Тя израства в София. В гимназията учи моден дизайн, но мечтае да стане журналист. Баща й пък се надява тя да работи като архитект. Накрая постигат нещо като компромис и тя записва графичен дизайн в Нов български университет (НБУ). По план трябва да се дипломира през 1996 г. Трябва, но не го прави, защото усеща, че е загубила интерес. Двадесет години по-късно все още има да взима три изпита и да пише дипломна работа.
„Какъв е смисълът да упорстваш в нещо, което е загубило значение за теб? Между мен и университета нещата бяха приключили. Със или без диплома“, казва пишещата на английски език Силвия Атипова, която днес живее в Льовен, Белгия, и изживява своята най-съкровена мечта, а именно да създава художествена литература.
През последните четири години Силвия натрупва достатъчно увереност, за да се нарича писател. Зад гърба си има три публикувани книги: Pot Love (2013), Stolen Journeys (2015) и The Treachery of Trains (2016). Първата книга, публикувана в хартиен вариант, Силвия пише с истинското си име, с което подписва и журналистическите си материали на български език. Останалите две книги, които са достъпни само в електронен формат, излизат под псевдонима Sylvia Ashby. В края на ноември предстои да излезе Pot Love 2: The Restaurant Wars, третата книга на Sylvia Ashby. През годините материали на Силвия на български език са публикувани в „Аз чета“, сп. Бакхус, в-к „Дневник“, „Капитал Light”, в-к „Култура“, сп. „Гранта“ и „Клуб Z”.
Преди да се отдаде изцяло на писането, Силвия извървява дълъг път, който преминава през София, Чичестър, Лондон, Брюксел и Льовен.
Доверявайки се на вътрешното си усещане, в средата на 90-те години Силвия преустановява следването си и се хвърля в дълбините на морето, познато като професионален живот. Работи в различни рекламни агенции, където върши задълженията си с удоволствие. Междувременно се присъединява към английска компания. В началото работи по проекти дистанцинно, но скоро получава покана да работи в офиса на компанията в Чичестър, Великобритания. Приема. Отлита за Острова, като смята, че се впуска в най-обикновена краткосрочна авантюра. След приключването на договора получава други предложения и остава да живее и работи в Лондон.
Силвия на компютъра в двора на къщата на семейството в София, 2013 г.
„После се влюбих, ожених, родих дъщеря“, спомня си Силвия. „Когато трябваше да се върна на работа след майчинството, осъзнах, че не искам вече да се занимавам с реклама и уеб дизайн. Започнах да се оглеждам за следващото ми поприще. Междувременно станах персонален консултант в най-големия магазин на Jigsaw. Работата ми беше да посрещам големите клиенти, които идваха веднъж-два пъти на сезон и харчеха хиляди паунди, за да си обменят целия гардероб. Светски дами, лекари и адвокати, богати наследнички и откровени безделнички – всичките ми клиенти бяха страшно интересни.“
Понеже, както вече сте забелязали, Силвия не обича да тъпче на едно място и постоянно търси нови приключения, след една година в този магазин решава да създаде собствен бизнес. Продава апартамента си в София. Подписва договор с датската марка „Ноа Ноа“ и отваря техен магазин в централен Лондон. Отговаря сама за всичко: наемане на персонал, сключване на договори с подизпълнители, счетоводство, поръчване на колекции, аранжиране на витрини, а понякога дори и миене на пода. Бизнесът върви повече от добре и Силвия открива три магазина в София. Тя обаче пак не е напълно удовлетворена и преценява, че е дошло времето да създаде собствена колекция. Така се ражда SILQ (Силк).
„Към [предишните ми] задължения се добавиха разработване на колекция, купуване на платове и шивашки материали и контакт с шивашки цехове, които да изпълняват моделите“, разказва Силвия. „Намерих страхотни приятели и попаднах на места във и около София, за чието съществуване не подозирах. Мисля обаче, че със SILQ отхапах по-голям залък, отколкото можех да се справя. Към 2011 г. бях толкова изморена от шеметното въртене в кръг на „прави колекция – продавай колекция“, че 2010 и 2011 г. не ги помня.“
След като й писва да бъде „самотен воин на нестихващото бойно поле на търговията“, Силвия слага началото на нова глава в живота си. Съпругът й, който тогава живее в София, среща трудности в професионален план. През 2012 г. той получава предложение да поеме шестмесечен проект в Брюксел. Силвия заминава с него. „Имах пъклен план: да започна да пиша книги“, казва тя.
Убедена, че писането е единственото поприще, в което може да бъде наистина себе си, Силвия полага основите на писателската си кариера стъпка по стъпка. Вместо да се върне на университетската скамейка или да посещава специални курсове, тя следва собствена програма. Купува всякакви книги, посветени на писането, с надеждата да усвои занаята сама. Някои от тези книги се оказват „абсолютни бисери“ и й показват посоката, по която иска да поеме.
В Сицилия, октомври 2014 г.
Днес сънародничката ни се радва неимоверно на свободата, с която разполага. Твори без да мисли за тиражи и оцеляване просто защото семейството й не зависи от приходите от книги. Стреми се да пише по около 2 000 думи на ден, защото не знае колко дълго ще продължи това блаженство. Никога обаче не пише насила: усети ли, че не може да се концентрира или че думите просто бягат от нея, спира и се захваща с нещо друго, за да избистри ума си. В писането й помага силно развитата й памет. Благодарение на нея Силвия запомня конкретни думи и изречения, което и позволява да изгражда пленяващи сюжети на език, различен от майчиния.
Силвия подписва романите си с две различни имена, защото творбите се различават откъм съдържание, стил и послания. Докато Sylvia Ashby създава по-комерсиална литература, която може да заинтригува читатели от различни страни, Силвия Атипова пише романи, в които разкрива по-лични елементи от своя живот.
„Древните гърци са казвали, че всички истории трябва да насърчават към размисъл и да развличат, но не са казали в какво съотношение. Дали повече да развличат или повече да насърчават хората да се замислят над екзистенциални въпроси и да осъзнават позициите на другите? Мисля, че това да търся този баланс между поуките в историите и това да забавлявам читателите е моята мисия до живот. Ако има отговор, ще го намеря, но подозирам, че отговор няма“, казва Силвия относно мотивацията си да пише романи и какво цели да постигне чрез тях.
Това, по което Силвия Атипова и Sylvia Ashby най-много си приличат, е богатият и постоянно растящ запас от сюжетни линии, които ражда въображението им.
„В главата ми живеят 15 човека. Мога да ти кажа следващите 15 книги за какво ще са. Винаги е било така. Мисля, че имам някаква шизофрения, която не е успяла да се развие“, споделя Силвия с усмивка.
Силвия черпи вдъхновение от различни места и истории, включително и от личния си живот. Дава за пример The Treachery of the Trains. Романът представя историята на девойка, която чака да се качи на влака Eurostar. Вместо да отпътува за Париж, по погрешка се качва на влака за Брюксел, който тръгва от съседния перон. Самата Силвия дълго време пътува с влак между Брюксел и Лондон по веднъж месечно и затова отлично познава този перон. В този период й хрумват какви ли не сценарии, елементи от които се материализират в нейния трети роман.
Кашон с току що напечатаната Stolen Journeys на Силвия Атипова, май 2015 г.. „За един писател няма нищо по-удовлетворително от това да види мислите си напечатани. Като магия е“, казва Силвия.
Докато пише, Силвия презарежда батериите и черпи допълнително вдъхновение, като поглъща разнообразна художествена литература. Въпреки че четенето на художествена литература по време на писане я обогатява като писател в дългосрочен план, то има и своите странични ефекти. „Проблемът са гласовете“, обяснява писателката. „Случвало ми се е да пиша книга на британски английски и да започна да чета някаква книга на, да кажем, тексаски английски и изведнъж героите ми започват да звучат като тексасци и това е супер [неприятно].“
Освен да чете и създава художествена литература, Силвия следи отблизо случващото се в България. Въпреки че прекарва по-голямата част от времето в чужбина, тя никога не забравя България просто защото това е родината й и тук продължава да има близки и приятели. През пролетта тя дори се включи активно в отпора на българите в чужбина срещу промените в Изборния кодекс, които целяха да усложнят и ограничат възможностите за гласуване зад граница.
„Истината е, че държавата, като структура, има една единствена задача: да прави живота на хората по-лесен“, казва Силвия. „В България в момента не е така. Държавата е окупирана от шепа мафиоти ,които се грижат само за собственото си оцеляване. Знам, че те си мислят, че са непоклатими, но всъщност са гигант на глинени крака. Не сме сами в тази участ. Повечето източноевропейски, посткомунистически общества са на това ниво. От нас зависи това да се промени и държавата отново да започне да служи на гражданите си.“
В последните няколко години Силвия живее със семейството си в Льовен. Смята, че спокойствието на малкото студентско градче действа благотворно върху писането й и затова би искала да остане там за по-дълго. Проблемът е, че работата на съпруга й е свързана с проекти с фиксирана продължителност, което означава, че в даден момент може да се наложи да се преместят не просто в друг белгийски град, а в друга страна.
Въпреки че не знае къде ще се озове след пет или десет години, Силвия е убедена, че ще продължи да пише. „Представям си се седнала на любимия ми червен стол, с компютър в скута и щракаща по клавиатурата с два пръста. Представям си как се смея на глас на това, което пиша, и сърцето ми тупти все едно съм бягала маратон, защото знам, че това, което пиша, е добро и ще разсмее или разплаче много хора, когато го прочетат. Представям си се пишеща и щастлива.“
