Краят никога не е лесен. Той, както очакванията, доста често ни разочарова. Купонът за Нова година не се получава толкова апокалиптично готин, колкото се надяваме. Целувката на спирката на автобуса е една такава… крива. Важно е обаче да има край. Не както правят някои родни звезди – продължават да пеят за фаталната си баба на всеки концерт на „Александър Невски“. Или както поредното изтъркано риалити шоу. Както и да е… защо включих това в рецензия за последния албум на американската хип-хоп група Wu-Tang Clan, ще ви кажа.
Албумът A Better Tomorrow на Wu-Tang Clan е последен и то не само хронологически. Този път наистина няма да има повече. И да, всички изпълнители така казват до момента, в който не обеднеят дотолкова, че да им се наложи да направят някоя и друга нова колаборация или турне в Япония или Източна Европа. При Wu обаче всичко е различно. Няма да излезе захаросано, евтино, още по-малко пък отчаяно. Нямаме причина да не им вярваме, защото те никога не са ни предавали. Не са правили компромиси и не са ни спестявали нищо. Винаги са изненадвали, макар и да са оставали същите.
Албумът трябваше да излезе през 2013 г., за да се отбележи двадесетгодишнината от Enter the Wu-Tang (36 Chambers). Това е дебютният албум на групата и според мен най-великият албум, излизал през 90-те години. Но да събереш девет емси-та в едно студио за записване на цял албум се оказва трудна задача. Според доста източници – да накараш RZA (Робърт Фиджералд Дигс) и Raekwon (Кори Уудс) да влязат в една стая се оказва още по-трудно. Препоръчвам обаче да не се отдава особено внимание на този факт. Такива спорове има и в най-добрите семейства, какво остава за най-голямото семейство в хип-хопа. Братята понякога се поступват зад дивана в хола, а тук нещата явно са се разминали само със сърдене.
И естествено RZA продуцира албума, както е било през онова вълшебно лято през 1993 г., когато дебютират. След пет официални албума, 60 рилийза от общо десетте члена, вече можем спокойно да кажем че:
След всички тези години това, което каза беше вярно
Шаолин и Wu-Tang са много опасни
Аfter all these years, what you said was true
The Shaolin and the Wu-Tang is very dangerous
Още първият трак Ruckus in B Minor в последния албум носи приятна доза повтаряемост. Заглавието е препратка към Bring the Ruckus от първия им албум, както и интрото от RZA и ODB (Ol’ Dirty Bastard). След като 2рас издаде няколко албума след смъртта си, логично е и починалият през 2004 г. Ol’ Dirty да се позавърти в A Better Tomorrow. Все пак, ако това ще е официалният край, за къде без ODB. Идеята всъщност е била той да има самостоятелно парче в албума, а слухове, че неиздадени негови записи дълго събират прах в имението на Wu в Ню Джърси се носят отдавна. Това така и не се получава, но все пак най-големият маниак в хип-хоп архивите е на видно място в албума.
Иначе с Ruckus in B Minor нещата започват ударно. Тракът носи в себе си онази брутална решителност, с която Wu промени историята на рапа преди повече от 20 години. Има го апокалиптичният инструментал, продуциран от RZA, около който всяко емси се опитва да вземе надмощие. Като в спектакъл те излизат на сцената един след друг. Първо се появява Inspectah Deck. После U-God ни остава без дъх с неговия типичен обран, спокоен флоу. Method Man както винаги е приятна изненада. Ghostface Killa ни връща отново към земята; към опушените, мъгливи улици на Ню Йорк. След това – забравените герои – GZA u Raekwon, и спомени от 90-те. Завършваме с Masta Killa, вечната енигма, вечно точен и на място, за който обаче постоянно се чудим, защо не чуваме повече от него.
Парчето Felt също пристига с подчертано носталгична нотка. Минало свършено време и минорно настроение, текст, пропит със спомени и равносметки. Настръхваш при мисълта как тoчно си се чувствал, когато за първи път си чул Protect your Neck. Опитваш се да се сетиш кога за последно си се чувствал така и те обхваща тъга – тъгата по безвъзвратно изгубения в миналото момент. И едновременно – тъгата от наближаващото безинтересно утре. Не ги правят вече такива. Истината е, че Wu все още звучат по-нови от 80% от хип-хопа в момента.
RZA през почти цялото време остава верен на добрия вкус. Никакви излишни залитания към трап, дъбстеп. Нито едно голямо име не е поканено за фийчъринг и допълнителна публичност. Няма и бийтове, няма гост продуценти. Единственото име, което както и по-рано не се асоциира с Wu-фамилията, е Ейдриан Янг. Той продуцира Crushed Egos. Това е един от наистина много силните моменти в албума дори в сравнение с добрите стари времена.
https://www.youtube.com/watch?v=e2xi83eJZEU
A Better Tomorrow, заглавната песен от албума, е обичайната смесица от стари соул семпли, тежък бийт, Шаолин сленг и запомнящ се припев. Старата школа на хип-хоп текстове, животът на улицата, life of crime, black pride, афроцентризъм и прочие. Теми, колкото изтъркани, толкова и нужни в момента, за да се запази чистотата на едно прекалено бързо развиващо се изкуство. Неподражаемо и съвсем познато чувство на отпускаща топлина и дори позитивизъм. Легендите на соула Къртис Мейфийлд и Ал Грийн и слънчев следобед в Харлем, или може би по-скоро някъде из Стейтън Айлънд.
Ron O’Neill e може би най-добрият трак в албума. RZA изскача на преден план и завършва с типичния си флоу – две парчета желязо, стържещи се едно в друго на сантиметри от ухото ти. В песента се включват още Ghostface, както и Nathaniel за припева.
А Better Tomorrow може и да се превърне в добро встъпление в Шаолин за тези от вас, които досега са чели за Wu само по чиновете в основното училище. Албумът не отстъпва особено от високите постижения от деветдесетте, а и за първи път от доста време можете да чуете всички тях заедно в естествената им среда. Препоръчано и за хип-хоп ентусиасти, и за стари фенове.
