Казват, че само ранените лекари могат да лекуват… За това избрах да насоча вниманието към романа на М. Булгаков „Майстора и Маргарита“, един от безспорните фаворити в литературната класика, с предварителната уговорка, че целта на изложението не е да преразказвам творбата или да правя опит за задълбочен анализ, а по-скоро да запаля любопитството на аудиторията да бъде личен изследовател в дебрите на това гениално повествование.
„Майстора и Маргарита“ е роман на Михаил Булгаков /1891 – 1940/, издаден за първи път 26 години след смъртта на автора – през 1967 г.
Историята на създаването му сама по себе си е отделно произведение на изкуството, което си партнира с художествената реалност на самата творба. Дали защото двамата дядовци на Булгаков са православни свещеници, баща му – преподавател по богословие, а той самият – учен и лекар, или защото живее между руската империя и СССР, между вярата и науката, някъде, може би в полето на сюрреализма, животът му чисто биографично е път между дявола и Бога.
Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите – никога!
Кое шокира или защо този роман задължително трябва да се прочете?
Трудно е да се отговори еднозначно и подобен опит само ще елементаризира четенето на един търсещ Аз и компетентен читател, чиито културен екран би насложил нови пластове и интерпретации по пътя, по който се разгръща повествованието на творбата. И все пак – какво говорят фактите. Творческият процес отнема не малко време, романът претърпява няколко редакции, сам Булгаков изгаря първия вариант на творбата. Шокиращото е също, че самото повествование орисва живота на романа след написването му. Творбата получава правото на самостоятелен живот, благодарение на вдовицата на писателя, която – както и Маргарита – пази ръкописа и му дава съдба. Сам Булгаков споменава в своите записки, че е обладан сякаш от зъл дух, който не му дава покой и начинът, по който решава личното си страдание е чрез въвеждането на темата за любовта, темата за прошката, която любовта заслужава. Сюжетът на романа е сложен, объркан, често определян като сатира на нелогизма, абсурден или комичен.
Но как започва всичко.
Действието се развива през 20-те години на 20 век, по време на страстната седмица – дяволът със своята свита посещава Москва. Това е само едната от сюжетните линии, водена през сатиричния поглед на разказвача. Според психолозите, сатирата, всъщност е вид защитен механизъм, умело прикриване на непреработени страхове и несъответствия в структурата на личността, но сатирата е също средство да се информира обществото за репресиите, потиснатите желания, своеобразен бунт срещу настоящето. Уникалното е, че действието се развива за няколко дни – от сряда до събота, точно преди Възкресението, свитата на дявола си отива. Авторът ни разкрива потресаваща картина на Москва чрез образите на театралните деятели – алчността, завистта, желанието за превъзходство, показвайки гнилите нрави – завладели всички слоеве на обществото. Дяволът и неговите колоритни спътници внасят смут и нелогизъм в живота на гражданите – появяват се несъществуващи документи, пачки рубли се превръщат в долари, изчезват рокли и обувки, а вариетето на черния маг е своеобразен символ на панаира на суетата, в който всеки се бори за лични меркантилни цели. Не случайно след досега със забележителната троица героите изчезват или се озовават в клиника за душевно болни. Болестта в случая е ключ, ничие поле, в което някои успяват да отворят съзнанието си за абсурдността на скритите си стремежи. Трудно може да се разкаже подобен сюжет, който пренебрегва географията и общоприетите схващания за време и пространство. Втората сюжетна линия ни връща в началото на летоброенето и в съвсем различен стил на изказ ни запознава с образа на Пилат Понтийски и неговите вътрешни терзания, поставен в ситуацията да изпълни екзекуцията на Йешуа, носителят на новата философия. Но това е много повече от роман в романа.
Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.
Развитието на повествованието е в три различни реалности – сред интелектуалците в Москва, в света на Сатаната и реалността на Пилат Понтийски. За героите не е трудно да преминават през тия времево-пространствени пластове, като се правят много по-дълбоки препратки към душата на човека и неговата обреченост да носи бремето на свободната си воля. Числото три присъства и в друг план, героите действат предимно в триади, троичността е застъпена и на чисто емоционално-чувствено ниво – от страха, надеждата до вярата в любовта. Любовта извървява своя път от пространството на сутерена през психиатричната клиника до прошката и вечния дом на Майстора. Т.е. лечението има пространствен път нагоре, а вярата и любовта побеждават опцията за съд. Нещо повече, чрез историята на героите, авторът прехвърля границите на този свят, сякаш внушава, че само в отвъдния свят е възможна чистотата на отношенията. Там, в отвъдното, и Пилат намира своя покой, защото срещата с Йешуа е възможна отвъд познатите реалии, далеч от суетата на ежедневието.
Кой ви каза, че няма на света истинска, вярна, вечна любов? Да му отрежат езика за лъжа!
Въпреки комичните ситуации преобладава тъгата като усещане – показателна е последната глава, която сякаш обобщава усета за голяма, екзистенциална тъга на човешкото съществуване. Това е от малкото романи в световната класика, който или те грабва и спечелва за цял живот, или е с лека ръка отхвърлен, неразбран и странен. Чрез сложния сюжет авторът ни води към своите убеждения, избира дявола като персонаж да ни убеди в съществуването на Бога, а по мефистофелски Маргарита сключва договор със Сатаната и вътрешно е убедена, че няма да бъде осъдена за това. Нейното спасение може би става чрез изкуството, стискайки опожарените листи на романа на Майстора…
Изследователите правят богати трактовки на тази творба, едни виждат масонски знаци в текста, според други авторът разиграва своеобразен театър с властите. Но литературата е това, което е – да дарява свобода на своя читател да тръгне по пътя, който сам ще избере.