На 27 август се навършва една година без любимия ни Валери Петров (1920 – 2014). Неговото огромно наследство обаче е тук. Той ни остави най-ценното – мъдро, лирично и сладкодумно творчество, което вдъхновява и вълнува всеки, който се докосне до него.
Днес няма нужда от нашите думи, щом разполагаме с неговите. Подбрахме 5 от великолепните му стихотворения, с които да му отдадем почит – насладете им се:
Тъжен миг
По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.
За изчезването
Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.
Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.
Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори –
естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.
И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,
но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне –
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!
Суета сует
Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша)
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…
Уплашеното
Двама млади съседи
имат малко дете
и таз случка със него
ми разказаха те:
Той веднъж от почерпка
в полунощ се прибрал
и жената му вдигнала
съответен скандал.
От шума им детето
да заспи не могло
и в уплаха ги слушало
от свойто легло,
но когато баща му,
за да бъде простен,
обещал, че ще стане
друг от следния ден,
то сълзите си с мъка
удържало дотук,
на врата му се хвърлило
с плач: Не ща да си друг!
…Този разказ приличаше
на нелош анекдот,
а бе късче от техния
всекидневен живот
и аз виждах ги двамата,
как омекват и как
утешават с целувки
своя плачещ юнак,
но понеже бе разказът им
придружен с весел смях,
аз усетих в душата си
таен укор към тях
и все пак зарад малкото
се почти просълзих,
тъй че случката с него
породи този стих,
зле римуван, нахвърлян
върху първия лист,
но със край, който ще ми се
да е нежен и чист,
светъл, тънък, прозрачен
като лятна дъга,
със шест цвята от радост
и един от тъга.
За старостта
Старостта си е старост, но едно й е лошото,
че, както се знае,
когато си кажеш: – Далече е още! –
отдавна дошла е.
Но още по-лоша е лъжата й тънка –
помни я, човече! –
че когато си мислиш: – Не се вижда отвънка! –
тя вижда се вече.
Но далече по-лошо е, че, уви, старостта е
една вироглава,
речеш ли: – Оставаме в своята стая! –
не й се остава.
И забави й търсиш, самотата, обаче,
е непобедима,
и най-лошото на старостта е това, че
изобщо я има.
На още от творчеството на Валери Петров може да се насладите тук.
Заповядайте в страницата на Truestory.bg във Facebook – там ще откриете поезия във всичките й форми – както тази от книгите, така и онази от живота!
