Един студен следобед баща ми ме караше към селото, в което живеехме с майка ми след като двамата се разделиха. Толкова пъти бях минавала по този маршрут, че го бях запомнила като петте пръста на дясната си ръка. Беше зима, прясно навалелия сняг беше покрил земята в топла прегръдка. Сивите облаци бяха плътно сгушени едни в други без да пропускат нито един слънчев лъч, който да вкара поне малко цвят в тази безцветна картинка, и студ сковаваше къщите, които бързо подминавахме. И какъв студ само! Не, не се заблуждавайте, не говоря за обикновения студ, който кара ръцете ви да замръзват и зъбите ви да тракат. Студът обгърнал тези къщи беше породен от самотата и празнотата им. Тук – там се виждаше пушек, излизащ от нечии комин и светлина идваща от първия етаж. И знаете ли защо точно от първия? Защото бабите и дядовците винаги живееха „долу“, освобождавайки „горе“ за младите. Поне така е било едно време. Сега вторите етажи пустееха и стояха тъмни, студени и прашни, чакайки топлината на пролетното слънце поне малко да ги стопли. Може би с малко повече късмет, когато лятото дойдеше, някоя събота или неделя внуците можеше да се завърнат от големия град. Те щяха да оберат праха насабрал се през отминалата година само колкото да направят място за новия, който предстоеше да се натрупа. Цялата тази картинка ми се струваше толкова тъжна. Аз малкото момиче, което нищо не разбираше от живота, си вадеше тези толкова страшни заключения.
Потънала в мисли не бях усетила кога сме пристигнали. Слезнах от колата, сбогувах се с тате и се прибрах вкъщи. Топката емоции от тези мисли обаче все така си стоеше. В моята къща, за разлика от всички останли на улицата, през цялата година всички лампи светеха независимо от сезона. Баба ми, дядо ми, майка ми и аз бяхме едно малко, но задружно семейство. Ние никога не оставяхме къщата да „изтине“. Студът никога не ни е пречел, а даже повече ни сплотяваше.
Февруари си замина. След него дойде Баба Марта и времето започна лека – полека да се стопля. Април не закъсня. Уханието на цветя, жуженето на пчеличките и толпото слънце предвещаваше идването на любимия ми сезон. Докато се усетя и августното слънце печеше ли печеше и беше толкова горещо, че целия ден преминаваше само в това да си намериш сенчесто и прохладно място, където да преживееш жегата. В кръчмата на тате, където работих през лятото, почти всеки ден идваха хора, които или не познавах или не бях виждала цяла вечност от различни държави и далечни градове. С всички си говорихме за едно и също. Те ми споделяха различни неща, но нищо, което вече да не знаех – колко по – хубаво е там и колко по – добре се живее. Само дето имаше уловка – там никога нямаше да бъде тук, а тук винаги щеше да бъде едничкото скъпоценно нещо наречено дом.
Една късна неделна вечер аз тръгнах на разходка съвсем сама. Докато вървеех гледах как във почти всяка къща светлините грееха, гласове и смях на хора огласяха улиците и ухание на нечия бабина гозба се носеше из въздуха. Същите тези къщи седееха празни, пусти и студени през зимата. Сега от това нямаше и помен, защото кипееха от живот. „Жалко – казах си аз – когато есента дойде, всичко това щеше да си иде, все едно никога не е било.“
Когато се прибрах малко по – късно същата вечер баба ме чакаше, седеейки на люлката в градината. Седнах и и разказах това, за което си мислех напоследък. След като приключих разказа си тя ме погледна с една такава гордост в очите и каза:
– Може би някой ден, ти или някой като теб ще върне живота в къщите целогодишо. До тогава – ние ще чакаме. Ако не го дочакаме, поне сме си отишли с надежда.
След тези думи ми стана ясно, че аз не искам да я посещавам само през лятото, че искам правнуците й да растат около нея и да пораснат с нейните пържени филии и мекици. За съжаление не знаех как щеше да стане това. Не знаех дали изобщо ще има бъдеще в тези провинции.
След като август си прибра топлото време, септември донесе есенните си цветове. И отново, всичко беше опустяло. Беше ме страх от зимата. Не исках тя да идва, именно защото тя щеше да унищожи целият живот за пореден път. Но нямаше как да я спра. Оставаше ми само и единствено да се примиря и да гледам как студът щеше да прегърне селските къщи и да загаси светлините им за още една година.
Когато пораснах се преместих да живея в София. Това, което забелязах там беше, че тази тишина и липса на хора я нямаше. В столицата винаги имаше какво да се случи независимо колко е часът и дали е студено или не. Там винаги имаше светлини и хора по улиците. Много рядко можеше да видиш прозорез без светлина в него. Въпреки това обаче този огромен град никога не би заменил малката топла къща, която споделях с баба, дядо и мама.
Скоро след като заживях там започнах да се прибирам на село все по – рядко. Не ми отне дълго преди да осъзная, че аз съм станала като всички онези хора, които си идваха на село само, когато е топло. Не знам дали това ме уплаши толкова или фактът, че аз никога нямаше да се върна вкъщи също като тях.
Автор: Нина Матова
Очакваме и вашите снимки, придружени с разкази, от селата на България. Вижте повече за играта ни „Спомни си селата на България“ и се включете в нея!
