от който не трябва да се срамуваме?
Николай: Не мисля, че има място за срам. Сградите са малко или много исторически документ, а и имат потенциал да отключват настроения и чувства при по-поетичните и меланхолични свои наблюдатели или обитатели. Същото важи и за паметниците. Аз съм против разрушаването им, но и против изоставянето им до степен, при която събарянето е единственото смислено решение.
Панелките са светъл пример за соц строителство и все пак 26-те години на преход променили ли са по някакъв начин визията им?
Николай: Да, станали са като пъзел с тези шарени изолации. Всеки чужденец, който съм развеждал по крайните квартали, изпада в недоумение и пита защо изглеждат така. Аз му обяснявам за тоновете житейската мъдрост и народопсихология, скрити зад нашенския израз „Тука е така“, но това води единствено до още по-високо повдигнати вежди на учудване.
Скандално е, че едва тази година държавата започна работа по проблема с цялостното саниране на панелните блокове, който в другите държави от бившия Източен блок, като Полша например, отдавна е решен чрез реализирани визии за цели жилищни сгради и пространства.
Работата по проекта те е изправила очи в очи пред много места в България, носещи духа на миналото. Разкажи ни за усещанията, които тези срещи събудиха в теб.
Николай: Усещанията си предавам по-добре чрез снимките; ако можех да разказвам за тях с думи, най-вероятно щях да съм писател, а не фотограф. Безспорен факт обаче е, че колкото по-малко става населеното място, толкова повече духът на миналото се засилва, а по селата е направо смазващ – носталгия по ТКЗС-то и напълно отсъстваща икономика. Безсилие и самота събужда в мен цялото това псевдоживеене, което съм обединил под името Panelki Land. Но най-вече бих искал проектът да бъде един нестихващ вик на надеждата за промяна, идващ иззад желязната завеса вътре в мен.
Как би трябвало да изглежда един град, живял четвърт век в демокрация? Какво в България ни е в повече и какво ни липсва?
Николай: В повече са ни митовете, овчедушието, мързелът, дребните сметки. Липсват ни каузи и мечти, но ни липсва и нетърпимост към несправедливостта и простащината. Когато виждаш, че нещо не е наред и си мълчиш, ти си съучастник и си също толкова отговорен. Всички дебелокожи и посредствени елементи по високите етажи на политиката, медиите и бизнеса са там, защото някой, някога, някъде е търпял или толерирал наглостта им. В резултат те си живуркат абсолютно необезпокоявани зад стените на фасадната ни демокрация, практически недостижими за критичността и недоволството на шепата гражданско общество у нас. Промяната е възможна, но само отвътре навън и от долу нагоре. Не вярвам в революции.
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ви представяме всяка инициатива, за която си струва да научите.