На около 7 километра от град Гоце Делчев по пътя към село Делчево, скрито сред буйна растителност по южните склонове на Пирин, се намира село Драгостин, което преди много време е носело името Боржоза. Разбрах за селото от един приятел, който обеща да ме заведе там. Така и стана.
За да стигнем до с. Драгостин трябваше бързо да се отклоним в дясно от главния асфалтов път и да се спуснем по лъкатушещ каменист път. Къде точно трябва да се завие – като видите завоя, сами ще разберете. Такива бяха упътванията, които следвахме. По пътя можеш да минеш и с кола. Но трябва да си внимателен и наблюдателен, каквито ние поне в началото не бяхме. Пътят свършва до параклис, където всяка година по Спасовден има събор на хора от района. Имаше чешма, от която едно магаре жадно пиеше вода, навес, където да се нахраниш и подслониш от дъжда.
За да стигнем до самото село, трябваше да намерим пътя, който води нагоре в гората, но се объркахме, понеже пътеките бяха няколко и всички, потънали в гъста растителност. Първият опит се оказа неуспешен. Бързо обаче намерихме правилния път и тръгнахме по него. Изкачвахме се по виещ се нагоре път. Докато ходехме, встрани от нас започнаха да изникват първите останки от къщи.
Моят приятел разказваше, че след училище децата не са се прибирали веднага вкъщи. Отивали са на нивата да помагат на своите родители. А ние сега следвахме техните отдавнашни стъпки и минавахме покрай призрачните им къщи. Подминахме и няколко по-запазени. Вероятно са били продадени, но никой не се е заел да ги ремонтира. Стоят запустели и чакат някой да стъпи в тях. Но никой не идва.
Селото го има в картите на Гугъл, все още е и на някои по-стари карти на България, но не и на картата на живота. Когато стигнахме до него, разбрахме, че през жиците на стълбовете вече не тече ток, нито пък в къщите. Токът са го спрели преди 12 години. А животът тук кога е спрял – вероятно преди много повече. Не знаехме колко. От комините на къщите не излизаше пушек. Навремето е имало основно училище, от което сега са останали само шепа камъни, а футболното игрище, на което са се играли мачове, се е превърнало в обрасла поляна. Минахме от там. Може би не е било толкова скоро, когато тук е бил изигран първия футболен двубой, завършил наравно 1:1 между с. Драгостин и с. Средна – селото на отсрещния хълм, от чийто къщи също не излизаше пушек, а и токът беше спрян вероятно горе-долу по същото време, когато е бил спрян и тук.
Сякаш всичко е застинало във вечен покой и очакване. Но едновременно с това и не е. Вятърът шумоли и звучи сякаш нашепва нещо на листата на дървета. Птиците чуруликат и сякаш отвръщат на това по своему. От чучурчето тече вода, а някъде в далечината се чува кучешки лай.
Всички тези звуци звучат тъй живо насред празните къщи, въздухът е изпълнен с тях и царско спокойствие. Продължихме нагоре по пътя, който ни отведе до последната къща и плевня.
От там се откри страхотна гледка към Гоце Делчев и някои от близките села.
Но пътят не свършва дотук. Ако се изкачиш догоре, умората ти бива възнаградена с още по-вълшебна гледка. Всичко е светло и зелено. Едновременно с това и някак мрачно. Опитва се да завали. Но само няколко капки се отронват от натежалото от облаци небе.
Опитваме се да си представим какво е било преди. Не успяваме съвсем. Решаваме, че е време да се върнем обратно там, откъдето сме дошли, и поемаме обратно по пътеките на един вече отминал живот.
