Стискам я съвсем леко, а сокът ѝ се плъзва по китката ми. Като втора кръв следва вените ми и оставя лилава диря върху кожата. Облизвам я. Краят на юни е като зряла вишна. Сладко-кисел, натежал от слънце. Лепне в ъгълчетата на сухите ми устни.
Тази година има много плод. Тя щеше да се радва и вече да го е затворила в буркани. Сок, компот, сладко. Старите хора мислят за зимата още в началото на лятото. Подготвят се занапред. Пълнят мазета и тавани с количества дори за две години. Всичко е под бройка — седемнадесет, двадесет и три, двадесет и осем. А сладкото от смокини винаги се прави с точно 104 плодчета.
Когато остарея, ще мисля ли занапред? Сега често се връщам назад. Какво е било. Как е изглеждало. Кое къде е стояло. Някой друг дали си спомня? Сядам под вишневата сянка. Топлата земя сухо издиша в тялото ми. Пресяда ми. Поглеждам нагоре — над мен блестят стотици червени точки, а слънцето ги пълни със сок. Една пада върху босия ми крак. Оставя ми кърваво петно, костилката ѝ се слива с пръстта.
В мазето още има сладко от вишни. Сладко е като спомен. Затварям очи и виждам как тя го прави. Избутва костилките с безопасна игла, а те се удрят в металната паница. Туп. Туп. Стотици пъти. После засипва плода със захар – бял сняг над червеното море. Слага голямата тенджера на печката, а сместа започва да къкри и да преде ароматна пелена. Тя бавно я разплита, докато върти дървената лъжица. Държи я с изкривените си пръсти. Потупва отгоре от време на време и обира розовата пяна. Слага я в чинийка, по-късно ще я намаже върху филия с масло.
Потръпвам.
Мравки щипят червеното петно на крака ми. Размърдвам го и се одрасквам в изпъкнал над земята корен. Идва от дълбоко, от основите на къщата, от камъните под нея, от костите. Проследявам го с очи — по ствола, към най-високия клон, който се разделя на две. После на четири. На осем. Преплита се със съседните като вените на китката ми. Отрупани са с вишни. Толкова са много! Поне за две зими.
