Продължаваме с неделното ни интервю, част от поредицата на TrueStory.bg, в която ви срещаме с представители на професията преводач на художествена литература. Разговорите ни с тях може да следите тук.
Нева Мичева (1973 г., София) превежда художествена литература и пиеси. Завършила е италианска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, има и магистърска степен по журналистика от школата на “Ел Мундо”, Мадрид. Сред превежданите от нея автори са Дино Будзати (“Шейсет разказа”, “Коломбър”), Роберто Боланьо (“Телефонни обаждания”, “Кучки вероломни”), аржентинският поет Хуан Хелман (“Стихотворенията на Сидни Уест”), барселонският драматург Жорди Галсеран (“Девет пиеси”). Води поредицата “Кратки разкази завинаги” на изд. “Жанет 45” и в момента работи по трите следващи сборника в нея: Исак Башевис Сингер, Реймънд Карвър, Мия Коту. Най-новият ѝ публикуван превод е “Периодичната система” на Примо Леви. Съвсем скоро в неин превод ще излезе “Приказки от крайните квартали” на австралиеца Шон Тан. На 26 май в Къщата за литература и превод в София Нева ще се опита да защити правото на живот на бележките под линия.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Нева Мичева: На 18 или 19 години от нещо като saudade. Казват, че тази португалска дума е непреводима, защото значи нещо като меланхоличен, но неустоим копнеж по невъзможни неща: минали или неосъществими любови, далечни места, непостижими състояния на духа или тялото. Беше лятна ваканция, бях в село Скравена при баба Невена, времето все още течеше много бавно и аз седнах и преведох “Частен въпрос” на Бепе Фенольо в една тетрадка. Сега давам мило и драго да я намеря – ето как saudade никога не секва. Защо го направих? Защото книгата ме разчувства и поисках да я прокарам през системата си. Да я направя съвсем моя. Винаги оттогава насам нещата, които превеждам и които пиша, идват по същия начин. Изведнъж остро чувствам, че нечии думи са нетърпимо далеч от мен, макар и да са на педя разстояние върху страницата пред очите ми, че изпитвам нужда да съм им съсъд, да ги съдържам, но не както чашата съдържа вода, а обратното – да съм чаша, която приема формата на водата. Изпитвам дива необходимост да ги изговоря с моя глас на моя език, така че да ги чуят колкото се може повече хора. Защото когато човек вярва в нещо и го намира за добро, не просто не му се свиди да го сподели, а е сигурен, че при споделянето доброто се умножава. Робърт Фрост казва в едно свое писмо: “Стихотворението… започва като буца в гърлото, като чувство за нередност, като носталгия по дом или любов. То е копнеж по изразяване, усилие за себеосъществяване. Завършеното стихотворение е това, в което емоцията намира мисълта, а мисълта намира думите.” За мен преводът е като стихотворението за Фрост.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Нева Мичева: Дотук книгите ми са трийсетина. Превеждам от италиански (от 20 години), от испански (от 11) и от каталонски (от 9, изключително театрални текстове). Имам епизодични приключения с руския и английския, но те са в порядъка на естественото отклонение от правилото. Сега съм си навила на пръста да преведа една умна малка книга от романшки – прочетох я на италиански, смях се, препрочитах, ходих като хипнотизирана, набавих си граматика и речник… В този роман от точка А до точка Б не се случва нищо съществено, същото е и до точка В, но във финалната точка Я осъзнаваш, че всичко се е променило коренно чрез неусетни помръдвания. Действието се развива едно лято на едно швейцарско пасище и ритъмът му е на музикална импровизация. Рурален джаз! Влюбих се, вървя нататък, някой ден ще стигна – ето още един отговор на въпроса защо ми се превежда. А защо ми е романшкият, дето го говорят едни 50-60 000 души на този свят? Защото съм романистка и всеки език, произлязъл от латинския, е в зоната на безкритичната ми обич. Освен това, както казва моят любимец Джорджо Манганели: “От дете обичам чудатите и непотребни идеи, предпочитам победените животни, измиращите раси, миниатюрните страни, известни единствено със своите крещящо ярки пощенски марки и шарени знамена; племената с непонятни ритуали; мъчните, оплетени езици, говорени от малко на брой планинци с чепат характер, които живеят сред непристъпни ждрела и се прехранват с лишеи и резливо козе мляко отвъд недостъпния предел на елите…”
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Нева Мичева: Насъщна. Ако сте чели Хулио Кортасар, Магда Сабо, Антониу Лобу Антунеш, Ана Ахматова, Давид Албахари, Кобо Абе, Маргьорит Дюрас, Орхан Памук, Пер Улув Енквист, Витезслав Незвал, Реймънд Чандлър, Астрид Линдгрен (трупам произволно, но това са все автори, които харесвам и препоръчвам), най-вероятно сте ги чели в превод. Детските ви години, първите ви замисляния над света, част от мечтите ви са до голяма степен кодирани словесно от преводачи. Няма как иначе. В страна като България, където повечето стойностни книги идват от други езици, най-сериозният развой или упадък на българския език пада като отговорност на плещите на преводачите. А ние всички живеем в езика. Между нас и огромна част от любимите ни филми и театрални постановки стоят преводачи и от тях зависи ще се наслаждаваме ли, или ще се мъчим във връзката си с човечеството. Икономиката, политиката, щастливото бъдеще на сестра ви, която е отишла по “Еразъм” в Лион и се е влюбила в колега от Полша – всичко това зависи повече или по-малко от нечий превод.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Нева Мичева: Шанс, съвест, (само)уважение, емпатия? Не знам какво е “успешен”. Ако е онова удовлетворение, което изпитваш, когато чуеш някой да говори с разбиране и радост за книга, за която си се борил, то да си успешен преводач значи да си работил усърдно, любопитно и грижовно (и да си имал късмета да случиш на издател, редактор, художник, читател). Ако “успешен” е да ти знаят името и да те сочат по улицата – през книгите няма да стане, пробвайте с телевизия. Ако “успешен” е “богат”, дайте ми една минута да се посмея – с художествен превод и “финансово независим” често е висока летва. Ако “успешен” е нещо като “щастлив”, мисля, че в превода, както и във всичко друго, за да си щастлив, е нужно да имаш склонност към щастието и смелост да не го отлагаш.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Нева Мичева: Да разбереш добре и да предадеш най-подходящо. Да надигаш всяко камъче, за да си сигурен какво има отдолу. Да питаш познавачи за абсолютно всичко, което не е от твоята област (и да си сигурен, че практически всичко е извън нея). Да проверяваш фактите минимум по два пъти в два независими меродавни източника – стара журналистическа рецепта. Да ти пука страшно много за живота и сърцето, вложени от автора, и за времето и душата, които читателите ще отделят, за да се срещнат с този автор. Да не си позволяваш кривване, когато умората те надвие и ти се прииска да съкратиш усилието и вратът да спре да те боли. Да не се окопаваш само в един език и една култура, само в книгите или думите – тясната специализация може да е нещо чудесно другаде, но в художествения превод е клуп на шията.
На света изолирани неща няма, а литературата е от най-пропускливите материи – сюнгер, който попива безкрайно много от близките си и далечни околности: политика, вицове, мода, суеверия, наука, какво ли не. Убедена съм, че ако в моите преводи има живот, точност и разбиране (дано), то е не само защото съм учила езици и съм чела и пътувала, а и защото съм била на работилница по фотография и на курс по анимация, защото съм писала репортажи и уикипедиански статии, защото съм лежала в болница и съм сортирала лук за Българската хранителна банка, защото съм играла на петанк и от петнайсет години всяка есен ходя на филмовия фестивал в Сан Себастиан, защото сега безуспешно, но ентусиазирано се опитвам да следя няколко литератури едновременно (италианска, аржентинска, мексиканска, испанска), а между 20-тата и 30-тата си година съм превеждала устно на строеж, писмено данъчни декларации и списание за озеленяване. Литературата е една страстна любовна връзка със света и ако искам да съм литературна преводачка, ми се струва важно и аз да съм в подобаващи отношения с него.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Нева Мичева: Мързел, некомпетентност, ниска взискателност към себе си и останалите, убеденост, че понеже положението като цяло е доста безобразно, твоето безобразие няма да се открои. Тоест всичко, което пречи и в другите професии.
Честно казано обаче, омръзнало ми е преводачите да са виновни. Ако един некадърен или недобросъвестен човек си оставя ръцете в опит за превод, издевателството му над книгата трябва да бъде спряно от издател, редактор, коректор, от критиката и от самите читатели. Ако цели пет звена в тази верига от шест нямат критерии, които да ги накарат да върнат ръкописа или вече отпечатаната книга и да си поискат парите обратно, да уличат и разгласят осакатяването ѝ, значи толкова заслужават. Жалкото е само, че в такава обстановка на безкритичност онези, които могат да се поучат от грешките си, се поучават късно или никога и растат бавно в професията, а другите, които не могат и не искат, оставят в библиотеките недомислици, които ще ги надживеят и ще тровят умовете на идните поколения.
„Периодичната система“ в превода на Нева Мичева
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Нева Мичева: Времето. Отлично качество за кратко време няма. С достатъчно време, вложено разумно в изследване около текста и в бродиране на самия текст, няма начин всички останали предизвикателства да не бъдат преодолени. Невежеството. Безчет са нещата, които не знаем и не умеем, и те всички дебнат, за да ни подхлъзнат. Вдъхновението. Освен техническата си част, преводът има и метафизична такава – който ви каже, че писателите боравят преобладаващо с вдъхновение, а преводачите – с речници, нищо не е разбрал. Речниците не бива да са чужди на писателите, а вдъхновението е от основна важност и за преводачите. Когато професията ти те държи в полубедност, когато те е страх да не се разболееш, защото няма кой да ти поеме клиничната пътека и дневната норма, когато във вестника копират дословно това, дето ти си го написал за задната корица на книгата, но и през ум не им мине да споменат, че тя си има преводач, когато научиш от афиш на улицата, че сериозен столичен театър е поставил твой превод (без да те потърси за съгласие и без да ти сложи името на афиша), когато търсиш за къса, но задължителна справка дресьор на тюлени и удариш на камък, вдъхновението понякога може и да не те обземе, като си седнеш пред компютъра. И произведените в такъв момент страници стават една тъжна сухоежбина, която после трябва да преправяш.
Какво ви дава професията преводач?
Нева Мичева: Редки възможности. Да се изморявам от мислене, от фантазиране, от упражняване на всичките си вродени и придобити способности за изкуство и за общуване, от детективско търсене. Да влизам в напълно непознати области и да разговарям с онези, които ги населяват. Да напиша екзалтиран мейл до любим автор, без да изглеждам като неуравновесена почитателка, и да получа отговор. Да си взема компютъра, да седна на произволно място, където е тихо и не вали, и да работя в унес. Да се смея или да плача от сърце, докато работя.
Добър въпрос е и какво ми взема тази професия, но понеже не питате, няма да развалям идиличния момент. Ще добавя само, че скоро ще ходя да посетя един рудник: един от моите великодушни консултанти по “Периодичната система” ме покани да видя лично що е щолня.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Нева Мичева: Всичко се поддава, просто някои резултати са по-пълни и живи на новия език, а други – не. Сполучливият превод зависи от десетки фактори: от опита, добросъвестността и дори доброто настроение на преводача; от това, дали прехожда между два езика от едно и също семейство и между отдалечени в пространството и традициите култури; от стила на автора, от епохата му… Понякога дори полът има значение, защото една жена например не усеща съвсем отблизо определени състояния или житейски детайли от бита на един мъж и обратно… Хуморът е удивително жизнен при превод, докато диалектите обикновено първи загиват (ако трябва да предам неаполитански или римски говор на български, е пълен абсурд да го правя с родопски или шопски, защото всяка локална реч носи грамадни дози локална реалност в себе си). Жаргоните също са коварни, защото са много обвързани с крайно конкретни (и често силно ограничени) времеви отрязъци, групи по интерес и места. Може би най-подлежащото на превод говорене е абстрактното – в конкретиката винаги се затрива някакъв локален колорит.
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
„Футболът на слънце и на сянка“ в превода на Нева Мичева
Нева Мичева: Веднъж бях в тежка криза на мотивацията – защо изобщо правя това, което правя, щом читателите на “моята” литература са толкова малко, че вече ги познавам поименно? – вдигнах очи и видях срещу себе си непознато момиче да чете вглъбено “Твърди Перейра”. Друг път влязох в тоалетната на едно кафене/книжарница, и отвътре на вратата видях залепен лист с пространен цитат от “Ако пътник в зимна нощ” – така познах славата! (Смее се.) Запознах се с една чудесна колежка, която превежда от румънски, и тя ми каза, че преди години, в момент на душевен спад, сламката, за която се хванала, била “Целувката на жената-паяк”. Миналия декември Жорди Галсеран дойде в България и каза, че никога преди не се е чувствал като рокзвезда – колкото и да е признат и популярен другаде, само тук всичките му пиеси са преведени и се играят едновременно на толкова сцени. Как да кажа кое ми е най на сърцето?
Ако наистина се налага да се гордея (не ми е от любимите занимания), то би било с това, че участвам с волята, тялото и личните си избори в общуването на култури и хора и в радостта на приятели. Както и с това, че досега не съм се отказала. В т.нар. “реален живот” (тази юдол плачевна) художественият превод е мудно, изпиващо силите дело, което те държи във вечна зависимост от други хора и неуправляеми обстоятелства, затова за мен е изключително важно аз да избирам какво превеждам. Абсурд е да се влагам телом и духом в нещо, по което не съм луда. Грубо казано, има два полюса на преводачеството: хората в единия седят и чакат да им се обадят за извършването на преводаческа услуга, тези в другия се щурат в търсене на автор, тема или произведение, които да обикнат, а после досаждат на издателите и читателите, докато не им вкарат личната си страст под кожата. Държа да съм от вторите.
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
