Да, да – животът ни е като приказка. С препятствията, с добрите феи и злодеите, с чудесата, а защо не – и с хепи енд-а… Всеки човек би могъл да разкаже живота си като приказка (влизайки в нея), както и всеки приказен герой – да излезе извън разказаното…
Замисляли ли сте се, например – защо му трябва на вълка от „Червената шапчица“ да се преоблича като баба? Нали той е в позицията на „силния“, който без проблеми би могъл да вечеря с останалите… Дали театралничи с това си преобличане или зад видимата показност се крие един неразбран и необичан вълк – ранен и болен… И винаги назоваван като „лош“ и „глупав“. Може би вълкът просто иска да преживее нещо човешко с Червената шапчица и преправянето му на баба й, е последният му шанс – да разбере какво е да си значим за някого, да си обичан…
Може би вълкът е сериозно наранен пациент…
Сериозни психични проблеми има и бабата от „Рибарят и златната рибка“ – история, в която целият живот е представен чрез ситуацията: симпатичният дядо, който лови риба и нищо не иска и мърморещата баба, която – оказва се, трудно може да бъде задоволена. Всъщност, на ниво „корито“ – битово, функционално ниво – искането на бабата е логично. Дядото си дава сметка и си казва: „Абе, вярно!“ – нужно е корито. Удовлетворяването на това искане обаче отключва верига от нови потребности… От една страна – всяка балансирана личност би била благодарна за коритото, от друга страна – само човекът със слабо его не може да казва „искам“. И не може да отказва… От трета – кой ли не иска нищо? В „нищо-не-искането“ се крие голямата мъдрост на осъзналия преходността на битието, а й на всяко-то правене изобщо… Тази нагласа в толкова чист вид почти не се среща в живота (на нея например почива личностното поведение на мъчениците през Средновековието, или – жизненият модел в индийската култура). На фройдистко ниво пък – безгранично лакомата баба определено компенсира сексуалната си незадоволеност… Комплекси, фрустрации или незадоволени базови потребности? Отговори – гледни точки… Рибката обаче не се ангажира с диагноза, но лечението се оказва успешно: „няма придобивки – няма проблеми“ – метод от т. нар. „шокова“ терапия…
Ами Пепеляшка? Снежната кралица, баба Яга, лисицата, Али Баба, Хари Петър, грозното патенце… Дали не избираме сами с кой приказен, митологичен, легендарен или исторически персонаж да се самоидентифицираме? Не си мислете, че приказките са само атрибут на щастливото детство – като бабините курабийки или сладкото от смокини… Любимата приказка ще стане определяща и при формирането на истинския жизнен сценарий, именно тя в последствие ще може да обясни психологически логиката на постъпките, на очакванията и мечтите… Много често дори – човек приема желаното за действително, за истинно. Всеки герой разиграва от векове насам някаква точно определена социална роля – Спящата красавица живее в очакване да бъде открита от принца, Пепеляшка позволява на всички да я експлоатират, Червената шапчица се среща с вълка и отказва да порасне, а баба й не желае да умре в старчески дом…, Спартак не иска да си отиде от този свят като роб, а Александър мечтае да стане велик пълководец…, Али Баба открива пещера пълна със съкровища… Интересно е да се знае, че в реалния живот – хората приели за свой пътеводител роли от една и съща приказка, рано или късно – неизменно се срещат един с друг. Така, в живота на красавицата винаги присъства едно чудовище – ужасно грозно на външен вид, но добро по душа; присъства също и слабият баща, заради когото красавицата трябва да се пожертва – да се прежали и да се омъжи за чудовището. До тази тройка се нареждат и алчните сестри, които виждаме и около Пепеляшка; Снежанка е обградена от седем джуджета – нейни върли фенове, които ще трябва да я отстъпят на един мъж…
По любимите приказки е лесно да определим кои ще бъдат нашите житейски проблеми, кои ще бъдат нашите спътници в живота, а също така – и какви стратегии и тактики за разрешаване на проблемите да изберем. Например, Снежната кралица ще играе ролята на фаталната жена (la femme fatale) в живота на мъжете, а Герда ще стопля вледенените мъжки сърца… Спящата красавица ще спи – докато мъжът на мечтите й не я открие…
Едно време нашите предци са се отнасяли напълно сериозно към приказните истории. Чак до XVIII век е било в реда на нещата приказки да се разказват не само на деца, но и на възрастните. Днес тази традиция постепенно се завръща във вид на новаторска, психотерапевтична практика, нар. „приказкоптерапия“. Използването на приказките за решаване на лични проблеми е ново направление в психотерапията, но както показва практиката – много интересно и много перспективно. Приказката притежава психотерапевтичен ефект, тъй като в нея абсолютно винаги се намира изход от проблемната ситуация, а слабият или ощетеният герой – в края на повествованието се трансформира в силна, успяваща и самоактуализираща се личност. В някои случаи е по-полезно да представиш своята житейска история във вид на приказка, а не да търсиш готов приказен сценарий. Любопитен е фактът, че приказките, измислени от деца – не са толкова „цветни“, много по-реалистични са и рядко завършват щастливо. Приказките на възрастните често изобщо нямат край – нито добър, нито лош. Всъщност, краят им се натрапва от само себе си, но разказвачът не го вижда ясно. Или по-точно – на него от самото начало не му достигат сили да приеме очевидното решение на проблема си.
Животът може да се разглежда като „реална“ приказка, като „театър“ или като филм. Ролите, които играем са различни – учители, ученици; семейни, несемейни; млади, стари, безработни и работещи; родители и деца; щастливи и нещастни… И така нататък… И нататък – така…
Между другото – дядо Коледа съществува, а героят е герой само когато се срещне с дракон.
Златка Колева, психолог
