На днешната дата (11 септември) през 1978 г. в Лондон умира Георги Марков – писател, театрален и филмов сценарист, публицист и дисидент. Четири дни по-рано на моста Ватерло в английската столица Марков се сблъсква с минувач, който се навежда да вземе чадъра си и отминава. Малко по-късно Марков осъзнава, че е бил прострелян в задната част на бедрото. В тялото му попада сачма с отрова, най-вероятно рицин, което се оказва фатално.
Роден на 1 март 1929 г. в София, Георги Марков завършва Първа мъжка гимназия в София. Следва в Държавна политехника в столицата, където през 1953 г. се дипломира като инженер-химик. За известно време работи по специалността си, след това преподава в Техникума по керамика и стъкло. Пенсионира се по болест през 1959 г.
Марков прави първите си по-сериозни стъпки като писател в началото на 50-те години. Сред най-известните му произведения са „Мъже“ (1962), „Жените на Варшава“ (1968) и „Задочни репортажи за България“ (1984). Въпреки че се радва на сравнително висок стандарт на живот и контакти с представители на политическата върхушка, към края на 60-те години Марков усеща, че се задушава все повече в резултат на манипулациите, лъжите, ограниченията, посредствеността и липсата на перспектива в комунистическа България. Напуска страната през юни 1969 г. Близо година по-късно се установява в Лондон. След труден период на адаптация към новата социална и културна среда започва да работи като журналист в българската секция на BBC. По-късно си сътрудничи и с радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“.
В „Задочни репортажи за България“, може би най-ценното Марково наследство, са включени голяма част от критичните към комунистическата власт у нас есета, които Марков чете по Радио „Свободна Европа“ в периода ноември 1975 г. – юни 1978 г. През последната година на българския пазар се появиха три тома с есета на Марков, някои от които се публикуват за първи път: „До моя съвременник“ (2015), „Ненаписаната българска харта“ (2016) и „Ходенето на българина по мъките“ (2016).
Паметникът на Георги Марков в столицата. Снимка: Offnews.bg
Отдолу ви представяме цитати от есета на Георги Марков, които разкриват изключителния му интелект, мащабно мислене, принципи, откровеност и смелост.
Цитати
1) Едно от най-масовите явления в България през последните три десетилетия, вероятно най-типичното явление за движението на хората вътре в системата, беше това обграждане със свои хора. Всеки току-що издигнал се на ръководна работа гражданин смяташе за свой пръв дълг и първа лична необходимост да доведе от село всичките си любими роднини и приятели, да ги настани на най-добрите места в оглавявания от него институт, да им уреди жителството, жилищното положение и т.н. В социалистическа България настъпи царството на „моя човек”, който беше енергичното отроче на буржоазния „вуйчо владика”. Партията узакони най-нечестните, несправедливи и увреждащи интересите на цялото общество методи на роднинщината, приятелщината и користната размяна на услуга за услуга. По някое време почти всеки от новите ръководители го беше ударил през просото и даже не си правеха труда да прикрият сделките си. (Из „Назначаванията”)
2) Всеизвестно е, че в България днес не можеш и да умреш без връзки. Чел съм не един и два хубави разказа от наши писатели за жестокото унижение, на което честни и чудесни хора се подлагат, за да получат по-добра работа, за да се защитят от някаква несправедливост или въобще, за да имат правото на това, което по право им принадлежи. (Из „Есе за унижението“)
3) Една от най-характерните черти на действителността в съвременна България е ЕТИКЕТЪТ или по-ясно – точното обозначаване на бутилката. Едва ли съществува нещо на света, предмет, лице, събитие, което да не подлежи на някакъв вид партийна класификация. И разбира се, всички тия определения, понякога диалектически противоречиви, понякога вън от обсега на всяко нормално съзнание, имат в основата си две най-прости алтернативи – НАШ или ЧУЖД. Точно затова партийният духовен живот може да се сравни с диво животно от джунглата, което дели всичко само на две – мога да го изям или може да ме изяде. (Из „Традиция, новаторство и модернизъм“)
4) Преди време един мой приятел отиде в Прага и аз го помолих да се опита да намери в някоя антикварна книжарница някоя от публикуваните навремето пиеси на Павел Кохоут. Човекът от антикварната книжарница изгледал продължително моя приятел и му казал, че няма такъв автор.
„Как! – възкликнал моят приятел. – Кохоут беше популярен драматург.“
И на това книжарят казал следните забележителни с глаголните си времена думи:
„Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало!“ (Из „Имаше такъв…“)
5) Казвал съм го много пъти и пак ще повторя – за мен първият белег на таланта е НЕЗАВИСИМОСТТА – най-често творческа, не рядко и гражданска. Логично първият белег на несамопризнатото бездарие са ПОДЧИНЕНИЕТО, РАБОЛЕПИЕТО, СЕРВИЛНОСТТА. (Из „Цензурата – оръжие на бездарниците“)
6) Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното – губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави пространство на бурените. (Из „Забраната“)
7) Както вече неведнъж подчертах, убеден съм, че най-здравият съюз на този свят е този между бездарниците. Те са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят някакъв гьол, съответстващ на техните размери, в който се опитват да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните. (Из „Цензурата – оръжие на бездарниците”)
8) Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата. Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на поемане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци. (Из „Действителните промени в тридесет години“)
9) Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат стари, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата. Надеждите са благодатният дъжд, който създава в човешката почва тия фантастични сокове на илюзии, идеали, стремежи, копнежи, самоизмами, заблуди, истински открития, дръзко втурване към успех, храбро понасяне на поражение, убийствено отчаяние… (Из „Актьорите”)
10) Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот. Мнозина познават щастливото усещане, че са се родили и че живеят на този свят, и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш така, както намериш за добре, без, разбира се, да вредиш на другите. Свободата да се движиш накъдето искаш, без да отнемаш пътя на другите. Свободата да мислиш, както намериш за добре, независимо от това дали някой е съгласен или несъгласен с тебе. Казват, че всичко хубаво, което има в историята си, човечеството дължи на свободата. Хиляди певци, поети, музиканти, писатели, художници са възпели щастието на свободата. Възпели са го като простор, като светлина, като път. (Из “Есе за щастието“)
11) Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли? (Из „Мисли по „Възкресение“)
12) В страната наистина се построиха множество нови училища, прекрасни салони и зали за какво ли не, плановете, които се предлагат за подобрение на образованието, съдържат много ценни и интересни инициативи, но като че нищо не се прави за най-важния човек, бих казал, в държавата – учителя. Учителят, който трябва да бъде и писател, и артист, и инженер, и философ, и политик, и спортист, но който преди всичко трябва да бъде човек. Богата, преизпълнена с идеи личност, която, като раздава знанията си, раздава и себе си, без да се щади. Учителството не е професия. Учителството е призвание – най-висшето, най-трудното и най-благородното призвание – създаването на хора личности. Човечеството никога и с нищо не е било задължено на чиновниците, а всичко дължи на творците. (Из „Българският учител“)
13) Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях – желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост. (Из „Ехо от есетата на Джордж Оруел“)
14) Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъде себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори – ми се струваше, че действа безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. (Из „Чувство за непоносимост”)
Водеща снимка: БНР
Тази статия ви хареса? Заповядайте и в страницата на Truestory.bg във Facebook, където ще може да следите всички публикации за забележителни личности и техните истории!
