Текстът, който ви предлагам да прочетете, се появи на бял свят преди 2 години, когато започнах да се замислям по-задълбочено за българите в чужбина. Реших да споделя разсъжденията си с вас, представени като кратка история, защото считам, че са изключително актуални на фона на т.н. бежанска криза, за която четем и слушаме всеки ден. Въпреки че първоначално написах този текст в чест на сънародниците ни, които са решили да търсят късмета си извън родината, днес чрез него искам да подтикна колкото се може повече хора към размисъл относно миграцията като съществен аспект от живота ни. Тъй като аз самият съм се оформил като личност едновременно у нас и в чужбина, благодарение на няколко прекрасни възможности за обучение и участие в различни международни програми, аз искрено вярвам, че всеки човек има изконното право да търси по-пълноценен живот навсякъде по света. Именно поради тази причина не одобрявам аргументите на „експерти”, които постоянно подчертават разликата между „бежанец” и „икономически мигрант”. Независимо от причините за бягство, всеки един от преселниците, които са поели по тежкия и дълъг път от Сирия, Либия, Афганистан и други страни към Европа, търсят или спасение за себе си и своето семейство, или мирен живот, или по-добри възможности за образование и работа. Иначе казано, тези преселници търсят начин да живеят спокойно и щастливо, доколкото е възможно, защото осъзнават, че ние, хората, имаме само по един живот.
Докато четете разказа ми, заменете „българи” със „сирийци”, „либийци” или „афганистанци”, например, и ще осъзнаете, че между нас има много повече прилики, отколкото разлики. Да, мащабът и контекстът са несравними, но човешката ни същност продължава да ни обединява. Надявам се рано или късно колкото може повече българи да осъзнаят, че агресивното и студено отношение, с което приемаме бежанците, е израз на болезнено лицемерие поради простата причина, че над 2 милиона българи живеят извън пределите на страната ни, а не малка част го правят нелегално в продължение на години. Хубаво е също така да помним, че животът в емиграция, наред с търсените позитиви, причинява болка и тъга, защото никой не оставя родина, дом и семейство просто ей така. Не на последно място, както правилно отбеляза наскоро една моя приятелка, всеки един от нас, независимо от сегашното му състояние, може по една или друга причина да се окаже в ролята на бежанец. Казано е отдавна: Отнасяй се с другите хора така, както искаш те да се отнасят с теб.
Странстващият български народ
– След малко к’ъв дъжд, че пука, не е истина! – възкликна някой зад гърба ми.
Тъкмо разглеждах традиционни чешки сувенири в едно малко магазинче в самия център на Прага. Бях заедно с майка ми. Две хиляди и дванайста беше нашата година за малко пътуване из Европа. В началото на август тръгнахме с цяла туристическа група. Първо преминахме през Будапеща, столицата на Унгария, живописно разположена на двата бряга на река Дунав, един от културните центрове на огромната Австро-Унгарска империя в миналото. Оттам след три часа преход с автобуса пристигнахме във Виена – главният австрийски град в наши дни, известен навсякъде с прекрасните си дворци, с катедралата „Св. Стефан“, с Пратера, с Шведския площад и, не на последно място, с торта гараш (да си кажа правичката, нищо особено, българската версия е много по-вкусна). След като се наситихме на Виената, отпътувахме за последната ни дестинация от екскурзията – Прага, столицата на Чехия, с изящна архитектура, история, лъхаща от всяко ъгълче, наред с неустоимия аромат на току-що изпечено коляно (свинско – един от деликатесите в страната – бел.ред.), кнедли и традиционна чешка бира.
Така, нищо неподозиращи, чудейки се какво да си купим за спомен от Чехия, тази прогноза за времето, изречена на чист, неопетнен и галещ слуха български диалект, ни стресна като гръм от ясно небе.
Когато с майка ми се обърнахме, осъзнахме, че говорят не други туристи, а самите продавачи на чешки сувенири в това магазинче, младо момче и момиче, родом от България. Представихме им се и те, като разбраха, че и ние сме българи, засияха от щастие, осветявайки целия магазин, напук на мрачното и преддъждовно време навън. От разговора ни с тях научихме, че са напуснали България в посока чешката столица малко след присъединяването на страната ни към Европейския съюз, наричан още европейското семейство. Няма работа у нас, няма пари, как да издържаме семействата си, отегчено ни разказваха, и така от немай-къде, айде в Прага. Ето, вече пета година сме тук и изкарваме къде-къде по-хубави пари като продавачи от много по-престижни професии в България. Тъжна история!
Времето отлетя неусетно и аз и майка ми трябваше да тръгваме към сборния пункт на туристическата ни група, за да не стане и ние да си останем в Прага. Избрахме си магнитчета и картички, изобразяващи добре познатите забележителности на Прага, и когато трябваше да платим, нашите сънародници ни изненадаха с намаление от десет процента. Е, десет процента, какво е това намаление, ще каже някой, защо не и небезизвестният герой от Алековото произведение. Десет процента, ама от сърце, важен е жестът. Поредното доказателство за гостоприемството на българина. Сбогувахме се и кой от къде е (така де, ние към България, а продавачите… там, в Прага).
В съседни магазинчета, било то за сувенири или дрехи, попаднахме на още български продавачи. Същите лични истории, същите неволи, същата пуста безработица, същата дестинация.
В този момент България ми заприлича на пълноводна река, която след проливен дъжд скоростно се разлива извън коритото си и наводнява съседните територии, направо ги потапя. В пет часа същия следобед отпътувахме за родината ни, която за едни е майка, ама напоследък май за постоянно растящ брой нейни чеда се оказва мащеха. В автобуса си мислех за всички тези българи, които странстват из цял свят в търсене на по-пълноценен живот. Това Чехия, Полша, съседна Гърция, Италия, Испания, Германия, Великобритания, да не говорим за САЩ, Канада, та чак до Австралия и Нова Зеландия. Според учебниците по география в училище, както и според „Уикипедия“, България се простира върху 110 994 кв. км. Оттук и синдромът на съвременния българин да се оплаква, че сме малка държава, да оплаква всички територии, които сме изгубили след пагубни за нас войни, и прочие, да копнее по Симеонова България на три морета. Ама, спрете и помислете за секунда! Тези наши странстващи сънародници колко територии са завоювали, колко свят са изтръшкали. България може да разполага с площ от почти 111 000 кв. км, ама навън имаме вероятно поне още толкова.
Днес ставаме свидетели на написването на новата българска история. Млади и трудолюбиви българи покоряват обширни и богати на ресурси територии. Нещо повече, покоряват ги, без да пролеят нито капка кръв, без да използват оръжие. За първи път в нашата четиринайсетвековна история нашият народ разширява териториалния си обхват по неволя, едва ли не по принуда, от липса на избор. Никак не е лека участта на средностатистическия българин в наши дни: колкото повече чужди земи покорява, толкова повече губи родината си. И спомена за нея!
Снимка: DVIDSHUB
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook – там ще откриете мнения по актуални теми, вдъхновяващи истории и още много!
