Село Жерка се намира на високо плато в Родопите, oбищина Кирково. До 1934 г., селото се е наричало Дермен тепе, което в превод от турски, означава мелница на хълма. Според местните, някога в селото имало вятърни мелници, а настоящето име е стара българска дума, която означава воденица.
На това приключение поех заедно с моя приятелка, с която никога не бяхме посещавали подобни мистични места. За селото, ни разказа собственика на хотела, в който нощувахме в Кирково.
– Непременно трябва да го видите, не е далеч, ей там, на онзи хълм е!
– Но какво е специалното на това село? – не разбирахме ние.
– Отидете и ще видите!
На другия ден, след посещение на Златоград и други забележителности в района, решихме да чекнем и село Жерка. Истината е, че не съм способна да опиша с думи това магическо място. Не мога да определя друго село, град или туристически обект в България с такава атмосфера, енергия и мирис.
След почти двучасова разходка, която минава през прекрасна гора, стигнахме селото. На входа ни посрещна чинар, който беше на над петстотин години, а покрай него личаха останки от някогашен храм и старо гробище.
Закрачихме по калдъръмена пътека, от която едва-едва беше поникнала трева, сякаш някой онзи ден е плевил. От двете страни на пътеката започнаха да се редят големи двуетажни къщи, пред някои от тях имаше каруца или инструменти – вили, мотики, рала. Безброй птички пееха, усещайки, че слънцето скоро ще залезе. Всичко наоколо беше зелено, толкова характерен цвят за месец май. Абсолютна идилия. Все едно бяхме в приказка.
Започнаха да ме побиват тръпки, собственика на хотела, ни беше казал, че в селото не живее никой, но очакванията ни бяха за разруха, не за пасторална гледка.
Решихме да почукаме на една от вратите. Разбира се, че никой не отговори, но самата врата беше така услужлива да се отвори сама и да ни покани вътре. Знаете ли какво имаше вътре? Светлина. Цялото слънце се беше настанило в тази стара къщурка и си почиваше около една маса, заслана с покривка, която изглеждаше нова. Беше чисто – нито една паяжина в ъглите и без прах по пода. Да си призная, разбирам, че щом Слънцето е гост в тази стая, е нормално да е толкова чисто, но това, че ме хвана страх, не мога да го премълча. Затворихме и повървяхме още малко, докато не стигнахме до края на селото, който беше означен с голяма пропаст, от която се откриваше забележителна гледка. Не искахме да си тръгваме.
Беше блестящо, беше красиво, беше българско, беше любов!
След като се върнахме в хотела, малко преди свечеряване, нашият домакин, ни обясни защо селото е призрачно – хората го напуснали масово, още през седемдесетте години на миналият век. Ние веднага попитахме защо, та то е прекрасно място и как така през седемдесетте, изглежда, че са напуснали наскоро!
Учени, дошли да търсят уран. Но как къщите са останали незасегнати от времето, в продължение на 50 години, остава неразкрита загадка за нас.
Автор: Моника Угренова